Бенито Перес Галдос
Фортуната и Хасинта (126)

3

През първите дни след голямото събитие не се случи нищо достойно за описване. Ако имаше нещо, то бе вън от къщата. Пристъпвам към него. Един следобед, когато доня Лупе и Фортуната пришиваха във всекидневната халки на великолепните копринени завеси, които госпожата бе придобила от неизплатен дълг. Папитос, която бе излязла на балкона да събере прането, сложено да съхне, започна да крещи:

— Госпожи, елате да видите… Колко много хора! Убили са някого.

Двете жени надникнаха и видяха, че в долния край на улицата, близо до пресечката с улица „Сан Карлос“, се е събрала голяма тълпа, която непрестанно растеше.

— Има някакъв труп сред хората — извика Папитос, надвесена до кръста от балкона.

— Виждам нещо проснато на земята — рече доня Лупе. — Ти виждаш ли нещо?… Сигурно е някой пияница. Гледай само каква тълпа се е събрала. Движението като че ли се е задръстило… Тия полицаи за нищо не ги бива.

— Госпожо, изпратете ме за фиде… Знаете, че нямаме… — рече прислужницата.

— Хайде де, иска ти се да позяпаш…

— Изпратете ме — повтори малката, подскачайки от нетърпение.

— Отивай — отвърна доня Лупе, която тоя ден бе в добро настроение. — Ако не те пусна, ще паднеш от балкона. Ама веднага се връщай… И не забравяй да си избършеш хубаво краката на изтривалката пред портиерната, много е кално навън… Виж какво направи килима, като се върна от въглищаря.

Папитос излетя като стрела и се бави на улицата двайсетина минути. Господарката я видя да влиза и отиде да й отвори.

— Добре ли си изтри краката?

— Да, госпожо. Вижте.

— Изтрий ги още веднъж… Нали знаеш какво трябва да правиш винаги, когато се прибираш? Бърши си краката върху изтривалката на съседите, ей оная там.

— На тая? — запита прислужницата и почна да танцува сапатеадо^[1] върху изтривалката пред четвъртата врата отляво.

— Колкото по-малко хабим нашата, толкова по-добре.

— Знаете ли, госпожо, знаете ли? — макар и задъхана от толкова тичане. Папитос продължаваше да танцува върху чуждата изтривалка. — Знаете ли какво има там? Една пияна жена, ама много пияна… Не се ли сещате коя е? Леля Маурисия.

— Чу ли, жено, чу ли? — рече доня Лупе от коридора на път за всекидневната. — Маурисия. Пияна… Затова се е събрал тоя народ.

— Добре ли видя? Сигурна ли си, че е тя? — запита Фортуната, като се съвзе от изненадата.

— Да, госпожо, тя е…

— Тая работа — забеляза доня Лупе, като надникна от балкона с важен вид — не ми харесва… А тия от обществения ред ги няма никакви!… А, вдигат я!… Каква жена… Да стигне дотам.

— Сега я отнасят… Като труп е — рече Фортуната, спомняйки си сцените, които бе виждала в манастира.

— Да, отнасят я в бърза помощ или в болницата… А, не, идват насам! Да се обзаложим ли, че я носят в аптеката?

— Пукнала си е главата — рече Папитос, като показа с жестове колко голяма е раната. — Имаше море от кръв. Стичаше се надолу по улицата като вода след дъжд.

Когато безчувственото тяло на Маурисия Мъжкараната мина под балкона, носено от хората от обществения ред и съпровождано от тълпата, Фортуната се дръпна навътре, тъй като нямаше кураж да гледа такива неща. Доня Лупе и Папитос останаха, малката дори помоли господарката си да я пусне да отиде в аптеката и да види как ще лекуват тая пияница. Това вече беше прекалена свобода и макар че момичето измисли най-различни причини, за да го пуснат, не стана неговото.

На вечеря Максимилиано заговори за случилото се, като описа лечението и направи не съвсем утешителни предсказания относно съдбата на болната.

— Имаш право — отбеляза вдовицата. — Струва ми се, че от тая яма няма да се измъкне. Бедната жена! Да страда от такъв порок! Искрено съжалявам, понеже няма по-добър пласьор на бижута от нея.

Тогава Макси разказа един крайно интересен случай, станал неотдавна с Маурисия. Беше го чул същия следобед, след лечението, от господин Апариси, един от мъжете, които обичаха да се събират в аптеката.

