Георги Марковски
Хитър Петър (13)

Глава дванадесета
Арест

И като рече Петър, хукна надолу по склона — към Дунава хукна, а Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон, като тичаха подир него, викаха му:

— Чакай бре, Петре! Нали беше предназначен! И избран, и обречен!

Пък Петър:

— Море, братя, оставете тая работа! Бягайте, братя, да бягаме!

А те:

— И нали беше възлюбен син на народа! И нали не можеше от съдбата си човек да се скрие! И нали беше ударил часът ти!

Пък Петър:

— Бягайте, братя, да бягаме! Оставете, братя, тая работа!

А те:

— И нали щеше да бъдеш стълб и опора за народа дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!

Пък Петър:

— Море, братя, оставете тая работа! Бягайте, да бягаме!

И бягаше Петър надолу по склона; а Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон по него; и като тичаха подир него, викаха му.

А Гърбавото — като остана хлябът недокоснат и виното ненапито; и като рече Петър: „Никой не се е укрил досега от съдбата си — че писаното на чело на камък не отива — затова в града ще отида!“; и като тръгна дружината — в букака се мушна. Бе решило то: „Ще го предам, че го търсят. Ако е истина, че е предназначен и избран, и обречен, ще му помогна да се превърне в легенда и ще бъде добре. Ако пък е; лъжец, ще го погубя заради лъжата, и пак ще бъде добре!“ И понеже потерята на кнез Тодор търсеше Петър — заради острия му език го търсеше, Гърбавото пък потерята кнез Тодорова търсеше. И като я търсеше, подскачаше на един крак и си тананикаше:

„Ой меше, меше,

от нерез ми беше!

Кешки да не беше —

какво вино държеше!“

Като подскачаше Гърбавото на един крак; и като си тананикаше; изведнъж чу друга песен из букака: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубаво Яна на турска вяра?“ „Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!“ Отсякоха му и двете ръце, та пак го питат и го разпитват: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“ „Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!“ Отсякоха му и двете нозе, та пак го питат и го разпитват: „Даваш ли, даваш, балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“ „Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!“ Избодоха му и двете очи и го не питат, нито разпитват, току си взеха хубава Яна, та я качиха на бърза коня, да я откарат долу в полето. Яна Йовану тихом говори: „Остани сбогом, брате Йоване!“ „Хайде със здраве, хубава Яно! Очи си нямам аз да те видя, ръце си нямам да те прегърна, нозе си нямам да те изпратя!“

Разтрепера се Гърбавото, като чу из букака такава песен да пеят; сълза пророни; и като пророни сълза, чу глас страшно да вика:

„Дебнеш ли, мамка ти мръсна!“

Смръзна се Гърбавото; издрънча стомана; наобиколиха го хайдутите:

„Гърбавото! Гърбавото, момчета! Гърбавото!“

И като го поведоха, викаха:

„Войводо, Гърбавото ни дебне!“

В стана го отведоха; догаряше огънят; а Димчо Налбантчето:

„Ти ли си, гръбльо!“

Пък Гърбавото:

„Аз съм, войводо!“

А Димчо Налбантчето:

„Защо ни дебнеш бре, гръбльо?“

Пък Гърбавото:

„Слушах ви, като пеете!“

Разсмяха се хайдутите; изпоти се Гърбавото, разтрепера се пак; а Димчо Налбантчето:

„Петър къде е?“

Пък Гърбавото:

„Там горе!“

А Димчо Налбантчето:

„Ами ти накъде?“

Пък Гърбавото: „Там долу!“

А Димчо Налбантчето:

„А-ха!“

Насядаха хайдутите; Гърбавото гледаше в земята; а Димчо Налбантчето:

„Значи, долу отиваш! А знаеш ли я моята?“

Пък Гърбавото:

„Знам я, войводо!“

А Димчо Налбантчето:

