Георги Марковски
Хитър Петър (6)

Глава пета
Пратеници

И ето, седнаха тримата старци край чергата на Петър, и те — като знахарката, като свещеник Матей и като баячката преди — го познаха и му рекоха:

— Уплашил си се, Петре!

И майка му:

— Урочаса ли го някой, мома ли му в сърцето заседна, на самодивска поляна ли спа? Ни яде, ни пие, из двора жълт-зелен се щура! И знахарка му билки вари, и свещеник Матей му служба отслужи, и баячка му бая, а нищо!

А тримата старци:

— Много ти здраве, Петре, от светия старец Иван!

Пък Петър:

— Той ме поболя! А тримата старци:

— Разкажи, Петре, дано ти олекне!

Втренчи се Петър в тримата старци; уплаши се трижди; и пак го треска затресе.

А тримата старци:

— Почни, Петре, почни!

Пък Петър:

— Още когато баща ми — покойният Йосиф, Бог да го прости — ме учеше да правя слънца по дърворязания таван на кадиевата къща; и като гледах чорбаджии, вероотстъпници и турци да се гаврят с народа, тогава още стана белята. Езикът ми — кешки да беше отсъхнал! — се обърна и рече: „Ханджийо, занеси на магарето ми паница боб!“, и не спря оттогава. И взеха децата: „Петър плет плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета, падна, Петре, плета“ в скороговорка да викат, като минавам по пътя.

А тримата старци:

— Знаем това, ами казвай нататък!

Пък Петър:

— Веднъж — тъкмо да тръгвам за някакво село, нарамил брадва, пила и трион — чух: появил се някой си Иван, български светец; тръгнах; и дружината ми ме последва да видя тоя светец. Намерихме го в букака заобиколен от много народ; беше гол до кръста, препасан с кожен пояс и ханджар на пояса; а храната му бе горчиви корени и горски мед. Поучаваше с притчи народа; и народът го питаше: „Ти да не си Иван Кръстител?“; а светият старец Иван взе ханджара от пояса, мушна се в гърдите и беляза всички по челото: „С кръв кръщавам аз!“ Приближиха тогава вероотстъпниците, а светият старец Иван, като продължаваше да говори, им рече: „Аз ви кръщавам с кръв за покаяние, но оня който идва подире ми, е по-силен от мене: той ще ви кръсти със слово, пред което бледнеят и огън, и дух!“ Кешки ушите ми да бяха окапали — да не бях чул! — ама не окапаха, та чух. А вероотстъпниците: „С чий гняв ни плашиш ти, старче?“ Пък светият старец Иван: „Явил се е вече избраникът! Прочее, лопатата е в ръката му и той ще очисти гумното и ще събере житото в житницата, а плявата ще изгори с неугасимия огън на словото.“ Приближих тогава — кешки да се бяха вдървили краката ми! — и му разказах оная за бащата, сина и магарето, а светият старец Иван: „Ти ли си Петър?“ Пък аз: „Дойдох да ме кръстиш!“ А светият старец Иван: „Аз имам нужда да се кръстя от твоето слово, та ти ли идеш при мене!“ И като ме кръсти с българска кръв, видях да ме сочи с пръст на народа, и ето глас от народа, който ми казваше: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“

А тримата старци:

— Бяхме там — и видяхме, и чухме! А после?

Пък Петър:

— Понеже имах очи, видях; и понеже имах уши, чух; и понеже разбрах — за мене говори тоя човек — изплаших се силно, захвърлих брадва, пила и трион, и бягах три дни и три нощи в гората…

Млъкна Петър, заслепен от блясъка на несътворените слънца: ето — гроздобер е — по полските пътища скрибуцат кораби, теглени от яки волове, бащите водят воловете, децата тичат край тях, момите пеят, лозата прославят. Пристигат в лозята; изпрягат; грабват менци и косери: берат искрящото грозде, децата събират опадали зърна, бащите изсипват пълните менци. Присядат да хапнат — набързо хапват, лозето чака — старци точат шира, момци се провикват: „Е-хе-хе-хееей! Има ли гроздее, има ли виноо? Има ли вино, сватби ще имааа!“ Ето — после — започват и сватбите. Кой сам мома си харесал, кому я похвалили, кому пък майка му я избрала; отиват на сгледа; момите пълнят букови ракли. Гайди пищят, проплакват гъдулки, тъпани тътнат; товарят буковите ракли на волски коли; мома се с рода прощава. Невести изваждат от раклите булчински ризи — девството си да докажат, пък мъжете — че могат, провиква се кум: „Таз година булка, догодина люлкааа!“ Ето ги — после — и люлките. Майките пеят: „Спи ми, спи ми, млад соколе“; бащите орат, сеят и жънат; баби с хурки предат, старци си разправят на припек за войните с читака. И сутрин, и обед, и вечер: все край синиите със слънца ще се сбират. И Петър дяла, стърже, обгаря: слънца за хората прави.

