Георги Марковски
Хитър Петър (7)

Глава шеста
Гняв

Отиде Петър — в работилницата си отиде нарами брадвата, пилата, триона; и бе разгневен от смъртта на светия старец Иван, и беше разбрал, че демоните искат, като го спасят да го отклонят от правия път, пък ангелите искат да следва съдбата си, и бе ударил часът му; за всичко тръгна Петър с широка крачка по земята българска.

Беше Еньовден и видя мнозина подранили да се мият за здраве по горските извори; от букаците излизаха знахарки с наръч билки — омайниче, вратика, дюдюлянка — срещу бездетство, за омраза и любов, и за плодородие; овчари подкарваха стада и свиреха с медени кавали. Малки моми се провираха под голям венец — от китките им свит — и пееха: „Мама Гани дума: Гане, дъще Гане, що си замръкнала на ден, на Еньовден? Снопи ли си влякла, или кръстци клала, сено ли си брала, или копи трупа? Гана мами дума: Мамо, мила мамо, не съм снопи влякла, нито кръстци клала, не съм сено брала, ни копи трупала. Срещнаха ме, мамо, моите мили дружки, че ходехме, мамо, във поле широко билки да си берем, билки да си берем, момци да си мамим!“

Пък Петър викаше на чираците си:

— Тръгвай, дружина!

В друго село момите отиваха в честита къща — и мъжа, и жената са в първо венчило, с живи деца и всинца са здрави — да привържат пръстени о китките; да ги пуснат в бял медник с мълчана вода; да оставят медника да нощува под открито небе — звездите да види — и към дома да си тръгнат.

Излезе жена на улицата; пресрещна Петър и дружината; и водеше момче:

— Вземаш ли, майстор Петре, сина ми за чирак?

А синът й бе гърбав, грозен и със зли очи.

Пък Петър:

— Толкова магарета, майко, хора съм направил!

Замина Петър с дружината; пренощуваха край огън на горска поляна и виждаха да излизат из нивите мамници и житобродници, примамили в своята нива чуждия плод; а в трето село момите водеха накичено седемгодишно момиченце — Еньовата булка — и го питаха:

— Сита ли си?

Пък Еньовата булка:

— Сита съм!

А момите:

— Чуйте, чуйтеее, сита ще е годинатааа!

И питаха пак:

— Ще има ли пшеница?

Пък Еньовата булка:

— Ще има!

А момите:

— Чуйте, чуйтеее, ще има пшеница!

И питаха пак:

— Ще има ли вино?

Пък Еньовата булка:

— Ще има!

А момите:

— Чуйте, чуйтеее, и вино ще имааа!

Като свършиха да питат, отидоха в честитата къща; донесоха медника с китките, вързаха очите на Еньовата булка, седнаха в кръг на двора; започнаха да наричат.

— Цървул стяга, въз дол бяга: седни-седни, момне, подай пръстен!

Еньовата булка извади от медника китка, показа им пръстена, а момите:

— На Мита се падна хайдутинин!

И наричаха пак:

— Одрано яре през село реве: бръкни-бръкни, момне, подай пръстен!

Еньовата булка извади от медника китка, показа им пръстена, а момите:

— На Райка се падна гайдааар!

Когато минаваше Петър с дружината, момите видяха очите му — сини, бистри и присмехулни — и взеха да се закачат:

— Синьо небе, ясни звездици: седни-седни, момне, подай пръстен!

Отмина Петър; Еньовата булка извади от медника китка; а момите:

— Избяга ти, Магдалино, хубавецааа!

По някое време срещнаха турчин и понеже бе чул Петър, като вземаше Гърбавото за чирак, намисли да го подиграе:

— Направяш ли, Петре, и от моето магаре човек?

Пък Петър:

— Какъв го искаш: християнин или правоверен?

А турчинът:

— Не мож ме надхитри! Искам едновременно и двете да бъде! Ха сега да те видя!

Пък Петър:

— Направям го, аго!

И яхна магарето, та на магаре пристигна в града. Отседна там с дружината си в хана; денем градяха къщи; вечер присядаха край огнището и говореше против чорбаджиите, против вероотстъпниците и против тирана. А хората разнасяха приказките му по селата. Така мина лятото; хората ожънаха и овършаха, по баирите заскрибуцаха кораби за гроздобера, гората взе да се жлътва; а той все говореше и все по-надалеч се разнасяха приказките му по селата. Така мина лятото; хората ожънаха и овършаха, по баирите заскрибуцаха кораби за гроздобера, гората взе да се жлътва; а той все говореше и все по-далеч се разнасяха приказките му.