„Я да ти припомня, нищо че знаеш! Зажених се аз, а Махмуд бей погроми сватбата; мене рани; булката ми пък събра изпотъпканите дари, върза кенарените кърпи на разцъфналите дрянове, върза булчинската риза на бялата бреза, върза едра и дребна прикя по клоните на букаците, и като връзваше, им говореше: «Ето ви тънки дари, дрянове-кумове, ето ти тънка риза, брезице-сестрице, ето ви тънка прикя, сватове-буки!» Пристъпи до вековен дъб, прехвърли плитка през най-ниския клон, погали мощния ствол: «Ето ти булка, юначе!» И се обеси на него. После мина Петър, откара ме в къщи, излекува ме с билки. Сещаш ли се, гръбльо?“

Пък Гърбавото:

„Какво да се сещам, войводо?“

А Димчо Налбантчето:

„Сега ще ти кажа! Мина се време; излекува ме с билките Петър; хванах гората. Срещнах четата си с шапката на Махмуд бей; погромих шайката; закарах Махмуд бей под дъба, подковах го с волски подкови, та да види по земята българска, побих в задника му кол, та като ходи по земята българска, чужди булки да насилва, на кнез Тодор потурнака го изпратих, че дъщеря си искаше да му даде. Сещаш ли се сега?“

Пък Гърбавото:

„Какво да се сещам, войводо?“

А Димчо Налбанчето:

„Сега ще ти кажа!“

И го зашлеви по врата. Преметна се Гърбавото; заби нос в земята; рукна кръв от носа му.

А Димчо Налбантчето:

„Я да ти припомня, щом се не сещаш! Да кажеш на оня потурнак кнез Тодор да не закача Петър, че главата му вземам! Сети ли се, гръбльо!“

Пък Гърбавото:

„Сетих се, войводо!“

Дълго мълчаха хайдутите; дълго лежа Гърбавото, забито в земята, а Димчо Налбантчето:

„Още ли чакаш!“

Скокна Гърбавото; хукна в букака; и подир него дълго се смяха.

А Петър — следван от Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон — тичаше надолу по склона; и Дунавът беше далече; и Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон като тичаха, викаха му:

— Чакай бре, Петре! Като отидеш във Влашко, кой ще жигосва читака и вероотстъпника, и тирана? Защо отнасяш, което Бог ти е дал!

Пък Петър:

— Море, братя, оставете тая работа! Бягайте, да бягаме!

А те:

— И кой ще разтушва народа, че ето: само плач и скърцане със зъби му остават; и кой ще оправя мързелив и глупак, и бъбривец; и кого народът за блага дума да дири?

Пък Петър:

— Бягайте, братя, да бягаме! Оставете, братя, тая работа!

А те:

— И кому ще оставиш майка, дом и другари?

Пък Петър:

— Море, братя, оставете тая работа! Бягайте, братя, да бягаме!

И бягаше Петър надолу по склона; а Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон по него; и като тичаха по него, викаха му.

А Гърбавото — като го зашлеви по врата Димчо Налбантчето и като лежа забито в земята, и като му викна Димчо Налбантчето: „Още ли чакаш!“ — хукна в букака. Към града тичаше Гърбавото; и подир него дълго се смяха; и бършеше с ръкав носа си. И като се бършеше, подсмърчаше: „Белязан съм аз и всеки: гръбльо, та гръбльо, но ще ме запомнят, само да срещна кнез Тодоровата потеря! Че ето, всеки е хванал някакъв път — кой с достойнство, кой блюдолизец читашки — а аз имам на целия свят да мъстя! Само да намеря потерята кнез Тодорова, ще има да ме помнят!“ И като подсмърчаше, и като се утешаваше така, пак заподскача на един крак и си тананикаше:

„Ой, меше, меше,

от нерез ми беше!

