Георги Марковски
Хитър Петър (16)

Глава петнадесета
Разпятие

Като отсъди така, кнез Тодор посочи да вържат и свещеник Матей Байрактарски — с Петър и Димчо Налбантчето го вързаха — та станаха трима; нареди на потерята да ги поведе; народът — както си беше събран — тръгна и той. Останаха запуснати стадата, захвърлени рибарските мрежи, натирени воловете с ралата; останаха затворени работилниците, неизметени кръчмите, ъглите без просяци; останаха смълчани горските пилци, небето закрито от облак, надолу с лицето мъртвите в гроба. Изниза се шествието нагоре към хълма; най-отпред вървяха музикантите: дайрета, тъпани и зурни; а кадията:

„Давам го на хаджи Абдула и добро ли, зло ли ще стане, всичко на него се пише!“

Пък Настрадин Ходжа:

„За всинца си мисля, кади ефенди: страхът ти създаде мъж от някакво попче, герой направи от хаирсъзки войвода, Петър ще остане во веки веков мъченик с присмехулни очи!“

А кадията:

„Какво можех да сторя: трижди по три пъти питах и все не признава султана!“

Пък Настрадин Ходжа:

„Когото питат, кади ефенди, той не признава!“

А кадията:

„Иначе оня проклетник хаджи Абдула щеше да ме обади!“

Пък Настрадин Ходжа:

„Така е, кади ефенди! За простите хора една истина има: да бранят султана, да спят у дома си на топло и да си отидат, като да не са и били! Божата дарба пък султан не признава, та надживява и султан, и палач, и кадия!“

Спря се замислен кадията; смуши Настрадин Ходжа магарето; и се повече не видяха.

Шествието напредваше бавно към хълма; дайрета, тъпани и зурни цепеха въздуха; а кнез Тодор:

— Е, кумец, ще се наплатим най-после!

Пък Петър нищо не рече: бе казал, каквото има да казва.

Вместо Петър, обади се Димчо Налбантчето:

— Мълчи, жено потурнашка, че твоят ред се задава: на свобода ми е четата!

А кнез Тодор:

— Трай си бре, Димчо: като не можеш без чета, ще я уловя, та да ти я пратя!

И — после — на Петър:

— Нали така бре, кумец!

Нищо Петър не рече: бе казал, пък народът всичко бе чул.

Вместо Петър обади се свещеник Матей Байрактарски:

— Мълчи, вероотстъпнико гнъсен, че и Аллах не приема хора без чест!

А кнез Тодор:

— Трай си бре, отче: като не можеш при Аллах, на Бог ще те пратя!

И — после — на Петър:

— Кумец, кумец, бива ли езика си да глътнеш, кумец!

Пък Петър нищо не рече: народът всичко бе чул и Петър го чу да говори, каквото бе чул.

Разлюти се кнез Тодор; отби се от пътя, отсече трън от някаква трънка, сви го на венец върху главата на Петър; и пак:

— Те ти, кумец, венец на главата: щото си юнак да мълчиш!

Като разговаряха така; и като дрънчаха дайрета, думкаха тъпани и пищяха зурни; наближиха темето на хълма. Там кнез Тодоровите хора въртяха брадви из букака: млади буки сечеха; като ги отсякоха, зарязаха ги на кръст, та сглобиха три кръста; други копаеха дупки. Тъкмо привършваха работата, шествието пристигна; и народът, като видя трите огромни букови кръста, проснати на темето на хълма, заоглежда се стреснат; а кнез Тодор:

— Отче Матее, ти ще водиш хорото: път да проправяш на тия серсеми!

