Георги Марковски
Хитър Петър (15)

Глава четиринадесета
Присъда

Възрадва се народът; захвърчаха калпаци нагоре; започна да вика:

— Да живееш, кади ефенди! Невинен е Петър! Имало справедливост на тоя свят!

Писнаха гайди, гъдулки и кавали, хора се люшнаха, младо чираче се надиграваше ръченица със селско девойче; най-юнаците взеха сили да мерят, като се борят на борбището; децата запяха: „Кралю-порталю, джанъм, кралю-порталю, отваряй порти, джанъм, отваряй порти! Защо са порти, джанъм, защо са порти? Да мине бегом, джанъм, да мине бегом. Царюва войска, джанъм, царюва войска! Отворени са, джанъм, отворени са! Да ни дадете, джанъм, да ни дадете шиник жълтици, джанъм, шиник жълтици, ще ви дадем, джанъм, ще ви дадем малката мома, джанъм, малката мома!“

А кнез Тодор:

— Не бързай, кади ефенди, ще сбъркаш! У тоя човек няма ни почит, ни срама, ни ред! Щом другото не стига, чуй да ти кажа: като ходи от село на село, Петър разправя как минал уж султанът през Байрактарска махала и уж отседнал у него. Хапнали, пийнали, уж рекъл султанът: „Чуват се разни за тебе бре, Петре! Я кажи и на мене една, да видя какви ги разправяш! Ако успееш да ме излъжеш, торба жълтици ти давам!“ Рекъл уж Петър: „Царю честити, дойде ми на думата! Не лъжи, ами истини казвам аз: някога баща ти закъсал, та взел от баща ми — дърводелеца Йосиф, Бог да го прости! — торба жълтици, па забравил да му ги върне! Добре е — разгеле си ми дошъл — да ми ги върнеш, че сега пък аз съм закъсал!“ Разгневил се уж султанът: „Ама че лъжа: баща ми да вземе назаем от дърводелец някакъв!“ Надсмял се уж Петър: „Ако е лъжа, дай ми ги, че обеща, ако е истина, дай ми ги, че си ми длъжник!“ Ето, кади ефенди, тоя човек не признава дори и султана!

Млъкнаха тутакси гайди, гъдулки и кавали, развалиха се хората; опразни се борбището; разпиляха се децата. Трепна кадията; възрадва се кнез Тодор; завика народът:

— Като прие турската вяра, кнез Тодоре, поне от Аллаха се побой!

А кнез Тодор:

— Щом съм решил, ще затрия тоя проклетник и нито Аллах, нито Бог, нито дявол ме плаши!

Пък кадията:

— Кажи, Петре, признаваш ли султана?

Петър нищо не рече: да каже, че не го признава, сам си се осъжда.

И народът го гледаше в очите, а кнез Тодор:

— Какво да те лъже, кади ефенди, като не го признава!

Петър нищо не рече: да каже, че го признава, не беше научен да лъже. И народът го гледаше в очите.

Пък кадията:

— Кажи, Петре, признаваш ли султана?

Петър мълчеше; народът стискаше юмруци; и като стискаше юмруци, разбута го някакъв ходжа, излезе отпред.

Пък кадията:

— Посъветвай ме, ходжа!

А Настрадин Ходжа:

— Казано е в свещената книга „Коран“, още във втората сура: „Разреши Аллах търговията, ала лихварството запрети!“ Не виждаш ли, кади ефенди, хаджи Абдула е решил с лихвите да се наплати с тоя човек! Казано е също, още в деветата сура: „Сражавайте се с неверниците; и поразявайте ги; и знайте: Аллах е с богобоязливите!“ Не виждаш ли, кади ефенди, хаджи Абдула иска да погуби вързан човек! Казано е пак, още в третата сура: „И свидетелствува сам Аллах: няма божество, освен него; и ангелите, обладаващи знанието и крепки в справедливостта: няма божество, освен него!“ Не виждаш ли, кади ефенди, хаджи Абдула изравни и Аллах, я дявол, и Бог, само да затрие тоя човек! Попитай го пак!

Пък кадията:

— Кажи, синко, признаваш ли султана?