Кешки да не беше —

какво вино държеше!“

Като подскачаше Гърбавото на един крак; и като си тананикаше; изведнъж чу друга песен из букака: „За кого чуваш, Стойно момиче, белото лице? Чувам го, чувам, хаджи Абдула, за църната земя! Постой, не думай, Стойно момиче, лошави думи, а кажи-речи, Стойно момиче: за теб го чувам! За кого чуваш, Стойно момиче, черните очи? Чувам ги, чувам, хаджи Абдула, за църната земя! Постой, не думай, Стойно момиче, лошави думи, а кажи-речи, Стойно момиче: за тебе ги чувам! За кого чуваш, Стойно момиче, тънката снага? Чувам я, чувам, хаджи Абдула, за църната земя! Постой, не думай, Стойно момиче, лошави думи, а кажи-речи, Стойно момиче: за тебе я чувам!“ Завидя Гърбавото, като чу из букака такава песен да пеят; болка прониза сърцето му: чу глас страшно да вика:

„Дебнеш ли, мамка ти мръсна!“

Смръзна се Гърбавото; издрънча стомана; наобиколи го потерята:

„Гърбавото! Гърбавото, момчета! Гърбавото!“

И като го поведоха, викаха:

„Хаджи Абдула, Гърбавото ни дебне!“

Край огъня го отведоха; млади моми и невести пееха и играеха на потерята и потурнаците ги пощипваха по кълките; а кнез Тодор:

„Ти ли си, гръбльо!“

Пък Гърбавото:

„Аз съм, хаджи Абдула!“

А кнез Тодор:

„Защо ни дебнеш бре, гръбльо?“

Пък Гърбавото:

„Слушах ви, като пеете!“

Разсмя се потерята; момите и невестите плачеха, като пееха на потурнаците; а кнез Тодор:

„Петър къде е?“

Пък Гърбавото:

„Там горе!“

А кнез Тодор:

„Ами ти накъде?“

Пък Гърбавото:

„Тук долу!“

А княз Тодор:

„А-ха!“

Насяда потерята; момите и невестите пееха през сълзи; а кнез Тодор:

„Значи, долу идваш! А знаеш ли я моята?“

Пък Гърбавото:

„Знам я, хаджи Абдула!“

А кнез Тодор:

„Я да ти припомня, нищо че знаеш! Приех аз правата вяра, че така само човек богатството си опазва, а онзи зевзек Петър да вземе на турчин магарето; да излъже турчина, че човек го направил — сиреч аз съм това — и да го прати при мене; и турчинът да дойде в кръчмата, да извади юларче и да ми вика пред всички: «Тпру-тпру, ела си, магарчо, ела си, че нямам кого да си яхам!» И да вземе после да излекува с билки оня хаирсъзин Димчо Налбантчето! И да вземе накрая — като го хванах — да излъже слугите ми: «Добре че ме хвърлихте: в реката е пълно с овце, взех, колкото искам и сега си отивам!»; а те, глупаците: «Хайде да скочим и ние!», и да ме остави без слуги! Сещаш ли се, гръбльо?“

Пък Гърбавото:

„Какво да се сещам, хаджи Абдула?“

А кнез Тодор:

„Сега ще ти кажа! И оня хаирсъзин Димчо Налбантчето — като го излекува с билки Петър — да вземе да хване гората; и да вземе да ми проводи Махмуд бей — зет ми — у дома ми; и ходилата му подковани с волски подкови, да се знаело от кого е, и в задника му кол побит, да се знаело защо е, и при мене го пратил, да съм си знаел реда! Сещаш ли се, гръбльо?“

Пък Гърбавото:

„Какво да се сещам, хаджи Абдула?“

А кнез Тодор:

„Сега ще ти кажа!“

И го зашлеви по врата. Преметна се Гърбавото; заби се в земята; и рукна кръв от носа му.