Пък свещеник Матей Байрактарски:

„Господи, знам, че не съм достоен да влезеш под покрива ми — в дома на душата ми, защото целият е пуст и паднал; и няма в мене, недостойния, достойно място, дето глава да подслониш; но понеже искаш да бъдеш с мене, аз, надявайки се на милосърдието Ти, ида при Тебе! Българин бях, Господи; като българин ида; и българин оставам сега, и винаги, и вовеки веков! Затуй влезни в мене; и очисти ме от всяка плътска и душевна сквернота; и удостой ме — мене, недостойния — да застана отдясно на Тебе! Амин!“

А кнез Тодор:

— А, отляво, отче, отляво! Вече обещах на Димчо Налбантчето отдясно да бъде! Хайде, момчета!

Пристъпиха хора от потерята; отстрани ги свещеник Матей Байрактарски с кротка ръка; сам отиде до кръста. Повалиха го там неколцина цигани; положиха го да легне на кръста по гръб; привързаха го с въже под мишниците за буковото дърво. Опънаха му ръцете; краката; закуцука осажден ковачът, издрънчаха в сандъчето гвоздеи, вдигна чука ковачът; И народът видя: беше едър кован квадратен гвоздей; с едра кована квадратна глава; чукът удари главата. Народът нищо не чу; само тялото на свещеник Матей Байрактарски подскочи на кръста; после чукът запя едва-едва влизаше гвоздеят в твърдата бука. Като прикова и другата ръка, ковачът закуцука към краката. Дръпнаха циганите краката на свещеник Матей Байрактарски; сложиха ги да стъпят на дървеното трупче; наведе се ковачът. Наслюнчи по навик острието на гвоздея; потърси сгодно място отгоре на стъпалото; размисли за миг, отказа се, премести краката — да обкрачат буката — намести гвездея в сухожилието зад глезена. После прикова и другия крак. Дръпна се ковачът; циганите затътриха кръста към изкопаните дупки, дотътриха го, подпряха долния край о ръба на крайната дупка; заизправяха кръста. Свещеник Матей Байрактарски се заизправя и той, така някое време, дървото се хлъзна и тупна глухо по дъното; тялото на разпнатия се свлече малко надолу, изохка, въжето под мишниците го придържаше плътно до кръста. Дланите и глезените се обагряха, а бавни кървави петна; по земята капнаха няколко капки; щеше да живее дълго и дълго да умира от болка; жажда и глад.

Като изправиха кръста, циганите засипаха около дървото с пръст; и като притъпкаха, избърсаха запотени лица и седнаха; а кнез Тодор:

— Ставай, манго, още двама те чакат!

Станаха циганите; тръгнаха към Димчо Налбантчето; пък Димчо Налбантчето гледаше към гората, имаше соколово око, та виждаше — долу, на хайдушкото сборище — четата си да се събира. Млад и зелен си отиваше. Само преди три години беше, като булката седеше по средата на стаята върху гайтанния ямурлук, посипан с боб, откъснати от стряхата чушки и сушени плодове, пазени за болни от едра и дребна шарка и други лоши болести; врявата на двора се усили изведнъж: донесоха пряпореца — отсечен от живо дърво прът — с бяла кърпа, с глава кромид, побита на върха, и с червени конци да пазят от уроки; всички се струпаха край него и взеха да подмятат Димчо Налбантчето как го турили на пъна при дръвника и как се изредили да го бръснат девет бръснари, пък той си нямал ни косъм по брадата. Мнозина турци срещна четата му после; и добрия с добро, лошия с лошо; а ето, кнез Тодора не успя. Ядоса се Димчо Налбантчето; усмихна се после, че виждаше — долу, на хайдушкото сборище — четата му се събираше; а кнез Тодор:

— Хайде бре, Димчо, страх ли те хвана!

Пък Димчо Налбантчето:

— Море, хаджи Абдула, ядосах се нещо!

А кнез Тодор:

— Скоро ще ти изчезне усмивката!

Пък Димчо Налбантчето:

— Много злато в букака натрупах, но си нямам кому да го оставя, та си думам, хаджи Абдула: що да не ти го дам, да ме помниш с добро!