— След едно от страхотните наливания, до които води проклетият порок, тая хубостница била прибрана от двама протестанти, които имат къща и параклис на улица „Панюелас“. Доня Гилермина, госпожата, която събира милостиня за сираците от улица „Албуркерке“, научила тая работа и се разлютила… Та, значи, застава пред къщата на протестантите и иска да й предадат блудната дъщеря. Чук-чук. „Кой е“ „Аз…“ Излиза пасторът, дон Орасио, един мъж с червена и рядка като царевични влакна коса, излиза и пасторшата, доня Малвина… И двамата почтени хора, защото протестантството не отнема достойнството. Впрочем, отличават се със свободата, с която се обличат. Доня Малвина му шие сюртуците, а дон Орасио й прави шапките. Изобщо тия англичани си ги бива — един грош не харчат по шивачи и моделиери. Но да се върна към случката. Пасторите проявяват твърдост, доня Гилермина още повече. Религия срещу религия, нещата отиват на зле. Протестантите твърдят, че тая жена е потърсила при тях подслон и закрила, доня Гилермина отрича това и ги обвинява, че са я подмамили от собствения й дом. Дон Орасио казва, че не е вярно и че ще потърси лютеранските си права направо пред върховния съд; другата губи търпение, а доня Малвина измъква един том с конституцията, на което Гилермина отвръща, че не разбира нищо от конституция и рицарски романи. Накрая католичката отива при губернатора и губернаторът заповядва Маурисия да бъде освободена от властта на Пилат Понтийски, сиреч от властта на дон Орасио.

— Виждаш ли? — рече доня Лупе. — Религиозните разпри винаги водят до такива бъркотии. Неслучайно моят Хауреги казваше, че е голям либерал, но хич не обича свободата на вероизповеданията.

— Не бързайте, не съм казал най-интересното. Дон Орасио като истински англичанин, уважаващ законите, се подчинява на заповедта на губернатора, запазвайки си правото да апелира пред съда. Когато обаче нарежда на Маурисия да си върви, тя отказва и прави на бъзе и коприва доня Гилермина, която била там в момента, както и всички дами от католическите организации, наричайки ги с каквото й дойде на устата.

— Каква безсрамница! Ужасно! Изпадне ли в такова състояние, не знае какво говори.

Това не смущава доня Гилермина и тя не се отказва от намерението си да я отведе. Отдалечава се мирно и тихо и сяда на бордюра пред вратата. Всеки ден идва и сяда там, също като часовой. Пасторът и пасторшата я канят да влезе, тя отвръща, че няма нужда… И накрая, като за отплата, вчера Маурисия се разбеснява, връхлита върху доня Малвина и изподрасква лицето й… Дон Орасио вика хората от обществения ред, а блудната дъщеря се вмъква в параклиса, изпочупва амвона, обръща мастилницата, разкъсва на парченца всичките книги, издига барикада от столове, взема потира за причастие и… го осквернява по най-непристоен начин. Едва успяват да я изхвърлят на улицата… На излизане, тряс!, доня Гилермина й мята едно въженце на врата и я отвежда. Всичко това го разказа Апариси, който го чул от самия дон Орасио и от доня Гилермина, а той лично трябвало да се намеси в качеството си на общински съветник на квартала… Настанили Маурисия в дома на една сестра, която живее на улица „Толедо“. Но и там не успяват да я обуздаят, както се видя днес следобед. От аптеката я откараха в бърза помощ.

Разказът се оказа твърде продължителен за дробовете на Максимилиано и той стигна до края му, капнал от умора. Всички бяха изумени от тая история, а доня Лупе изказа съчувствието си към Мъжкараната и съжали, че отвратителният порок бе похабил способностите й на интелигентен пласьор. Колкото до Фортуната, разказът я натъжи дълбоко и тя искаше мъжът й да престане да говори за тия печални неща, за да може разговорът да потече в друга насока. Но това бе невъзможно, до края на вечерята разговаряха за Маурисия, протестантите и лошия пиянски порок; накрая Николас изрови някои истории, които се бяха случили в „Микаелас“, като призова Фортуната за свидетел. И въпреки волята си, тя трябваше да разкаже за приключенията с мишката, виденията и бутилката коняк, но го направи в общи линии, за да свърши по-скоро.