Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Георги Марковски. Хитър Петър

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978

Българска. Първо издание

Редактор: Иван Вълев

Коректор: Трифон Алексиев


Глава трета
Изкушение

И като чу и видя, изплаши се силно; захвърли брадвата, пилата, триона хукна в гората. Тича три дни и три нощи; по друмищата се нижеха синджири с роби, и еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани, и по-горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца; и тичаше по-силно. И от всеки синор, от всяка кошара и от всеки дом чуваше гласа на народа; грохна на темето на плешив хълм; през нощта ангели и демони се бориха край него на спечената глина — кой да го спечели — и виждаше насън грозната им битка:

— Нам се полага този човек! — викаха демоните. — Той има божия дарба, а какво го очаква човек с божия дарба във век на тиранство? Гибел го чака, че божия дарба на тиранин не служи: затуй дайте го нам, та да го спасим! Нека му върнем брадвата, пилата, триона: нека му вържем езика; нека стане по-тих от водата, по-нисък от тревата, на мравката да прави път!

Пък ангелите:

— Езика ще му вържеш, а как да му вържеш душата? При един източен владетел живееше мъдрец. Понеже мъдрецът превъзхождаше по ум господаря си, тиранът нареди да му отрежат езика, та да не може да говори. Наскоро през страната на път за Мека мина прочут дервиш и тиранът реши да ги срещне, та да се възрадва на безсилието на своя мъдрец. Срещна ги, немият старец очерта с ръка голям кръг, а дервишът със замах го пресече.

„Аха, ще се сдушвате, значи! — викна тиранът и поясни на народа: — Моят роб му предлага погача, а чужденецът казва да делят!“

Мъдрецът посочи надолу, а дервишът му посочи нагоре.

„Тъй, тъй! — продължаваше да тълкува тиранът. — Моят роб се оплаква, че му виси, а чужденецът се хвали, че му стърчи!“

Мъдрецът показа на дервиша: един пръст, а дервишът нему: два.

„Развали им се достлукът! — възрадва се тиранът. Моят роб се закани да му извади едното око, а чужденецът нему: и двете!“

Владетелят изтълкува и се прибра, а народът, като се разотиваше, коментираше: „Нашият мъдрей показа на дервиша, че земята е кръгла, а дервишът му рече, че е разделена на море и на суша; нашият мъдрец показа на дервиша, че е добре, дето над сушата пада дъждец, а дервишът му рече, че като пада дъждец, всичко расте; нашият мъдрец показа на дервиша, че човекът е над всичко, що расте, а дервишът му рече, че двамина са умните на нашия площад!“ Дервишът си замина; случаят се разчу; а мъдрецът биде побит на кол.

А демоните:

— Да го потурчим тогава: нека стане човек на тирана, нека има хляб и постеля, нека седи до дясното му коляно на пир.

Пък ангелите:

— Само с хляб не се живее! Човека ще потурчиш, а дарбата му божия как ще потурчиш? При един западен владетел живееше поет. Тиранът му даваше хляб и постеля, слагаше го до дясното си коляно на пир и като гледаше как поетът захласва народа, завидя му и рече и той да стане поет. Един ден повика поета и му прочете поема, а поетът му рече:

„Лоша е тая поема!“

Разгневи се тиранът, заточи го да работи в далечна каменоломна. Подир някое време завърши нова поема и нареди да докарат поета. След първите стихове поетът стана и тръгна.

„Къде отиваш?“ — му рече тиранът.

„В каменоломната, господарю!“ — отговори поетът.

Тази случка също се разчу; поетът умря в каменоломната; а народът запомни.

Сепна се Петър изплашен; събуди се; а из мрака вървяха шествия и пътищата им се кръстосваха. Ордите на султан Сюлейман Челеби минаха през Байрактарска махала със зурни и тъпани; народът се изпокри из букака; най-отпред носеха набучени на кол глави: брадясали, облещени, с окапали меса. Други турци минаха, спряха, вързаха ръцете и краката на Черния Милош за опашките на четири коня; селото стоеше сковано; размахаха бичове турците, литнаха конете, изпращя Черния Милош. Зададе се и бандата на Махмуд бей задрънча стомана, сватбарите легнаха насечени в дерето; Махмуд бей повлече булката към храстите; после момата пристъпи до вековния дъб, прехвърли плитка през най-ниския клон, погали мощния ствол: „Ето ти булка, юначе!“

Затвори Петър очи от шествията да се скрие, а демоните:

— Тогава да му пратим лека смърт!

