Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Георги Марковски. Хитър Петър

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978

Българска. Първо издание

Редактор: Иван Вълев

Коректор: Трифон Алексиев


Част първа
Прозрение

Глава първа
Съмнение

hityr_petyr_panorama.png

Над България легна робска нощ; и бе плач и скърцане със зъби; а Байрактарска махала стана владение на турски спахия. Селяните пак ловуваха, отглеждаха жито, коноп и разни зеленчуци, и серкме хвърляха за риба, но по друмищата се нижеха синджири с роби; еничари, арапи и кеседжии въртяха ятагани; по горските павитаци дъждец къпеше изоставени деца. А Петър — синът Йосифов — растеше и от малък научи що е брадва, пила и трион, че Йосиф — баща му — на своя занаят го учеше.

Здравеняк растеше момчето: с жилава снага; по главата му беше щръкнала паламида; а очите му бяха сини: бистри и присмехулни. Беше седем-осемгодишен хлапак, когато мъжете грабнаха брадви; първите пратеници се явиха през декември; Петър запомни тоя ден. Подранил студ сковаваше реката; в камината къкреше гърненце с бобена чорба; а дърводелецът Йосиф майстореше в работилницата люлка за дете. Влязоха неколцина мъже в ямурлуци, с надянати гугли, потънали в сняг; изтупаха снега; а свещеник Матей:

— Пратеници на крал Сигизмунд Люксембургски!

Пък пратениците:

— И на българския цар Фружин Шишманов!

Отиде Йосиф, донесе ракия и кисело зеле; хвърли цепеници в огнището; а свещеник Матей:

— Братя, удари часът!

Великият крал Сигизмунд Люксембургски — маджарският крал — се заклел със сръбския деспот Стефан Лазаревич и с влашкия войвода Мирча Стари да ударят читака! Добре, ами българите къде са? Тука са българите: в двора на крал Сигизмунд Люксембургски се намира търновският цар Фружин Шишманов, а бдинският цар Константин Срацимир ще дойде с влаха Мирча Стари! Ами войските? Деспот Стефан Лазаревич ще дойде от запад със сърбите, войвода Мирча Стари от изток с власите, пък българите ще заемат средата! Как така средата, ами крал Сигизмунд Люксембургски? Така, средата! — ядоса се маджарският пратеник. — Не стига, че сме тръгнали да ви освобождаваме, ами питате още! Не гневете се братя! — изчака го българският пратеник. — Не сме му чак толкова мили на крал Сигизмунд Люксембургски, ами самият той е натясно: с папата враждува и като се срещне с читака, иска да спечели сърбите, българите и власите за съюзници срещу Римския папа, ето това е! А, това ли било? Това е, и — кой знае — може случаят да ни помогне да си върнем свободата!

Така говориха през зимата, а през лятото мъжете викаха на портата:

— Тръгваме, Йосифе!

Пък дърводелецът Йосиф:

— Кой ще даде комат хляб на сина ми!

А те:

— За какво ти е син, ако се върне читакът!

Тогава свещеник Матей — пастирът байрактарски вдигна ръка, та ги спря:

— Той е белязан, момчета! Народът като тревата — е жилав и никой тиранин не ще го довърши! Нека отгледа сина си, та ако се върне читакът да има кой да го срещне!

Сражението между султан Сюлейман Челеби и братовчедите Фружин Шишманов и Константин Срацимиров стана при реката Темска; турците разбиха българските въстаници; а съюзниците избягаха уплашени на запад, на север, на изток. Ордите на султан Сюлейман Челеби минаха през Байрактарска махала; народът се изпокри из букака; носеха набучени на кол глави. Петър — и той ги видя: носеха ги най-отпред, брадясали, облещени, с окапали меса; после следваха зурните и тъпаните; после пък ордите.

А кнез Тодор, селският кмет:

— Кой ни би с прът по ушите да ставаме!

Пък свещеник Матей:

— Накървавихме и султан Сюлейман!

И Петър запомни.

Отминаха ордите; народът се върна в селата; някой ще каже: „Йосифе, направи ми синия!“ Ще одяла Йосиф букови дъски, ще ги свърже с дървени клинове, ще опише окръжност. Ще обреже дъските; дълго ще стърже, докато ги изглади; ще обгори с нажежено желязо върху синията слънце — едро, усмихнато слънце — ще каже на Петър:

— На синията на българина трябва, Петре, слънце да има: като седне да яде, да го грее домашното слънце! Ще сложи накрая краката, ще викне: „Ела, вземи си синията!“ Ще дойде и друг: „Йосифе, дъщерята ще женя!“ Пак ще одяла Йосиф букови дъски: ракла за невяста ще прави. Ще мери, ще реже, ще стърже; после ще направи и сглобката; накрая ще сложи капака. Ще вземе тогава чукче, длето и тънък резец, за да изпише капака — по средата ще изреже пак едро, усмихнато слънце — ще каже на Петър:

— На раклата на българина трябва, Петре, слънце да има: дрехи като слага и вади, да я грее домашното слънце!

Като свърши, ще викне: „Ела, вземи си невестинската ракла!“ Ще дойде и трети: „Йосифе, направи ми кораб за грозде!“ Ще одяла пак Йосиф букови дъски, ще им сложи дъна от двете страни, ще набива между дъските лико от липа. После пак ще нажежи желязо — ще обгори едро, усмихнато слънце — ще каже на Петър:

— На кораба на българина трябва, Петре, слънце да има: като седне да пие, да го грее домашното слънце!

Накрая ще просвредли и дупка — виното оттам да изтича — ще викне: „Ела, вземи си кораба за грозде!“

И Петър запомни.