Пристъпи кнез Тодор — близко пристъпи — другите да не чуят; наведе ухо; пък Димчо Налбантчето му пошепна в ухото:

— Девет дълбоки казана, хаджи Абдула! Ей там, под дебелата бука! Развържи ме да ти покажа!

Даде знак кнез Тодор; развързаха му ръцете; пък Димчо Налбантчето му посочи долу в гората:

— Ей там, хаджи Абдула, девет юнака ги пазят! Ако останеш, на тебе всичко ще бъде! Ама ето по-напред, че как иначе да те познаят, жено потурнашка!

Като топор се стовари Димчовият юмрук върху чорбаджийската глава; преметна се кнез Тодор надолу по хълма; нахвърли се потерята, накълца Димчо Налбантчето, жив труп приковаха на кръста.

Забучиха и Димчо Налбантчето в спечената глина; пристъпи кнез Тодор: лицето му подпухнало като самун хляб, кръв размазана по него, челюстта му надолу виси; Петър го гледаше с бистрите си сини присмехулни очи. Разлюти се кнез Тодор; рече нещо да викне, а от устата му — разбита от юмрука на Димчо Налбантчето — само лиги потекоха; и като го гледаше Петър с бистрите си сини и присмехулни очи, напуши го смях и се разсмя: високо и звънко, та се чу надалеч. Народът — и той — като гледаше Петър, с Петър разсмя се; отначало плахо и стреснат; после с цяло гърло, та се разтресе ниският хълм от народния смях. Помъкнаха Петър към кръста; я като го мъкнеха, изтръгна ръка и показа на кнез Тодор палец между показалец и средния пръст; под носа му ги пъхна и хълмът пак се разтресе. И като приковаваха Петър; и като го изправяха — със свещеник Матей Байрактарски отляво, с Димчо Налбантчето отдясно — страшно народът се смя; и се разнесе смехът му по цялата земя българска.

 

 

Ето вижда се краят на писанието ми за Петър и колкото по към края отивам, толкова по-често спирам, па си викам: „Не е ли гърбава работа писание да пишеш, Георгие?“ Че ето, седя пред лоената свещ, изписвам белите листа с черно чернило, па току спра. Размислям така; духвам свещта; легна си после, завия се с чергата и булка ми се сгуши до мене, слушам кроткото дишане на децата. Обади се нощно пиле, та ми смръзне кръвчицата; куче пролайва; проплаче малкият, булка ми стане да му даде гръд, сукне и пак заспи. И пак слушам кротко като дишат: чисти душички, невинни като Йисуса Христа, не знаят ни зло, ни добро, а какви ли ще станат, когато пораснат? Ще се кланят ли на читаци и наши; вярата си дали ще опазят; ще бъдат ли воини на истината? Не е нужно юнаци да стават, нито пък светци, но българи трябва да бъдат, та затуй им пиша това за Петър. Стана заран, булка ми скубе лука и го сплита на сплитове, баща ми се щура из двора, а майка ми пали пещта и току му мърмори, че вече нищо не може. Отида при нея: „Как беше, мале, оная за Димчо?“ Спре да мърмори майка ми, изправи се до пещта, па подхване: „Стар Димо на двор седеше, на двори под бял трандафил, бяла ракия пиеше и към гората гледаше, и на гората думаше: горо ле, горо зелена, знаеш ли, горо, помниш ли, из тебе, горо, га ходих със триста отбор юнаци! На трандафила славейче, славейче пее, говори: стар Димо, стара войводо, да би гората думала, не би я пасли овчари, не би я секли дървари, не би тя крила хайдути! Майчица, що е рождена, и тя си чедо изказва, гората майка хубава, скрий ли се в нея хайдутин, никому нищо не казва!“

