Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Георги Марковски. Хитър Петър

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978

Българска. Първо издание

Редактор: Иван Вълев

Коректор: Трифон Алексиев

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета
Разпит

Свързаха Петър и Димчо Налбантчето: с едно въже ги свързаха; Черния Янко, Делчо Сирака и Безбожния дякон хванаха гората; а Димчо Налбантчето:

— Ето, Петре, пак се събрахме!

Пък Петър:

— Този път, Димчо, навеки ще бъде!

Вървяха по брега на Дунава — към града вървяха — и зора се зазоряваше; пилци запяха лудо в гората; потерята дрънчеше стомана. Наизлезе народът: овчари стада подкарваха, рибари хвърляха мрежи, орачи нивите оряха. И като караха стадата, и хвърляха мрежи, и ниви оряха, спираха; и като спираха, свиваха юмруци подир потерята кнез Тодорова; и като свиваха юмруци, викаха от уста на уста:

„Кнез Тодор Петра уловил!“

А други, чул-недочул:

„Кнез Тодор Петра убива!“

Прекръсти се трети:

„Кнез Тодор Петра затрил!“

Така викаше народът. Жабите и те — се провикваха от село на село: „Умре-мре-мре! Ко-ко-кога ки-ки-ки? Се-се-сега ки-ки-ки!“, Та се чу надалеч: Петър в беда.

А свещеник Матей:

„Ставай, народе!“

„Да идем да помогнем на Петър!“ — викаха хората от къща на къща и потегляха от далечни и близки села; забиха клепала по селските църкви: да известят за бедата; изоставиха стада овчарите, захвърлиха мрежи рибарите, натириха волове орачите. И свещеник Матей — пастирът байрактарски — ги водеше. „Да идем да му помогнем! — си казваха от човек на човек: — Че досега той на нас, а народът «сам не си ли помогне, кой ще му помогне друг?»“

В това време — като вървеше по брега на Дунава — потерята срещна тълпа цигани, които се веселяха; хвърли им кнез Тодор жълтица, тръгнаха музикантите отпред: дайрета, тъпани и зурни; а кнез Тодор:

— Хайде, момчета, посвирете на кумеца!

Пък Петър:

— Благодаря ти бре, кръстник!

А кнез Тодор:

— Заслужаваш, кумец, толкова рядко се виждаме!

Пък Петър:

— Пак ли ще ме туряш в чувала? Язък ти за музиката: ей го Дунава! И ти да речеш веднъж да я свършиш бре, кръстник, а тя саката да излезе!

А кнез Тодор:

— Няма да те давя: много тихо ще бъде, пък аз искам да се запомни!

Пък Петър:

— Вече не се боиш от народа! Свикнал си, значи! Какво ще ме правиш?

А кнез Тодор:

— Нетърпелив си кумец: аз толкова чаках, почакай малко и ти!

Пък Петър:

— Двамина те чакаме!

А кнез Тодор:

— За Димчо хаирсъзина ли викаш? Като станете трима, тогава ще видиш!

В това време народът — от далечни и близки села — към града, потегляше; и из букака вървеше; и като вървеше, чу се глас страшно да вика:

„Гърбавото! Гърбавото, братя! Гърбавото!“

Натрупаха се всички; и се стъписаха: Гърбавото висеше обесено на пояса си на буков клон; а свещеник Матей:

„Обесило се е, братя, че съвестта му го бореше: нали Петра предаде!“

Пък народът:

„Проклето да е гърбавото! Проклето да е, че Петра предаде! Проклето да е навеки!“

Като свиреха музикантите отпред; и като си подвикваха един другиму кнез Тодор и Петър; и като дрънкаше потерята стомана, стигнаха в града. А градът тъкмо се живваше: занаятчиите отваряха работилници, кръчмари метяха кръчмите, просяците заставаха по ъглите. Всички излизаха, свиваха юмруци и викаха от уста на ухо: „Кнез Тодор Петра уловил!“, а други, чул-недочул: „Кнез Тодор Петра убива!“; прекръсти се трети: „Кнез Тодор Петра затрил“!