Петър нищо не рече: вървяха с баща си по брега на придошлата река; цяла зима не бяха виждали благочестивата Мария; върбите току-що се бяха разлистили. Съблякоха ги турците голи — както ги майка раждала, та видя Петър на баща си чреслата, пък Йосиф на сина си и им вързаха краката в глезените; обесиха ги с главата надолу за клон на бука; накладоха под главите им огън. Бавен огън накладоха турците; с мокра ланска трева: да дими; хвърлиха в огъня шепи пипер. Натовари Петър на магарето баща си — дърводелеца Йосиф — и тръгна към село; Йосиф умря по пътя; и не можа свещеникът да го изповяда, нито да му отслужи молебена при разлъка на душата от тялото. Лежеше опънат баща му в ковчега, с подпухнало от подпушването лице, сякаш безкрайно отдавна бяха вървели по брега на реката. Плач и скърцане със зъби се носеха по земята българска.

И народът го гледаше в очите.

А кнез Тодор:

— Какво да те лъже, кади ефенди, като не го признава!

Петър нищо не рече: следваше — яхнал магаре — съдбата си; дворовете миришеха на пресни туршии, мъжете поправяха комините по покривите, старците се прибираха по залез край огнищата; наближи селския извор. Моми идваха с бели менци и кършеха снаги, нарамили кобилиците, едната му рече: „Ела при татко да ме поискаш!“ Пък Петър: „Обречен съм аз! Постеля ще ми бъде черната земя, възглаве ще ми бъде мраморен камък, булка ще ми бъде висока бесилка! За душата ми моли се, девойко!“ Смуши магарето — бързо да тръгне — да не види момата, че жал му прелива в душата: нямаше той да има ни булка, ни люлка, че бе предназначен. Като по земята българска се нижеха синджири с роби; и еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани; и по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца, викаше му земята българска: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“

И народът го гледаше в очите.

Пък кадията:

— Кажи, синко, признаваш ли султана?

Петър мълчеше; народът стискаше юмруци; а кнез Тодор:

— Щом съм решил, ще затрия тоя проклетник в нито Аллах, нито Бог, нито дявол ме плаши! Искаш да го закриеш, кади ефенди, ама няма да мине!

Пък кадията:

— Посъветвай ме, ходжа!

А Настрадин Ходжа:

— Да оставим, кади ефенди, свещените книги: нека видим чисто човешките работи! Вярно е, Петър много говори — и аз съм му сърбал попарата — и словото му е огнен мел срещу турци, чорбаджии и потурчени. Разнесе се славата му по земята на падишаха, дори и децата — като го видят по пътя — „Петър плет плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета, падна, Петре, плета“ в скороговорка му викат, пък възрастните разказват легенди за него. Да ти кажа направо: по-опасен ще е мъртъв Петър за Мохамедовата вяра, че мъртъв вовеки ще си остане легенда, а жив като бъде, мизерният му живот ще го превърне в жалък зевзек. Затуй попитай го пак!

Пък кадията:

— Кажи, Петре, признаваш ли султана?

Петър нищо не рече: как сам си да се осъди, като каже, че не го признава? И народът го гледаше в очите.

А кнез Тодор:

— Какво да те лъже, кади ефенди, като не го признава!

Петър нищо не рече: как да излъже, че го признава, като не беше научен?

И народът го гледаше в очите.

Пък кадията:

— Кажи, Петре, признаваш ли султана?

Петър мълчеше; народът стискаше юмруци; а кнез Тодор:

— Щом съм решил, ще затрия тоя проклетник в нито Аллах, нито Бог, нито дявол ме плаши! Искаш да го закриеш, кади ефенди, ама няма да мине! Чак при султана ще ида, да му кажа щото, че да те видя тогава!

Пребледня кадията; потри ръце кнез Тодор; а Настрадин Ходжа:

— Виждам, кади ефенди, по се плашиш какво би отговорил на султана, отколкото какво би отговорил на Всевишния! Истина било, че писаното на чело не отива на камък! Чуй ме тогава: нека Петър умре!

Скокна кадията; изтрака по калдъръма броеницата; викна припряно:

— Давам ти го, хаджи Абдула: и добро ли, зло ли ще става, на тебе се пише!

А кнез Тодор:

— Мани ги, кади ефенди, тия работи! Така ще направя, и Аллах, и Бог, и дяволът ще бъдат доволни! Хвала ти, кади ефенди!