Пък аз: „Чакай мале, нали Димчо го разпънаха млад и зелен отдясно на Петър?“ А майка ми: „Ти, сине, песента слушай! Истина е, млад и зелен го разпънаха Димчо, ама защо й е на песента Димчо разпнат? Жив й трябва Димчо на песента!“ Знам, че така ще ми каже — колко пъти вече я питам! — ама като ме запрепъват разни въпроси, питам я пак, та настъпва яснота в слепотата и пак сядам над белите листи. И като си пиша така; дойде някой, та ме извика, че се родило отроче: да го съчетая с Христа. Друг път — пак съмнението като ме обхване — отида в църквата, разровя се в книгите; разтворя „Требника“; а там свещеник Еким — моят предходник — добавил накрая: „Знание за человеците: написах аз тази душеполезна книга за богослужби разни, че старата се вече окъса; и ако съм някъде съгрешил, като писах, не кълнете грешния Еким, комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество, че не бях аз учен като свещеник Матей Байрактарски — ученик на преподобния Теодосий Търновски, а прост ученик на Матея. Загина мъченически свещеник Матей Байрактарски заедно с Петър Йосифов и Димчо Налбантчето; и от кнез Тодорселския кмет, наречен като стана потурнак още хаджи Абдула, загинаха всинца, Бог да ги прости, а человеконенавистника Бог да го убие; и написах това в годината на смъртта им, по жътва.“

Знам аз, че така е написал — колко пъти вече го гледам! — ама съмнение като ме обхване, отварям я пак, та настъпва яснота в слепотата и пак сядам над белите листа. И като си пиша така, дойде някой, та ме извика, че се заженили млади: да ги свържа в честен брак. Друг път — като обикалям паството си по селата — спират ме хора: „Отче, знаеш ли оная, дето Хитър Петър възцарил цар Цървулан в Тенджерграда?“, или: „Вчера, Георгие, купувах сол на пазара, а там тракиец някакъв разказва Хитър Петър като бил по Тракийско…“, или: „Дядо шопе, чудо да видиш: оня ден добруджанец някакъв минава, от дума на дума, излиза — Хитър Петър от Добруджа бил!“ Знам аз: Петър вече по цялата земя българска тръгна — колко пъти съм слушал! — ама драго ми става, слушам ги пак, та блести яснотата в яснотата и пак сядам над белите листа. Ала ето: извикаха ме по пладне — умирал някой си чорбаджия, та да го подготвя да се представи на Бога; отивам при него; а той: „Грешен съм аз!“ — фъфли едвам. „Разкажи, чадо!“ — му казвам. „Много години душата ми се мъчи, отче! Като уловиха Петра, вървя из букака и гледам, Гърбавото подрънква кесия, подскача на един крак и си лее: «ой меше, меше, от нерез ми беше, кешки да не беше, какво вино държеше!» Защо се радваш бре, гръбльо? Как да не се радвам: имам си тридесет и три сребърника! Кой ти ги даде! Кнез Тодор ги даде, за Петър! Подгоних го аз, хванах го, а то: Българин съм аз, Петър тръгна насам, пък аз ги отпратих натам, право в ръцете на Димчо войвода ще паднат! Разсмя се Гърбавото, задърпа се, пък аз, лъжеш ме, гръбльо, предал си Петър! Честен кръст: не съм! Тогава пък ще ме издадеш, че не съм казал лъжата, та пак лошо! Развързах му пояса, отче; обесих Гърбавото на буков клон; взех му кесията със сребърниците, па си заминах, така тръгна богатството ми!“ Слепота в слепотата настъпи; размислих за времето: всинца викат и днеска: „Проклето да е Гърбавото!“; като погледнах, заминал си смъртникът, без да го причестя. И ето, накрая съм вече и пак ме червей гризе: „Не е ли гърбава работа писание да пишеш, Георгие?“ И — питам се — знаеш ли кое е истина и кое е лъжа, та си седнал съдник да ставаш? И — казвам си — после: „Пиши, Георгие, пиши, че отде да знаеш: писанието ти може и да помогне някому българин да си остане!“; както някога патриарх Евтимий Търновски, като приемаше народа, си казваше: „Откъде да зная, чеда, че не ще се удостоим да приемем с тия сиромаси и Христа?“; и пак сядам над белите листи.