Вдигна се врява, събра се много народ; пристигна кадията:

— Хаджи Абдула, викат, човек си погубил!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, при тебе го водя!

Пък кадията:

— Я да го видя тоя серсемин!

— Отиде; надникна; а Петър го гледаше със сините си бистри и присмехулни очи.

Пък кадията:

— Я, Петре, ти ли си бил!

А Петър:

— Седи ли, кади ефенди, шило в торба?

Пък кадията:

— Каква си я, Петре, забъркал?

А кнез Тодор:

— Много му се събра, кади ефенди: и срещу нас, и срещу вас, пък и лична сметка си имаме, та викам да се наплатим най-сетне!

Пък кадията:

— Чакай, хаджи Абдула: Петър питам сега!

А Петър:

— Нали си чул тая, кади ефенди: отишло агнето да пие в реката вода, а отгоре идва вълкът: „Защо ми мътиш водата?“ „Как ще ти, Вълчо, мътя водата ти си отгоре, аз съм отдолу на течението!“ „Мътиш, не мътиш: изяждам те, че съм гладен!“ Та и нашата така с кнез Тодор!

Разсмя се кадията; кипна кнез Тодор; завика народът:

— Така е, кади ефенди: ти го съди, че иначе кнез Тодор Петра ще затрие!

Пък кадията:

— Ваша воля да бъде: разкажи, Петре!

А Петър:

— Какво да разказвам, кади ефенди? Мирен човечец съм аз: въртя брадвата, пилата, триона — къщи на хората правя, а зиме в работилницата: я синия, я ракла за невяста, я кораб за гроздобера — и като въртя брадвата, пилата, триона, глуми на хората правя, та да им олекне животът! Ето това е!

Пък кадията:

— Сега пък ти разкажи, хаджи Абдула!

А кнез Тодор:

— У тоя човек няма ни почит, ни срама, ни грях, кади ефенди! Всеки, като види чорбаджия, тича ръка да му целуне, пък Петър да го подиграе тича. Веднъж, в градския хан като бяхме — данъците бяхме дошли да откупим, влезе Петър и рече: „Ханджийо, занеси на магарето паница боб!“ Отидохме и ние зрелище да гледаме; магарето само помириса паницата с боб; върнахме се, видяхме: седнал, проклетникът, на нашите места край огнището!

Разсмя се кадията; кипна кнез Тодор: завика народът:

— Пък на нас помагаше Петър! На един жена му бе мързелива, за цяла година напреде едно вретено, та го тури в кацата. Рече мъжът й: „Жено, голи и боси тръгнахме!“ Рече му тя: „Ууу, мъжо, що съм неща напрела!“ И като влезе в кацата, показваше му вретеното и го пускаше: „Ето мъжо, ето и друго, ето и трето: цяла каца вретена!“ Така патеше човекът с мързеливата си жена, а Петър го научи мързел как да лекува, та сега е работливка прочута!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, мани ги тия работи! Всеки, като види чорбаджия, тича ръка да му целуне, пък Петър да се погаври тича. Веднъж Кьосето воденичар си ядеше бяла погачка и свинска луканчица, а Петър на комат хляб и глава лук край него подсмърча. Рече му Кьосето: „Момче, да дойдеш да ти дам тиква, хляба да си усладиш!“; че като взе да го лъже Петър — хем лъже, хем маже — срама си няма; от дума на дума, изпроси накрая: „Чорбаджи, ако и да си кьосав воденичар, момчето те надхитри, та дай му да си похапне бяла погача и свинска луканчица!“

Разсмя се кадията; кипна кнез Тодор; завика народът:

— Пък на нас помагаше Петър! На един жена му беше бъбрива — той две, тя двеста, та често я тупаше. Отиде Петър у тях, мъжът се оплака: „Работлива е, чиста е, ама много говори: аз две, тя двеста!“ Така патеше човекът с бъбривата си жена, а Петър го научи език как се лекува, та сега е мълчаливка прочута!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, мани ги тия работи! Всеки, като види чорбаджия, тича ръка да му целуне, пък Петър да го ограби тича! Веднъж замръкна в непознато село и похлопа на чорбаджийска порта, пусна го стопанката, а в огнището къкреше патица и се питка печеше. Дойде чорбаджията, разговориха се, седнаха да хапнат, стопанката скри патицата и питката — къде ще му излезе краят, ако вземе да храни разни голтаци с патици и питки, лук и хляб хапнаха. Прибраха се стопаните да спят, Петър мушна патицата и питката в дисагите, а в тенджерата захлупи стари чорбаджийски цървули!