А кнез Тодор:

„Я да ти припомня, щом се не сещаш! Ще ми ходиш с Петър зевзека, дето го търся под дърво и камък! Сети ли се, гръбльо?“

Пък Гърбавото:

„Сетих се, хаджи Абдула!“

Дълго се смя потерята: дълго лежа Гърбавото, забито в земята; а кнез Тодор:

„Още ли чакаш!“

Пък Гърбавото:

„Хаджи Абдула, обещал си тридесет сребърника за Петровата глава!“

А кнез Тодор:

„И тридесет и три ще дам!“

Пък Гърбавото:

„За тях съм дошъл!“

Наскача потерята; момите и невестите пееха и плачеха, като пееха; а кнез Тодор:

„Казвай бързо: Петър къде е?“

Пък Гърбавото:

„Горе в букака!“

А кнез Тодор:

„Тръгвай, дружина!“

Пък Гърбавото:

„Бързата кучка слепи ги ражда, хаджи Абдула! Няма да го намериш горе в букака, че Петър ни рече: Никой не се е укрил досега от съдбата си, щото писаното на чело на камък не отива, ама я да опитам да бягам във Влашко! На брега на Дунава е Петър сега!“

А кнез Тодор:

„Към брега на Дунава, момчета!“

Пък Гърбавото:

„Хаджи Абдула!“

А кнез Тодор:

„Още ли чакаш?“

Пък Гърбавото:

„Тридесетте сребърника, хаджи Абдула!“

А кнез Тодор:

„Сега ще ти дам!“

И замахна към него; отскочи Гърбавото; ухили се:

„Хаджи Абдула, ами как ще минеш през четата на Димчо Налбантчето?“

Стресна се кнез Тодор; размисли; подаде пълна кесия:

„Казвай бързо: Димчо Налбантчето къде е?“

Пък Гърбавото:

„Ей, там е, в букака, спят като заклани!“

А кнез Тодор:

„Море, я първо него да хвана! Петър няма къде да избяга: Дунав широк и дълбок е! Тръгвай, дружина!“

Пък Гърбавото:

„Хаджи Абдула!“

Спря кнез Тодор; отброи три сребърника; хвърли му ги.

Замина потерята; Гърбавото събираше трите сребърника; а момите и невестите го заплюха, прокълнаха го и си отидоха. Прибра Гърбавото трите сребърника в кесията; и подрънкваше кесията; и като подрънкваше, бършеше храчките на момите и невестите, и си казваше:

„И добро, и лошо да правиш: гръбльо, та гръбльо! Ама българин съм аз: Бог ми е свидетел, че Петър тръгва насам, пък аз ги отпратих натам! Ако ли случайно реши да отиде във Влашко, какво съм виновен? Пък и да иде, какво, като иде: нали хайдутите на Димчо Налбантчето ще погромят потерята на потурнака хаджи Абдула! Пък хайдутите, ако случайно са решили да спят, какво съм виновен?“

И като подрънкваше кесията; и като се радваше така; пак заподскача на един крак и си затананика:

„Ой, меше, меше,

от нерез ми беше!

Кешки да не беше —

какво вино държеше!“

А Петър — следван от Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон — тичаше надолу по склона; и стигнаха брега на Дунава; и като тичаха по него, викаха му:

— Чакай бре, Петре! Като ще бягаш във Влашко и като ни оставяш, да ти кажем за страхливците! Отмина божата макя; на друго място отиде; а на него тълпа грешници! И ядяха нажежените камъни, и змии се виеха около бедрата им, и чреслата им гъмжаха от червеи, и ги блъскаха надолу по сипея, и ги яздеха, и тикаха камъни нагоре по сипея, и камъните се търкулваха, и всичко отново започваше.

Пък Петър:

— Море, братя, оставете тая работа! Бягайте, братя, да бягаме!

А те:

— … и езиците им свързваха, и смазваха бунта им, и ги шпионираха, и ги клеветяха, и доноси пишеха против тях, и ги бесеха за езиците за върха на дърветата, и понеже дърветата бяха от желязо направени, и понеже желязото бе нажежено, езиците прогаряха и страхливците падаха пак на земята, и всичко отново започваше.

Пък Петър:

— Бягайте, братя, да бягаме! Оставете, братя, тая работа!

А те:

— … и изсипваха в търбусите им нажежени жълтици, и се варяха в разтопена смола, и ги бесеха с главите надолу, и ги подпушваха с мокра ланска трева и пипер, и ги разчекваха с четири коня, и ги побиваха на кол, и умираха, и ги хвърляха в езеро с жива вода, и оживяваха тутакси, и всичко отново започваше…

Пък Петър:

— Бягайте, братя, да бягаме! Оставете, братя, тая работа!