Заплака, като чу народът; млъкнаха горските пилци, облак небето закри, обърнаха се мъртвите в гроба; пък свещеник Матей:

„Въздигни чело, народе, че ето: отива си нашият възлюбен Петър, в когото е нашето упование! Жестоко Бог остави посредством ръката читашка да кънтят плач и скърцане със зъби по земята българска и още по-жестоко е, братя, като посредством вероотстъпничеството потурнакът по-читак от читака стана и брат брата взе да погубва! Така ни се пада! Защото какво, братя, е Бог, ако не олицетворено нравственото съвършенство; и като кого създаде Той човека: по подобие и образ Свой; и какво ни завеща: ревност да се доближим до Него! Пък ние загрубяхме, братя: да виждаме сламката на ближния в окото взехме, вместо в нашето гредата; и ни изпрати Той читака, за да узнаем доброто посредством злото; и създаде потурнака, та да видим границите на човешкото падение! Но милостив е Бог и благ, и всеопрощаващ; че защо ни прати Петър: да ни бъде нравствена опора; и защо ни го отнема: да ни бъде мяра къмто злото!“

А кнез Тодор:

— Кади ефенди: сега пък Димчо хаирсъзчето!

Пък кадията:

— Разкайваш ли се за нещо, момче?

Разсмя се Димчо Налбантчето:

— Окайвам се, кади ефенди: като погроми сватбата ми Махмуд бей и като хванах гората, и като срещнах Махмуд бея, подковах го с волски подкови, побих в задника му кол, на потурнака го изпратих; погубих после мнозина читаци — все така, с подкови и кол — дето си го бяха изкарали; а ето, кади ефенди, кнез Тодора не можах!

Свещеник Матей — пастирът байрактарски — продължаваше да проповядва:

„Какво ни остава, народе, във века на тиранство? Гибел ни чака, братя, без вяра, надежда и любов! Но какво е вяра, надежда какво е, и любов: какво? Тъй като сме създадени по подобие и образ Божи и стремежът ни е да се доближим до Бога, вярата на народа в Него е вярата му в себе си; казано е: «Който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал»; осъден на робство ще бъде народът, който не вярва в самия себе си! Гола работа е надеждата, братя, ако народът очаква сама да се сбъдне; казано е също: «Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва»; осъден на робство ще бъде народът, който не се надява на себе си! И в какво да вярва, братя, и на какво да се надява народ, който сам себе си не обича; казано е още: «Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сила, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта към Него»; осъден на робство ще бъде народът, който сам себе си не обича! Но милостив е Бог и благ, и всеопрощаващ; че защо ни изпрати кнез Тодор: да ни бъде нравствена отврата; и защо ни го оставя: къмто доброто мяра да ни бъде!“

А кнез Тодор:

— Кади ефенди: да свършваме с Димчо хаирсъзчето!

Пък кадията:

— Желаеш ли нещо, момче?

Намръщи се Димчо Налбантчето:

— Жаля, кади ефенди: малко са ми годините, ала много читаци срещнах; и като ги срещнах, на добрия добро, на лошия лошо въздадох; а ето, кади ефенди, кнез Тодора не можах, та сега поне това!

И като рече, заплю го.

А кнез Тодор:

— Ти ще бъдеш отдясно на Петър!

Свещеник Матей — като продължаваше да проповядва — глас възвиши:

— Защо, народе, поставих кнез Тодор до Петър? За да можем, братя, добрите дела на добрия да съизмерим със злите на злия! Като вярваше Петър в народа, затуй се нему обрече, пък кнез Тодор вероотстъпник стана и народът всекиму според вярата ще въздаде! Като се Петър надяваше, затуй деянията си извърши, пък кнез Тодор малодушен излезе и народът всекиму според предаността ще въздаде! Като обичаше Петър народа, затуй агнец му стана, пък кнез Тодор народоненавистник е и народът всекиму според любовта ще въздаде! Ето защо, братя, поставих кнез Модор до Петър: нравствена отврата и нравствена опора да ни бъдат, като плачем и скърцаме със зъби по земята българска!

А кнез Тодор:

— Кади ефенди, докато ние съдехме оногова, тоя сам си се осъди!

Пък свещеник Матей:

— Анатема! Анатема! Трижди анатема!

А кнез Тодор:

— Ти ще бъдеш отляво на Петър!