Разсмя се кадията; кипна кнез Тодор; обади се Петър:

— Какво да разказвам, кади ефенди? Всекиму според ума му! Ето това е!

Размисли се кадията; прехвърли броеница; рече накрая:

— Не намирам тоя човек за виновен!

Възрадва се народът; захвърчаха калпаци нагоре; а кнез Тодор:

— Не бързай, кади ефенди, ще сбъркаш! У тоя човек няма ни почит, ни срама, ни страх! Всеки, като види турчин, тича ръка да му целуне, пък Петър да му се изежи тича. Веднъж в хана отседнаха турци, Петър дойде при огнището, рекоха му турците: „Иди, момче, вземи ведрото и напой конете ни, че се мокър от дъжд не бои!“ Взе Петър ведрото, напълни го, изля водата върху тях: „Идете сами да напоите конете си, че се мокър от дъжд не бои!“

Намръщи се кадията; усмихна се кнез Тодор; завика народът:

— Пък на бедните турци помагаше Петър! Като минаваше през някакво село, Петър чу плач на дете, вдигна стреснат глава: бе схлупена турска къщурка, турчинът — болест му бе схванала кръста — седеше приведен на пън, детето плачеше, повито в корито, кадъната шеташе в къщи. Спря Петър, върза магарето на близко дърво, свали от рамото брадвата, пилата, триона, люлка за детето направи!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, мани ги тия работи! Всеки, като види турчин, тича ръка да му целуне, пък Петър да му се надсмее тича. Веднъж Махмуд бей, като си ореше нивата, Петър се зададе по пътя и викаше: „Кой ли е оня, дето с един вол нива оре! Чудо на чудесата! Кой ли е оня, дето с един вол нива оре!“ Чу го Махмуд бей и си рече: „Такова чудо и аз не съм виждал: я да ида, да видя!“; остави волове и рало; тръгна по пътя. Петър му воловете изпрегна; после го измами за дрехи и кон; накрая и тебе, кади ефенди, излъга!

Намръщи се кадията; усмихна се кнез Тодор; завика народът:

— Мами те тоя човек, кади ефенди, дори за собствените ти думи и мисли! Пък Петър измами Махмуд бея, щото беше лошав човек; виж, на мирните турци помагаше Петър; като ходеше от село на село, сам народът го търсеше. Ето, тълпа турци дойдоха при него: „Петре, тия двама серсеми се скараха и сбиха, та идем да ни помогнеш!“ Рече им Петър: „Разкажете, холан, да чуем!“ И като изслуша, Петър накара самси виновния да се посрами!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, мани ги тия работи! Всеки, като види турчин, тича ръка да му целуне; пък Петър да го погуби тича. Веднъж — като реших Петър да накажа — накарах слугите да го пъхнат в чувал, а чувала да хвърлят долу в реката. Понесоха го те; и Петър взе да ги лъже; а в това време мина турчин оттам. Като не можа слугите ми да излъже, Петър турчина излъга: „Носят ме да ме правят цар на Влашко, пък аз, аго, не искам!“ Рече турчинът: „Защо не искаш, чоджум?“ Рече му Петър: „Щото съм прост и не ставам за цар!“ Рече турчинът: „То аслъ си прост, щом не скланяш за цар!“ Развърза го турчинът, влезе в чувала, хвърлиха го долу в реката!