Пък ангелите:

— За божията дарба във век на тиранство няма лека смърт!

 

А демоните:

— Нека читакът погуби майка му, нека откара другарите му в робство, нека опожари бащината къща, нека поругае костите на прадедите, нека направи кучешки живота му; нека, отчаян, сам на себе си посегне.

Пък ангелите:

— Тялото ще смажеш, а духа човешки как да смажеш? При един южен владетел живееше шут. Езикът му беше остър и веднъж подигра тщеславния тиранин, а тиранът заповяда да погубят майка му. Езикът на шута стана по-остър; пак подигра тирана; така близките му бяха продадени в робство, бащината къща опожарена, поругани костите на прадедите, тялото: смазано от бой.

Веднъж шутът отиде при тирана и му рече:

„Господарю, дай ми кожен мех!“

А тиранът:

„Защо ти е този мех?“

Пък той:

„Да си премеря златото!“

Разсмяха се царедворците, шутът стоеше смирено, тиранът нареди да му дадат кози мех.

Подир няколко дни шутът донесе меха, донесе и малка кесия, застана смирено.

А тиранът:

„Каква е тази кесия?“

Пък той:

„Радост, господарю: мехът ти роди тази кесия!“

Тиранът прибра и кесията.

Друг път шутът пак поиска меха да си мери златото. Дълго време не го върна и тиранът му рече:

„Кога ще ми върнеш меха?“

Пък шутът:

„Скръб, господарю: мехът умря!“

А тиранът:

„Как може мех да умре!“

Пък той:

„Както можа да роди!“

Разгневи се владетелят; нареди да го вържат в пустинята да умре бавно от жажда и пек; и народът запомни.

А демоните:

— Да го направим тогава герой: нека тръгне срещу читака на бой, нека падне от първия удар на меч, нека така го спасим от живота!

Пък ангелите:

— Безславно загива сръндакът, когато излиза сам срещу глутница вълци! Един северен владетел непрекъснато изтощаваше народа си с войни, данъци и ангария, и най-храбрият му рицар — граф на неголямо графство — реши да се отцепи и да създаде нова, по-праведна държава. Тиранът тръгна срещу него, а рицарят и войската му — шепа храбреци — се укриха в рицарския замък.

„Предайте се! — им викаше тиранът. — Ще ви пощадя: вървете, където щете, само напуснете моите земи!“

А рицарят му отговаряше с копие и меч.

Когато се свърши храната, едни се предадоха обезкуражени, други храбро се промъкнаха през нощта, трети останаха гордо. Които се предадоха: останаха роби; които се промъкнаха: потънаха из горите на север; които останаха: загинаха.

И народът запомни.

Сепна се Петър изплашен; събуди се; из мрака пак се зададоха хора и пътищата им се кръстосваха. Трима старци се зададоха най-напред: на единия бяха избодени очите, на другия бяха отрязани ушите, на третия беше изтръгнат езикът: бе ги видял при светия старец Иван, като кръщаваше с кръв народа и като поучаваше с притчи; а тримата старци: „Удари, Петре, часът ти!“ Моми се зададоха после, носеха медник с мълчана вода, вадеха от медника китки и ги наричаха: „Синьо небе, ясни звездици: седни-седни, момне, подай пръстен!“ Една от момите му рече: „Ела при татко, Петре, да ме поискаш!“; а той смуши магарето — бързо да тръгне да не види момата, че жал му прелива в душата: нямаше той да има ни булка, ни люлка. Наобиколиха го после чираците, донесоха гергьовското агне, седнаха на велена морава ядат и пият, а Петър умислен; запита го някой: „Защо си, Петре, умислен?“ пък той: „Предназначен съм аз, и съм избран, и обречен!“

Затвори Петър очи — от хората да се скрие — а демоните:

— Какво му остава тогава на тоя човек?

Пък ангелите:

— Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда! Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя човек чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв, и никой тиран не ще го надвие!

Скокна Петър, уплашен от тая присъда, а слънцето вече изгряваше. Изправи се на спечената глина и видя от темето на хълма земята българска: по друмищата се нижеха синджири с роби; еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани; по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца. И от всеки синор, и от всяка кошара, и от всеки дом народът му викаше:

„Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“

И се затича Петър — трижди уплашен — към дома си: да се скрие.