Веднъж Петър разказваше, а в хана влезе турчин и викна, като го видя:

— Убих се да те търся бре, Петре! Къде ми дяна магарето?

Пък Петър:

— Човек го, аго, направих!

А турчинът:

— Вай!

Пък Петър:

— Чорбаджия даже излезе! Ще идеш в Байрактарска махала, в кръчмата за кнез Тодор — по вашему хаджи Абдула — селския кмет, ще попиташ! Той е твоето магаре!

Отиде турчинът, влезе в кръчмата; попита:

„Има ли тук хаджи Абдула — кнез Тодор по вашему — селския кмет?“

А кръчмарят:

„Ей го, ага, на челната маса!“

Извади турчинът юларче, тръгна към него, взе да му вика:

„Теру-тпру! Ела си, магарчо, ела си, че нямам кого да си яхам! Тпру-тпру!“

Кипна кнез Тодор, даде му ново магаре и се люто закани на Петър.

А бе дошъл Кръстовден; тънък скреж взе да набръчква локвите по пътя; хайдутите запяха в гората: „Есен ми до де, сланата падна, сланата падна, листе попари — я свивай байрак ти, Мануш войводо! Листе попари на гора зелена, листе окапа на гора зелена — я свивай байрак ти, Мануш войводо! Стига сме йели, йели и пили тлъсти агънца, вино червено — я свивай байрак ти, Мануш войводо! Стига носихме тънките пушки, тънките пушки, пушки бойлии — я свивай байрак ти, Мануш войводо! Нашите бащи из гора ходят, из гора ходят, се за нази питат — я свивай байрак ти, Мануш войводо! Нашите майки покрай къщи ходят, покрай къщи ходят, се за нази питат — я свивай байрак ти, Мануш войводо! Нашите деца из село ходят, из село ходят, се за нази питат — я свивай байрак ти, Мануш войводо!“ Разпусна Петър дружината си да зимува; мина в града, спря при златар и купи кован гердан; яхна магарето за Байрактарска махала.

Децата в скороговорка казваха, като го виждаха да се задава из пътя: „Петър плет плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета, падна, Петре, плета!“ Дворовете миришеха на пресни туршии, мъжете поправяха комините по покривите, старците се прибираха по залез край огнищата; Петър наближи селския извор. Моми идваха с бели менци и кършеха снаги, нарамили кобилиците, и той спря пред едната:

— Ти ли си Магдалина?

А момата:

— Ти пък си Петър!

Пък Петър:

— Нося ти кован гердан!

А момата:

— Ела при татко да ме поискаш!

Пък Петър:

— Обречен съм аз! Постеля ще ми бъде черната земя, възглаве ще ми бъде мраморен камък, булка ще ми бъде висока бесилка! За душата ми моли се, девойко?

А момата:

— На мене се падна и пред Бога, Петре, ще ти бъда невяста!

Смуши Петър магарето — бързо да тръгне — да не види момата, че жал му прелива в душата: нямаше той да има ни булка, ни люлка, че беше обречен. И не посмя да се обърне; и не видя, че момата стоя, докато се изгуби от пътя; и не чу, че децата му викаха: „Петър плет плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета, падна, Петре, плета.“ И като яздеше умислен — магарето минаваше през друго село, чу плач на дете. Вдигна стреснат глава: бе схлупена турска къщурка; турчинът — болест му бе схванала кръста — седеше приведен на пън; дете плачеше, повито в корито, кадъната шеташе в къщи. Спря Петър; върза магарето за близко дърво; свали от рамо брадвата, пилата, триона. Одяла букови дъски, изряза дъги, просвредли дъгите; после направи крака, окачи люлката на тях, чу Йосиф — баща си — да казва: „На люлката на българина трябва, Петре, слънце да има; като се люлее, да му грее домашното слънце!“ „На всяко дете, татко, трябва слънце да грее!“ — рече му Петър и одяла и слънце.

А турчинът:

— Аллах, Петре, да те поживи!

А Петър мълком смуши магарето; и като смуши магарето, видя да проблясва кесия жълтици; и кесията падна в краката на бедния турчин. Вдигна Петър глава; видя брадясал човек с чифт пищови и остри ками; спря се уплашен.

А Димчо Налбантчето:

— Аз съм, Петре, Димчо Налбантчето!

Пък Петър:

— И ти си, братко, обречен!

А Димчо Налбантчето:

— Ето: пак се видяхме!

Пък Петър:

— Дано се, Димчо, видим отново!

И всеки си тръгна по пътя.