То туй с Гърбавото лесно, ами — ооох, грешник си, Георгие! — онуй с Божата макя какво да го правя? За всичко е виновен Безбожния дякон, че той, като разказваше за хождението на пресветата Богородица по мъките, нарече я с нечестивата дума; пък аз, недостойният, като написах какво той е разказал, взех, че повторих; па се чудя сега. Като се чудех как да отмия греха, прерових светото писание — като удавник за сламката, дано нещо намеря — и намерих това: „Всеки грях и хула ще се прости на човеците, но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже хула против Сина Человечески, ще му се прости; но ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, нито на онзи свят.“

Възрадвах се силно, като намерих това, че ето: срещу Духа нищо не е написала ръката ми, пък за Божата макя не се споменава. Минаха така няколко дни; сепнах се аз — откъде да знае човек! — па изкарах за всеки случай четиридесет дни на хляб и вода, та съвсем изпосталях; ама си опекох работата; сега пък за Безбожния дякон си мисля. Отворих апокрифната книга — сбърка пак, Георгие, нечестива книга е тя! — па потърсих да видя къде са богохулниците; а там е записано: „И видя на друго място огнени столове, и на тях горяха много мъже и жени“; па се моля сега: Прости му, Господи, на дякончето, че не за престол, ами от мъка за народа български то те похули! Аз пък, задето отворих нечестивата книга, още седем дни ще си дам, та нека и мене отмине престолът! А на дякончето: вечна му памет!

И тъй, оправихме работата и с Божата макя, че много ме стряскаше; и понеже започнахме вече със славословията и с проклятията; нека я свършим и тази:

На християните, паднали в битката при Косове поле, вечна им памет; а на султан Мурад, промушен в същата битка от Милош Обилич, анатема;

На християните, паднали в битката при превземането на Търновград, вечна им памет;

На цар Иван Шишман, посечен в Никополската крепост, вечна му памет;

На християните, паднали в битката при Никопол, вечна им памет; а на султан Баязид Илдъръм, затрил в същата битка българската държава, трижди анатема;

На Тамерланхан, сразил в битката при река Чибук султан Баязид Илдъръм, вечна му памет;

На християните, паднали във въстанието на братовчедите Фружин Шишманов и Константин Срацимиров при реката Темска, вечна им памет;

На султан Сюлейман Челеби, удавен при Одрин от брат си Муса Челеби, анатема;

На влашкия войвода Мирча Стари, воин срещу читака, вечна му памет;

На султан Сюлейман Челеби, удавен край Одрин от анатема;

На Иван Чръноглав, войвода на цар Шишманов полк, посечен от кнез Тодор, вечна му памет;

На дърводелеца Петър Йосифов, войводата Димчо Налбантчето и свещеник Матей Байрактарски, разпънати от кнез Тодор, вечна им памет;

На кнез Тодор Мулев, приел името хаджи Абдула, извършил безбройни зулуми и посечен от Черния Янко, трижди анатема;

На маджарския крал Сигизмунд Люксембургски, воин срещу читака, вечна му памет;

На полския крал Владислав Ягело, паднал в битката при Варна, вечна му памет;

На трансилванския войвода Янош Хунияди, воин срещу читака, вечна му памет;

На всички по земята българска: мъже, жени и деца, загинали мъченически, вечна им памет;

На всички тирани: читаци, вероотстъпници и чорбаджии, които изтребват народа български, трижди анатема!