И бягаше Петър по брега на Дунава; а Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон по него; и като тичаха по него, викаха му.

А Димчо Налбантчето — като зашлеви по врата Гърбавото; и като хукна в букака Гърбавото; и като подир него дълго се смяха — рече на хайдутите:

„Лягайте, братя, да спим!“

Пък хайдутите:

„Ще ни предаде Гърбавото, войводо!“

А Димчо Налбантчето:

„Макар и белязано, българче е то!“

И легнаха, та заспаха. Обгради ги потерята кнез Тодорова; и като ги обграждаха, стреснаха се, наскачаха сънени; хванаха се за оръжията.

Пък кнез Тодор:

„Димчо Налбантчето, момчета, жив да го хванем!“

А хайдутите:

„Братя, на бой!“

Пък кнез Тодор:

„Всинца ви ще изтребя!“

А Димчо Налбантчето:

„Ако се дам, жено потурнашка, пускаш ли момчетата?“

Развикаха се хайдутите: „Недей се, войводо!“; развика се потерята: „Пусни ти, хаджи Абдула!“; пък кнез Тодор:

„Прав си бре, Димчо! Що да проливаме и нашата, и вашата кръв? Пускам хаирсъзите!“

Изнизаха се хайдутите; предаде се Димчо Налбантчето; свързаха го.

А дружината Петрова — като остана хлябът недокоснат и виното ненапито; и като избра Петър любимците си; и като Петър им рече: „Вие вървете!“ — вървеше из мрака. Надолу към града вървяха; самотна кукувица кукуваше в букака; съчките пукаха под нозете.

Изведнъж някой извика:

„Братя, ами Гърбавото!“

И всички:

„Гърбавото, братя! Гърбавото къде е? Гърбавото, братя!“

Пък някой:

„Ще ни предаде, братя, Гърбавото!“

Стълпиха се в мрака; един: така, други: друго, трети пък: трето; а някой:

„Петра — не нас — търси потерята!“

Тръгнаха пак смълчани из мрака; пукаха съчките под нозете; изведнъж някой извика:

„Измами ни, братя, Петър!“

Стълпиха се пак; и се гледаха в мрака; а Дядо Гаргалчо:

„Измами ни, братя, измами!“

Пък Милан Налбантина:

„Море, не ни е измамил: уплаши се Петър!“

И Мъжът на оная из кацата:

„И ние какво? Като оная из кацата: като дойде потерята кнез Тодорова, тогава ли да бягаме! Уплашил се бил!“

Нищо не рече Хрисимия; той беше хрисим човечец; кой ще ти слуша Хрисимия.

Обади се Кьосето воденичар:

„Викам, братя, дойде ли кнез Тодор с потерята, нямаме вземане-даване с Петър: ни лук яли, ни лук мирисали!“

После Глигор Глиганеца:

„Как така да зарежем Петър бре, братя!“

Подир него пък Примък-отмък:

„Море, Глигоре, само да дойдат, няма примък, няма отмък: всичко Петрово ние отнасяме!“

Накрая и Рашо Топчията:

„Море, братя, да имахме топ, па да турим в него потурнака, па чак в Анадола на читака да го пратим!“

И като така си говореха; обгради ги потерята кнез Тодорова; а кнез Тодор:

„Петър, момчета, жив да го хванем!“

Пък Дядо Гаргалчо:

„Измами ни, кнез Тодоре, Петър!“

А кнез Тодор:

„Как така ви измами?“

Пък дядо Гаргалчо:

„Ей така: побягна към Влашко!“

А кнез Тодор:

„Ами ти що щеш сред тия серсеми?“

Пък Дядо Гаргалчо:

„Щото съм прост: уж щяхме къщи да правим, а Петър наместо брадва, пила и трион, езика въртеше!“

Зашлеви го по врата кнез Тодор; залитна Дядо Гаргалчо; хукна из букака.

