Георги Марковски
Хитър Петър (5)

Глава четвърта
Зъботраканица

Три дни и три нощи тича дърводелецът Петър да се скрие в дома си — и гласове го стряскаха по земята българска: „Какво му остава на тоя човек?“ — викаха демоните, пък ангелите: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда! Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя човек чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!“

Пък Петър:

— Вапца я, Петре! — рече, и като рече, си каза: — Че е век на тиранство — век на тиранство е; че е божия дарба езикът ми — наказание божие излиза; ама да съм предназначен — дърводелец някакъв — хайде де!

Като се съпротивляваше така, и се окуражаваше; намери в гората брадвата, пилата, триона.

— Разгеле! — каза, и като каза, си рече: — Седи си мирен бре, Петре, и знай си едно: занаята!

Ще дойде някой; ще влезе; ще каже: „Петре, направи ми синия!“ Ще одяла Петър букови дъски; ще обгори върху синията едро, усмихнато слънце; ще викне: „Ела, вземи си синията!“ Друг пък ще каже: „Петре, дъщерята ще женя!“ Пак ще одяла Петър букови дъски; ще изреже върху раклата пак едро, усмихнато слънце; като свърши, ще викне: „Ела, вземи си раклата за невяста!“ Пък трети ще каже: „Петре, направи ми кораб за грозде!“ Ще одяла пак Петър букови дъски; ще обгори върху кораба едро, усмихнато слънце; ще викне: „Ела, вземи си кораба за грозде!“

А долу в букака — на брега на реката — проповядваше светият старец Иван, заобиколен от много народ. Мнозина бяха кръстени с кръв по челото, а други чакаха реда си. И видя Петър: отишли си бяха вероотстъпниците, и не разбра имат ли знак.

„Ето, излезе сеяч и пося добро семе в нивата си — проповядваше светият старец Иван. — И докато той и слугите му спяха, дойде врагът му и пося между житото плевели, па си отиде, а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: Господарю, нали добро семе пося на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: Враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: Искаш ли да отидем и да ги оплевим? А той им рече: Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното, и другото заедно до жътва; а по жътва ще река на жътварите: Съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят, а житото приберете в житницата ми.“

В това време се зададоха вероотстъпниците, като водеха със себе си турци.

А народът питаше:

„Защо с притчи, старче, ни учиш?“

Пък светият старец Иван:

„С притчи ви уча, понеже някои гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират. Прочее, чуйте какво значи притчата за сеяча: сеячът е нашето време на плач и скърцане със зъби, нивата е народът български, доброто семе са удържалите на бури и сеч, плевелите са тия — посочи той с пръст — вероотстъпниците, врагът е читакът, жътварят е бъдното време, жътвата е отделянето на зърното от плявата у народа, огънят е народното презрение, а житницата — добродетелта на народа български, която от добродетели е съставена.“

А вероотстъпниците рекоха на турците:

„Ето го!“

И турците нему:

„Срещу нас си говорил!“

Пък светият старец Иван:

„Не за вас, а за нас си; преди трийсетина години млад като бях, цар Шишманов полк като водех — говорех с меч срещу вас; сега съм немощен отшелник и проповядвам за доброто и злото. Прочее, вижте тия, дето ви водят, и признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош, защото по плода се познава дървото. Рожби ехиднини! — посочи пак с пръст: — Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо. Истина, истина, истина ви казвам: какво искате да станете, по-турци от турците ли?“

Тогава вероотстъпниците го свързаха и го поведоха; беше гол до кръста, препасан с кожен пояс, и ханджар на пояса, и едвам вървеше, че храната му беше горчиви корени и горски мед: турците, и те тръгнаха.

Тръгна и Петър — нарамил брадва, пила и трион — в обратна посока; по потайни пътеки тръгна; добра се до в къщи.

Отвърза коня на турчина, метна и дрехите върху седлото, па му го заведе:

— Махмудбей, вземи си коня и дрехите!

А Махмуд бей:

— Море, Петре, да не беше майстор прочут…

Върна се Петър; в работилницата си седна; подпря чело на ръка: „Вапца я, Петре, вапца я!“ А децата играеха из бъзето край пътя: „Две пет-лета се ска-рали пред по-пови-те вра-та. Поп из-лезе и им ре-че: иш, пиш, ти ще жмиш!“ Седя така — подпрял чело на ръка, докато се стъмни чак: че е век на тиранство — век на тиранство е; че е божия дарба езикът ми — наказание божие излиза; ами какво искат от мене, дърводелеца прост? Пък жабите прокобяваха в мрака: „Умре-мре-мре, умре-мре-мре! Ко-ко-кога ки-ки-ки, ко-ко-кога ки-ки-ки? Се-се-сега ки-ки-ки, се-се-сега ки-ки-ки! А да го ко-ко-копаме, а да го ко-ко-копаме! Дека да го ко-ко-копаме, дека да го ко-ко-копаме? У брегу-гу-гу, у бре-гу-гу! Бря ки-ки-ки! Вря ки-ки-ки!“ Сепна се от жабешкото крякане, та чу гласове: „Какво му остава на тоя човек?“ — викаха демоните, пък ангелите: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда!“ А децата — от мрака добили кураж — надвикваха жабите: „Пекни-пекни, слънчице, за борово зрънчице! Кам готова зрънчице? У гора зелена! Кам гора зелена? Отсече я секира! Кам пък таз секира? Ей я у ковача! Кам го пък ковача? Скри се у мехове! Кам пък тия мехове? Изяде ги молеца! Кам пък тоя молец? Клюцна го петела? Кам го пък петела? Отнесе го лисица! Кам пък таз лисица? Хвана я хрът-хрът-хрът! Иди пред султана, па му речи: трът, трът, трът!“

Стана Петър: тръгна към къщи: замръзна: в двора стоеше човек.