Свършихме я и тази. Сега пък остава това: пиша си аз за Петър писание; прост човечец за прости хорица го пиша; ако надникне учен човек, ще ми каже: „Така ли се пише бре, Георгие, що си не налягаш парцалите!“; аз пък нему: „Да се знае бре, байно! То ако беше за моята уста лъжица, султанът щеше да ме вземе султанов човек, подвизите му да изпиша; ама като не, на мене за Петър се пада; та така всяка жаба гьола си знае. Пък като много знаеш, чуй да ти кажа: просто селянче съм аз, ама ела и ти да чуеш мама, като се изправи до пещта, па подхване за Димчо!“ Ако ли това не му стипне, та ми каже: „Мани я майка ти, какво знае тя и ти какво знаеш, та ме баламосваш с песни и приказки разни!“, ще го отведа в църквата тогаз, ще му отворя книгите на отец Матей Байрактарски, па ще му прочета какво вика Аристотел езичникът: „Историкът и поетът се различават не по това, че говорят в мерена или немерена реч. Херодотовото съчинение би могло да се предаде в стихове, но не ще престане да бъде някаква история в стихове, каквато е и в проза. Разликата е в това, че първият говори за действително станали неща, а вторият за неща, които биха могли да станат.“ Ама не бой се, Георгие, къде ти учен човек във век на тиранство, та чак и тук да надникне, пиши си за Петър, че ти малко остана. При султана надниква ученият човек, чака го само да кихне, па тича да го тълкува; пък ти давай за Петър; че ето, синовете ти, като те гледат в очите, да им кажеш: „Като друго не можах да направя, това за Петър написах!“

 

 

Три дни и три нощи стояха разпнатите горе на хълма. Най-напред издъхна Димчо Налбантчето: както си беше накълцан, така и не дойде на себе си; тръпка разтърси народа: „Отиде си Димчо Налбантчето!“; а кнез Тодор към хайдушкото сборище гледаше и го треска затресе.

После издъхна свещеник Матей Байрактарски: дълго се мъчи: вятър повя: развя му брадата; отвори очи:

— Казано е, кнез Тодоре: „Лозар излезе сутрин рано да наеме работници за лозето си и като се услови с работниците по динарий на ден, прати ги на лозето си. И като излезе по обед, видя други да стоят на тържището празни, па рече тям: Идете и вие на лозето ми и каквото е право, ще ви дам! Отидоха и те. Излезе пак по пладне, намери други да стоят празни и им каза: Идете и вие на лозето ми и каквото е право, ще получите! Отидоха и те. А когато се мръкна, лозарят ги събра, па даде на последните по динарий. Наплати се с тях; даде и на средните по динарий; а те възроптаха: Защо ни плащаш като на последните, какво ти работиха те? Рече им той: Нали вас не увреждам, братя, вземете си своето! Наплати се и с тях; даде после и на първите по динарий; а те възроптаха: Защо ни постави наравно с другите, като претърпяхме теготата на целия ден? Рече им той: Защо е завистливо окото ви, като съм добър?“

А кнез Тодор:

— Защо ми ги дрънкаш, отче, тия басни?

Пък свещеник Матей:

— Прочее, чуй какво значи притчата за лозаря: лозарят е народът български, лозето е българщината, първите са народните мъченици, средните са простите орачи, овчари и занаятчии, последните пък са вероотстъпниците. Събуди се, кнез Тодоре, върни се в лозето и народът ще забрави!

Разлюти се кнез Тодор; грабна вършина, заудря разпнатия, уби го; прокълна го народът: „Проклет да е кнез Тодор!“

На края на третия ден — червеи пълзяха по Димчо Налбантчето, кръв се стичаше по брадата на свещеник Матей Байрактарски — устните на Петър се пропукаха от жажда.

А кнез Тодор:

— Чакай, кумец, водица да ти дам!

И взе копие от потерята; набоде с него сюнгер и напои сюнгера в оцет; подаде го на Петър. Пък Петър го гледаше с бистрите си сини и присмехулни очи. Натика в устата му кнез Тодор сюнгера; разтърси го тръпка; и ето — глас от народа — по земята българска възвести: „Остана си Петър завинаги с нас!“