А Петър вече бе близо до Байрактарска махала и му бяха познати всяко дърво и всеки камък, и всяка тревичка. Цяло лято — откакто болен лежа — не бе виждал майка си Мария, сега пък цяла зима щеше да бъде при нея. Като помисли за майка си — виждаха се вече крайните къщи — смуши магарето бързо да тръгне. И като смуши магарето, върху него се нахвърлиха хора; тутакси ги позна: на кнез Тодор — селския кмет — бяха слуги; свързаха го и го поведоха към кметовата къща.

А кнез Тодор:

— Как си, кумец!

Пък Петър:

— Добре съм бре, кръстник!

А кнез Тодор:

— Откога, ми се ще да те видя!

Пък Петър:

— От средата на лятото!

А кнез Тодор:

— Вярно: идва ти пратеникът!

Пък Петър:

— Оня с юлара ли?

А кнез Тодор:

— Донесе и малко сапун: да намажа въжето, да ти ке убива вратлето, кумец!

Пък Петър:

— По-добре ме разчекни с четири коня, хаджи Абдула!

А кнез Тодор:

— Много шум ще се вдигне, кумец, пък аз искам тихо да стане!

Пък Петър:

— От народа ли се страхуваш? Или още не си свикнал? Или съвестта ти те бори?

А кнез Тодор:

— Няма ли, Петре, да млъкнеш!

Пък Петър:

— Няма, проклети убиецо!

А кнез Тодор:

— Още не съм те убил!

Пък Петър:

— А не уби ли светия старец Иван?

Разгневи се кнез Тодор и извика слугите; накара ги да напъхат Петър, в чувал, а чувала да хвърлят в реката.

И го изпрати:

— На добър час бре, кумец!

Пък Петър:

— И твоят час ще удари бре, кръстник!

Четирима слуги носеха чувала и Петър ги молеше:

— Пуснете ме, братя!

Трима от тях — и те бяха вероотстъпници — сритаха чувала:

— Мълчи бре, краставо куче!

А четвъртият беше беден човечец и рече:

— Да пуснем човека!

Пък тримата вероотстъпници:

— Ей сега ще те обадим на хаджи Абдула!

И продължиха да го мъкнат в гората.

Пък Петър в чувала. „Те ти, Петре, предназначение! Така ти се пада, че език кости няма, ала кости троши! Що ти трябваше с кнез Тодор да се закачаш? Отиде си, Петре, мърцина!“

А слугите изкачиха Дедейна могила, тръшнаха чувала, единият рече:

— Я да отидем да намерим камък — да го привържем за чувала — да не изплува тоя проклетник!

Пък Петър в чувала: „Така си е то: никой не е пророк в своето село!“ И после, уплашен: „Отърва те тогава Черния Янко, ама сега го няма Черния Янко! Леле, Петре, що ти трябваше на баир лозе? Не ща да умирам, турската вяра приемам, ама не ща да умирам!“ И взе да крещи: „Не искам! Не искам! Не искам!“

В това време край реката минаваше турчин и караше заграбени от селата овце. Като видя чувала, отиде при него и чу Петър да вика:

— Не искам!

И го запита:

— Какво не искаш, чоджум?

Пък Петър:

— Носят ме да ме правят цар на Влашко, аго, пък аз не искам!

А турчинът:

— Защо бре, чоджум?

Пък Петър:

— Щото съм прост и не ставам за цар!

А турчинът:

— То аслъ си прост, щом не скланяш за цар!

Развърза го турчинът; влезе в чувала; посочи му стадото:

— Вземи го, чоджум, за спомен от мене!

Замина Петър с овцете; дойдоха слугите; завързаха камък за чувала и рекоха:

— Кротна ли се бре?

Пък турчинът:

— Кротнах се вече!

А слугите:

— Хайде тогава!

И го бухнаха долу в реката.

Причака ги Петър; зададоха се по пътя, гледат: Петър кара стадо овце; затичаха се при него:

— Каква стана тя бре, Петре?

Пък Петър:

— Добре че ме хвърлихте! Долу е пълно с овце, взех колкото исках, сега си отивам!

А тримата вероотстъпници:

— Хайде да скочим и ние!

Пък бедният човечец:

— Не ми трябват на мене речни овце!

А тримата вероотстъпници:

— Остани си слуга, като искаш! И се бухнаха долу в реката.

Пък Петър отпрати бедния човечец — с овцете го отпрати, като му поръча да ги върне на ограбените селяни — и дълго гледа бащината си къща на брега на реката.

И сърцето му подсказваше, че никога вече няма да я види.