Беше Димчо Налбантчето:

— Аз, Петре, в гората излизам!

Пък Петър:

— Аз едно ще си знам: занаята!

А Димчо Налбантчето:

— Дано се, Петре, срещнем отново!

И се изгуби из мрака. Прибра се Петър в къщи; ни хапна, ни пийна; цяла нощ треска го тресе. Стана сутринта, като отиде на ведрото да се наплиска, жълт-зелен се видя; останаха си просеникът и лютеницата недокоснати.

А хората му викаха на портата:

— Ела, Петре, къща да градим!

Пък Петър:

— А моята кой да поправи!

И като рече, обърна им гръб; нарами брадва, пила и трион; тръгна из двора. Къщата му — на брега на реката — стърчеше разкривена, че шивач хубави дрехи, обущар сандали и дюлгерин къща кога са имали? В дъното на двора бе къщата му; издигната от плет и измазана с кал от пръст и от плява; плетеният комин стърчеше килнат отгоре и покривът му бе се раззинал, та като валеше, ръмеше в огнището. „Трябва да го постегна, та като вали, да не ръми в огнището!“ — рече си Петър. Зад пруста бе огнищната стая, с огнище в средата — с пиростия и с опушена верига — а в средата на огнището къкреше гърненце с бобена чорбица. От едната страна на огнището, вбити в стената, стърчаха водникът за кратуни и за менци, лавицата за паници и нахари, плетен лъжичник — пробит вече, — та лъжиците, все падаха на пода; „Трябва да го постегна, та лъжиците да не падат на пода!“ — рече си Петър; от другата страна на огнището бе ръчният хромел. Още две стаи имаше къщата: зимна стая с ниски кревати, майка му бе разпънала в нея стана за тъкане; килер с дрехи, дребни сечива и кошове за жито; варосаната мазилка бе ошарена с бразди от протеклия покрив. „Трябва да стегна и покрива!“ — рече си Петър.

А майка му:

— Какво се щураш бре, Петре?

Сепна се Петър, нарамил брадва, пила и трион, мушна се в обора, а там: стените изтърбушени, рогатката за круша сол с отчекнат рог, тор до колене. „Трябва да стегна стените, че са изтърбушени, и рогатката за крупа сол, че е с отчекнат рог, и торта да изчистя!“ — рече си Петър. Разбута овцете; мина и се спъна о някаква върлина; а кокошките се разкрякаха. Прасето, и то се разквича; мушна се сред копите сено, а от оградата му се озъбиха волски черепи, надянати да пазят двора от нечисти сили; върна се стреснат.

А майка му:

— Ни си ял, Петре, ни си пил!

Седна пак под навеса, захвърлил брадвата, пилата, триона, подпря пак чело на ръка. „Трябва да постегна работилницата и едно да си знам: занаята!“ — си повтаряше Петър. И после: „Вапца я, Петре, вапца я!“ А децата пак играеха из бъзето край пътя: „Ала бала порто-кала, кали-бой кали-лис, чучу-рия разми-рия, ок, бок, строшен рог!“ Седя така, подпрял чело на ръка, и все: Че е век на тиранство — век на тиранство е, че е божия дарба езикът ми — наказание божие излиза, но аз — дърводелецът прост — къде да се дявам?; и гласове го прекъсваха: „Какво му остава на тоя човек?“ — викаха демоните, пък ангелите: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда!“; та докато се стъмни чак.

А майка му:

— Що си жълт-зелен бре, Петре! Урочаса ли те някой, мома ли ти в сърцето заседна, на самодивска поляна ли спа? Ни ядеш, ни пиеш, само из двора се щураш!

Легна Петър; нищо не рече; зави се с чергата: три дни и три нощи треска го тресе.

А хората му викаха на портата:

— Ела, Петре, къща да градим!

Пък майка му:

— Петър болен лежи!

И тръгна от уста на ухо: „Петър болен лежи!“ А друг, чул-недочул: „Петър умира!“ Прекръсти се трети: „Спомина се Петър!“ Жабите, и те се провикваха от село на село: „Умре-мре-мре! Ко-ко-кога ки-ки-ки? Се-се-сега ки-ки-ки!“ Та се чу надалеч: Петър умрял. „Петър умрял!“ — викаха хората от къща на къща и потегляха от далечни и близки села; баби изливаха от стомни и менци водата — че това е мъртвешка вода — и обръщаха съдовете с дъната нагоре; забиха клепала по селските църкви: да известят за смъртта. „Да отидем да му запалим свещица! — си казваха от човек на човек. — Че по тъмни пътища ще пътува душата му, докато се представи на Бога — та да му свети!“

Така се разправяха селяните; и едни му носеха сватбено дръвце — нали Петър беше ерген — да го побият до кръста на гроба; други си повтаряха какво да заръча Петър на техните близки, като ги видел оттатък; беден старец — като нямаше друго — му носеше шепа сушени горски плодове; така и стигнаха, влязоха в двора:

— Идваме Петър да видим!