Намръщи се кадията; усмихна се кнез Тодор; обади се Петър:

— Какво да разказвам, кади ефенди? От неволята е всичко! Като правехме дърворязан таван в твоята къща с баща ми — дърводелеца Йосиф, Бог да го прости! — от тъмно до тъмно се бъхтахме, та не ведро, кладенец изливам! За воловете и нивата на Махмуд бей сам помниш как беше! Пък ако те турят тебе в чувала, и ти ще пратиш всеки глупак цар на Влашко да става! Ето това е!

Размисли се кадията; прехвърли броеница; рече накрая:

— Не намирам тоя човек за виновен!

Възрадва се народът; захвърчаха калпаци нагоре; а кнез Тодор:

— Не бързай, кади ефенди, ще сбъркаш! У тоя човек няма ни почит, ни срама, ни свян! Всеки, като види потурчен, тича ръка да му целуне, пък Петър да му напакости тича. Още преди трийсет и три години, като се Петър намери, нямаше кой да го кръсти, та кръстник му станах. Пък после, като някой посече сватбата на Димчо хаирсъзчето, Петър го натовари на магарето, откара го в къщи, излекува го с билки. Хвана после Димчо гората, и зет ми — Махмуд бея — затри, че уж му бил той сватбата посякъл, и ми го изпрати у дома, уж да съм се сетел, че моят ред бил идвал!

Поклати глава кадията; вгледа се в него кнез Тодор; завика народът:

— Де да е знаел Петър, че Димчо Налбантчето хайдутин ще стане! Пък и да е знаел, така ти се пада, кнез Тодоре, че погуби светия старец Иван! Като го свърза и го отведе дома си да го съдиш и като го изправи насред стаята свързан, рече му ти: „Заради каква вина срещу мене, човече, говориш?“ Рече ти той: „Нищо срещу тебе не съм казал, ами ти си гузен, че съвестта ти те бори!“ И ти — като чу — нареди: на тогова отсечете главата!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, мани ги тия работи! Всеки, като види потурчен, тича ръка да му целуне, пък Петър на посмешище да го направи тича! Веднъж — като го чу да се хвали — турчин го попита: „Петре, направяш ли от магарето ми човек?“ Рече му Петър: „Какъв го искаш: християнин или правоверен?“ Рече турчинът: „Не можеш ме надхитри! Искам едновременно и двете да бъде! Ха да те видя сега!“ Рече му Петър: „Направям го, аго!“ Взе му магаренцето, след време се срещнаха, турчинът рече: „Убих се да те търся, момче, къде ми дяна магарето?“ Рече му Петър: „Човек го направих, аго, даже чорбаджия излезе! Ще идеш в Байрактарска махала, в кръчмата за кнез Тодор — хаджи Абдула по вашему — питай! Той е твоето магаре!“ Дойде турчинът, извади юларче, тръгна към мене: „Тпру-тпру, ела си, магарчо, ела си, че нямам кого да си яхам!“

Поклати глава кадията; вгледа се в него кнез Тодор; завика народът:

— Така ти се пада, кнез Тодоре, като за щяло-нещяло тичаш човек да погубиш! И малко ли мъки от тебе видяхме! Щото като прие турската вяра, стана по-турчин от турците, и изкарваше дъщерите и жените ни да ти пеят! И като пееха, плачеха, пък потерята ти по кълките ги щипеше!

А кнез Тодор:

— Море, кади ефенди, мани ги тия работи! Всеки, като види потурчен, тича ръка да му целуне, пък Петър имота му да разпилее тича! Като влезе турчинът в чувала и като го хвърлиха долу в реката, и като се удави, Петър пък се зададе по пътя и караше овцете на турчина. Гледат слугите ми, на очите си не вярват, тичат при него. А Петър: „Добре че ме хвърлихте: долу е пълно с овце, взех, колкото исках, сега си отивам!“ Рекоха те: „Хайде да скочим и ние!“ И се бухнаха долу в реката, та се удавиха!

Поклати глава кадията; вгледа се в него кнез Тодор; обади се Петър:

— Какво да разказвам, кади ефенди? Знам: всички сме равни пред Бога! Ето това е!

Размисли се кадията; прехвърли броеница; рече накрая:

— Не намирам тоя човек за виновен!