А тримата старци:

— Разкажи, Петре, разкажи!

Пък Петър:

— Стана после, каквото стана! Изплаших се силно; захвърлих брадвата, пилата, триона; бягах три дни и три нощи в гората. Грохнах на темето на плешив хълм; през нощта ангели и демони се бориха кой да ме спечели; виждах насън грозната им битка: „Нам се полага този човек! — викаха демоните. — Той има божия дарба, а какво го очаква човек с божия дарба във век на тиранство? Гибел го чака, че божия дарба на тирани не служи: затуй дайте го нам, та да го спасим. Нека му върнем брадвата, пилата, триона; нека му вържем езика; нека стане по-тих от водата, по-нисък от тревата, на мравката да прави път!“ Пък ангелите: „Не може! Езика ще му вържеш, а как да му вържеш душата?“ А демоните: „Да го потурчим тогава! Нека стане човек на тирана, нека има хляб и постеля, нека седи до дясното му коляно по време на пир!“ Пък ангелите: „Не може! Човека ще потурчиш, а дарбата му божия как ще потурчиш?“ А демоните: „Тогава да му пратим лека смърт! Нека читакът погуби майка му, нека откара другарите му в робство, нека опожари бащината къща, нека поругае костите на прадедите, нека направи кучешки живота му; нека отчаян сам на себе си посегне!“ Пък ангелите: „Не може! Тялото ще смажеш, а духа човешки как да смажеш?“ А демоните: „Да го направим тогава герой! Нека тръгне срещу читака на бой, нека падне от първия удар на меч, нека така го спасим от живота!“ Пък ангелите: „Не може! Безславно загива сръндакът, когато излиза сам срещу глутница вълци!“ А демоните: „Какво му остава тогава на тоя човек?“ Пък ангелите: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда!“

А тримата старци:

— Знаем и това: „Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя човек чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!“ А после?

Пък Петър:

— Затичах се после — трижди уплашен у дома да се скрия!

А тримата старци:

— От съдбата си да се скриеш?

Пък Петър:

— Никой не се е укрил досега от съдбата си — че писаното на чело на камък не отива, затова жълт-зелен ходя, нито ям, нито пък пия и ме треска тресе: Какво искат от мене, дърводелеца прост? Нечестива работа е тази, че ето, изчадията адови искат да ме спасят, а божиите воини викат: „Не може!“ От оня старец Иван — кешки да не бях го срещнал, и чул, и видял! — ми идва теглото.

А тримата старци:

— Свят човек е старецът Иван! Като проповядваше на брега на реката и поучаваше с притчи народа, дойдоха вероотстъпниците и водеха със себе си турци, и рекоха на турците: „Ето го!“; свързаха го и го поведоха; и ето: отведоха го у дома на кнез Тодор — селския кмет — да го съдят. Изправиха го; наобиколиха го; а кнез Тодор:

„Заради каква вина срещу мене, човече, говориш?“

Пък светият старец Иван:

„Нищо срещу тебе не съм казвал, ами ти си гузен, че съвестта ти те бори!“

А кнез Тодор:

„Кой си ти и знаеш ли що струвам, та посмяваш да ме съдиш?“

Пък светият старец Иван: „Турската вяра, братко, прие!“

А кнез Тодор:

„Приех я, човече, главата си да опазя!“

Пък светият старец Иван:

„Казано е: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Казано е още: който не вярва, е вече осъден, осъждането е пън поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, понеже делата им бяха лоши. Казано е също: който погледне с пожелание жената на своя брат, той вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си!“

А кнез Тодор:

„Това, последното, за женитбата ми ли? Взех жената на брат си, че и аз съм вдовец, а богатството при богатство отива!“

Пък светият старец Иван:

„Понеже си сребролюбец! И още е казано: жената е свободна да се омъжи за когото си ще само в името на Господа! Това пък за дъщеря ти!“

А кнез Тодор:

„Дъщеря си на турчин ще дам, човече, да видим тогава кой ще посегне на мене!“

Пък светият старец Иван:

„Аз пък посягам! Прочее, да ти отговоря кой съм и що съм: на младини бях войвода на цар Шишманов полк, а сега съм немощен отшелник и проповядвам за доброто и злото. И за теб ще ти кажа що струваш: един цар попита езичника Езоп що струва, а Езоп му рече: «Ти не струваш и трийсет сребърника!» Разсвирепя се царят, а Езоп го попита: «Хайде, като свирепееш, направи небе и земя и пусни дъжд или сняг, или вятър!» Царят отговори: «Не съм Бог, та да направя тия неща!» Пък Езоп: «Бог, който създаде небето и земята и всичката вселена, бе продаден за трийсет сребърника, а ти искаш да имаш по-голяма цена от него!»“

Млъкна кнез Тодор посрамен; тогава жена му:

„За мъжа ми така, пък за мене какво ли ще кажеш?“

Пък светият старец Иван:

„Ти не струваш и колкото една овца, защото овцата може да даде и вълна, и мляко, и агне, и месо, и кожа, освен това, където и да застане, пуска тор за житата, а ти нищо от това не можеш даде, а гдето ториш, е гнъсно и срамно!“

Млъкна жена му посрамена; тогава дъщеря му:

„За баща ми и за майка ми така, да не си посмял и за мене!“

Пък светият старец Иван:

„В чудната книга «Александрия» има разказ как са станали самодивите. Цар Александър Велики имаше дъщеря, за която много се безпокоеше поради нечестивия й нрав. Веднъж войските му стануваха в някаква гора и един войник взе сушени риби и отиде да ги измие в притулено изворче. Щом метна рибите във водата, те оживяха и взеха да шават из нея, че това бе извор на жива вода. Младежът бързо отиде при царя и му разказа; царят — понеже гадателите бяха му предсказали колко ще живее — напълни стомна с вода от изворчето и я запечати; сложи войник да пази стомната. Дъщеря му, като забеляза усърдното пазене на стомната, отиде при войника и му рече: «Кажи ми какво има в тоя съд?» «Не зная!» — отговори войникът. Девойката му предлагаше много богатства, но той остана непреклонен; тогава му рече: «Ела легни при мене и ми кажи!»; и войникът легна, и като се събра с нея, обади й. А когато заспа, нечестивата го закла, хвърли го в един ров и изпи водата от стомната. Цар Александър Велики като разбра, прокълна я, и до ден днешен живее тя като самодива, та да плаши народа.“

Рече тогава кнез Тодор:

„Какво да го правя тоя човек?“

А дъщеря му:

„Главата му искам!“

Млъкна дъщерята; тогава жена му:

„Тоя човек ни всинца посрами!“

Пък кнез Тодор:

„Не мога да го погубя бре, че е еднаква кръвта ни!“

Излязохме ние тогава:

„Пощади го, хаджи Абдула!“ „Ето, ние сме българи, свободата му ще откупим!“ „Милост, хаджи Абдула!“

Пък кнез Тодор:

„Не мога и да го пусна бре, че много говори!“

В това време навън се чу голям шум и всички отидохме да видим. А в двора овчарче въвеждаше кон, и преметнат на коня — Махмуд бей, зетят кнез Тодоров. Ходилата на Махмуд бей подковани с волски подкови: да се знае от кого; в задника му побит кол: да се знае защо; при кнез Тодор поръчал Димчо Налбантчето да го доведат: да си знае реда. Кнез Тодор го треска затресе; хукна към къщи; а ние:

„Милост, хаджи Абдула!“ „Ето, ние сме българи, свободата му ще откупим!“ „Пощади го, хаджи Абдула!“

Пък кнез Тодор:

„Избодете им очите, отрежете им ушите, езиците им изтръгнете!“

Изпълниха тутакси всичко.

А светият старец Иван:

„Кой както мери, тъй ще му отмерят!“

Пък кнез Тодор:

„На тогова отсечете главата!“

А светият старец Иван:

„Изпълних мисията си аз; идете; кажете на Петър: Удари, Петре часът ти!“ И му отсякоха главата.

— Това ни заръча светият старец Иван — завършиха тримата старци, — това и дойдохме да кажем!

Рипна Петър — оздравя — като чу.

И майка му благославяше тримата старци:

— Хвала вам, че вдигнахте от чергата Петра, сина ми!