А майка му:

— Петър болен лежи!

Пък селяните:

— Пустият Петър пак ни излъга!

Разотидоха се селяните развеселени, а Петър лежи жълт-зелен и го треска тресе. Стана майка му; отиде; доведе знахарка — научила ги бе, като с мъжа си Йосиф пиха разни билки — с билки да го лекува. И знахарката, щом влезе, го позна и му рече.

— Уплашил си се, Петре!

Седна знахарката до огнището; бръкна в дълбока торба; и като отвързваше и връзваше китки и възел-чета, мърмореше си:

„Да сложи баба в гърнето цветче от лайкучка, че лайкучката расте по припекливи и буренливи места покрай пътя, че е жълто цветчето и е брана в средата на лятото; после баба ще сложи в гърнето листенце от мента, че е брано по време на цъфтене на ментата — то че може и листенце от джоджен, може, ама хайде от баба да мине, пък джоджена да го остави баба за боба — и е брано по блата и мочурливи места; да сложи баба в гърнето и кафяво-зеленичко зрънце от морач. То баба не знае как расте, нито как цъфти и завързва, че го няма по нас, ами го е взела от гръцки калугер, ама нека го сложи; нека сложи и валерианово коренче — ууу, какво коренище! — изстина баба, като го скуба, че расте по сенчести и влажни места по горите, та три дни й тече на баба сополът, ама няма да сложи баба цялото коренище, а мъничко коренче; накрая баба да сложи и кимионово плодче, дето го бра по тучни ливади, като се задаваше лятото, а пролетта си отиваше!“

Знахарката смеси всичко в гърнето и пак си мърмореше — бе припадничава баба и като припаднеше, разговаряше с нечистите сили — нещо под носа; заля билките с вряла вода, разбърка с пищялка от бухал, прецеди през черна забрадка; даде на Петър.

Изпи запарката Петър; и лежеше жълт-зелен; и го треска тресеше. Стана майка му; отиде; доведе свещеник Матей — отслужил й бе на нея и на Йосиф, мъжа й, нарочна служба тогава — да му отслужи и нему. И свещеник Матей — и той — го позна и му рече:

— Уплашил си се, Петре!

Облече епитрахила свещеник Матей; отвори требника; отслужи молебен:

„Господи, лечителю на душите и на телата! На Тебе се молим и от Тебе просим: премахни от Твоя раб Петър всяко дяволско влияние, всяко сатанинско нападение, вояка лукава хитрост, вреда и помрачение! Сам Ти, Човеколюбиви, простри властната Си десница и опълчи високата Си мищца срещу всяко коварство, и посети милосърдно това Твое създание, като му изпратиш мирен, силен и верен ангел-пазител на душата и на тялото, за да го предпазва занапред от всяка злокобна вреда, та запазван, здрав и невредим да устои срещу всяко коварно нападение на сатаната и с благодарност да казва: Няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене! Амин!“

Изслуша го Петър; и лежеше жълт-зелен; и го треска тресеше. Стана майка му; отиде; доведе баячка — научила ги бе, като баяха на чряслата на Йосиф, мъжа й, и над празната й утроба — да му бае. И баячката, щом влезе, го позна и му рече:

— Уплашил си се, Петре!

Угаси му въглен баячката; прочете молитва; взе да му бае:

„Тръгнали са три душмани: кьор душманин, глух душманин, ням душманин; тръгнали са низ горища, низ брезища, низ долища; па минали по долини, по рудини, по равнини; па излезли в равно поле, па срещнали Петър. Кьор душманин гледа Петър, глух душманин слуша Петър, ням душманин му продума. Па се сепна Петър, па извика, па изплака; па дочу го божа макя; па му рече божа макя: Петре-Петре, що се сепна, що извика, що изплака? Па й рече Петър: Викам-плача, божа майко, че съм срещнал три душмани, кьор душманин мене гледа, глух душманин мене слуша, ням душманин мене дума. На душмани рече божа макя: Оставете Петра, три душмани, оставете Петра, па идете в пусти гори, пусти гори тилилейски, там идете, намерете крава яловица, мърша месо да ядете!“

И като му гаси въглен, и като му бая, баячката си тръгна. А на портата я срещнаха трима старци: на единия бяха избодени очите, на другия бяха орязани ушите, на третия беше изтръпнат езикът. И запитаха тримата старци:

„Тука ли живее Петър?“

Хукна баячката из бъзето край пътя, като чу и видя; майка му въведе тримата старци; и той ги позна: бе ги видял при светия старец Иван, като кръщаваше с кръв и поучаваше с притчи народа.