Пристъпи към Милан Налбантина; и Милан Налбантина като видя зетя си — Димчо Налбантчето — свързан, оплете конците; уплаши се трижди.

А кнез Тодор:

„Ами ти що щеш сред тия серсеми?“

Пък Милан Налбантина:

„Така е, хаджи Абдула, като не си ковах добитъка, ами с Петър тръгнах!“

А кнез Тодор:

„Ти ли кова зет ми — Махмуд бей — с Димчо хаирсъзина?“

Пък Милан Налбантина:

„Де да можеше човек всички добитъци да подкове! Зачерни ме той, хаджи Абдула, чедото ми погуби! Удряй, хаджи Абдула, няма какво да ме питаш!“

Зашлеви го по врата кнез Тодор; падна Милан Налбантина; простена, стана бавно, бавно тръгна из букака.

Пристъпи към Мъжа на оная из кацата:

„Ами то що щеш сред тия серсеми?“

Пък Мъжът на оная из кацата:

„Излекува Петър от мързел жена ми, та му донесох шарен елек!“

Зашлеви го по врата кнез Тодор; залитна Мъжът на оная из кацата; хукна из букака.

Пристъпи към Хрисимия; а Хрисимия — хрисим човечец, незабележим като мравка, дребен и смачкан; зашлеви и него. Преметна се три пъти Хрисимия; изстена; закуцука из букака. И потерята дълго се смя.

Пристъпи към Кьосето воденичар:

„Ами ти що щеш сред тия серсеми?“

Пък Кьосето воденичар:

„Ти виждал ли си, кнез Тодоре, кьосе воденичар надхитрен?“

А кнез Тодор:

„Не съм виждал!“

Пък Кьосето воденичар:

„Те сега виждаш! Надхитри ме Петър, подлъга ме, та воденицата си запустих! Удряй, кнез Тодоре!“

Зашлеви го по врата кнез Тодор; залитна Кьосето воденичар; хукна из букака.

Пристъпи към Глигор Глиганеца; и Глигор Глиганеца — петнайсетгодишен хлапак — го гледаше дръзко; а кнез Тодор:

„Ами ти що щеш сред тия серсеми?“

Пък Глигор Глиганеца:

„Щото така ми харесва!“

А кнез Тодор:

„Я да видим това ще ти хареса ли!“

И го зашлеви по врата. Залитна Глигор Глиганеца; обърна се; плю му в лицето и хукна в букака. Хукна подир него и потерята, върна се с празни ръце.

Пристъпи към Примък-отмък:

„Ами ти що щеш сред тия серсеми?“

Пък Примък-отмък:

„Така е, кнез Тодоре, няма примък, няма отмък! Всичко Петрово ние отнасяме, пък на мене и гнева ти за Глиганчето се падна! Удряй, кнез Тодоре!“

Зашлеви го по врата кнез Тодор; залитна Примък-отмък; хукна из букака.

Пристъпи към Рашо Топчията.

Пък Рашо Топчията:

„Море, кнез Тодоре, да имахме топ, па да турим в него Петър, па чак във Влашко да го пратим, като иска във Влашко!“

А кнез Тодор:

„Машалла, момче!“

Тръгна си Рашо Топчията из букака.

А кнез Тодор:

„Хайде, дружина!“

Пък Петър — следван от Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон — тичаше по брега на Дунава; и Дунавът беше широк и дълбок; и Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон, като тичаха, викаха му:

— Ууу-бре! Дууу-бре! Бре-бре-бре!

И като тичаха така; и като викаха; обгради ги потерята кнез Тодорова.

А кнез Тодор:

— Как си, кумец!

Пък Петър:

— Добре съм бре, кръстник!

А кнез Тодор:

— Защо викат тия подир тебе?

Пък Петър:

— Щото се уплаших и исках да бягам във Влашко!

А кнез Тодор:

— Какви са ти те?

Пък Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон:

— Нито го знаем, нито познаваме този страхливец!

И още не бяха пропели първи петли.