Подир няколко години — през пролетта бе, децата подскачаха из бъзето по пътя и се задяваха: „Стрижено прасе по градина пасе, майка му го мами с щир да го храни!“ Край селото минаха турци. Дузина конници бяха; селото притихна; един отби коня и влезе в двора на Черния Милош. Там седеше на припек Черния Панко — бащата на Милош — и си пощеше потурите.

А турчинът:

„Защо не сваляш калпака, гяур!“

Пък Черния Панко:

„По-високо хортувай, момче, че не чувам!“

Замахна с бич турчинът: свали калпака на Черния Панко.

Пък Черния Милош — синът му — изтръгна дърво от дръвника и свали на турчина чалмата.

Долетяха тогава другите турци; свързаха Черния Милош и го поведоха на площада пред селската църква; изкараха там и цялото село.

А свещеник Матей:

— Бяха дванайсет, единайсет останаха!

Пък кнез Тодор, селският кмет:

— Да не сте посмели, селото ще затриете!

Турците вързаха ръцете и краката на Черния Милош за опашките на четири коня; селото стоеше сковано; най-отпред бе Черния Янко — синът му — хлапак като Петър.

А свещеник Матей:

— Сбогом, прощавай, брате Милоше!

Пък Черния Милош:

— Те баща ми — аз тях, те мене — Черния Янко пък тях!

Размахаха бичове турците; конете литнаха; изпращя Черния Милош: най-напред му се счупи гръбнакът, после се изскубнаха ръцете, после — конете подскочиха няколко пъти — и чаталът се разчекна. Развързаха турците вървите; обърсаха ръце о потурите; яхнаха. Чак тогава писнаха жените.

А кнез Тодор, селският кмет:

— Кой го би с прът по ушите да вдига ръка!

Пък свещеник Матей:

— Не се затваря такава пропаст, когато я гледат и старци, и деца!

И Петър запомни.

Отмина и това; селяните пак ловуваха, отглеждаха жито, коноп и разни зеленчуци, и серкме хвърляха за риба; някой ще дойде:

— Йосифе, направи ми люлка за дете!

Пък Йосиф:

— Започваме, Петре!

Веднъж градският кадия проводи до спахията, който владееше Байрактарска махала, за дърводелеца Йосиф: да украси новата му къща с дърворязан таван. Беше късна есен; Петър яхна магарето и се сви в ямурлучето; баща му водеше магарето.

Срещнаха ги хора и казаха:

— Ама че син: язди, а баща му пеша!

Слезе Петър и тръгна пеша; баща му яхна магарето; настигнаха ги хора и рекоха:

— Ама че баща: язди, а малкият бъхти пеша!

Качи се и Петър — яхнаха двамата — други ги укориха:

— Виж как мъчат магарето! Слязоха и двамата, присмяха им се:

— Гледай глупаци! И двамата пеша вървят, а магарето тича свободно!

Така полека-лека пристигнаха в града. Отседнаха в градския хан; вързаха магарето в яхъра; дърводелецът Йосиф отиде да види кадиевата къща. Момчето влезе в хана, край огнището седяха дебели чорбаджии — хвалеха се кой какви данъци е откупил да събира — и никой не се отмести.

„Какво като са чорбаджии!“ — рече си Петър.

Никой не можеше да му вземе брадвата, пилата и триона, нито да сее жито, коноп и разни зеленчуци, що селянинът сее, нито пък серкме да хвърля, та все от тебе — простия човек — ще чакат.

И като си рече, каза на ханджията:

— Ханджийо, занеси на магарето паница боб!

А ханджията:

— Магаре боб яде ли?

Пък Петър:

— Занеси, като ти казвам!

Ханджията сипа паница боб и я занесе в яхъра. Чорбаджиите и те — отидоха зрелище да гледат. Магарето само помириса паницата боб, ханджията се върна, рече на момчето:

— Магарето ти не ще боб!

Пък Петър:

— Магарешка му работа! Аз ще го изям!

Видяха чорбаджиите, че е седнал до огъня и му рекоха:

— Надхитри ни, момче!

А очите му бяха сини, бистри и присмехулни.

И народът запомни.

Дърводелецът Йосиф и Петър — синът му — правиха цяла зима дърворязан таван в кадиевата къща; все в хана живяха; и ханът бе пълен с народ заради Петър, че не оставаше никому длъжен. Веднъж в хана отседнаха трима турци; Петър дойде при огнището мокър от дъжд; а тримата турци:

— Иди, момче, вземи ведрото и напой конете ни, че се мокър от дъжд не бои!

„Какво като са турци!“ — рече си Петър.

Никой не можеше да му вземе брадвата, пилата и триона, нито да сее жито, коноп и разни зеленчуци, що българинът сее, нито пък серкме да хвърли, та все от тебе, българина, чакат.

И като си рече, отиде в дъжда, напълни ведрото; върна се и изля водата върху турците; па им каза:

— Идете сами да напоите конете си, че се мокър от дъжд не бои!

И народът запомни.

Друг път Петър седеше край огнището и ядеше комат хляб и глава лук; срещу него кьосав воденичар нагъваше погача и свинска луканка; кьосето рече да подиграе момчето:

— Насадих пролетес тикви, отидох наесен да ги бера, а врежът прехвърлил Дунава и се проточил във Влашко. Подкарах каруцата по него, отидох във Влашко, а там: тиква до небето. Взех брадвата, удрям да я насека, потъна ми брадвата. Влязох през дупката да си я търся, тук брадва, там брадва — три дни и три нощи я търсих — срещнах един камилар.

„Добри човече! — му рекох. — Не видя ли някъде брадвата ми?“

А той:

„Горко ти, побратиме! Аз загубих девет камили с товари и не ги намирам, та ти ли твоята брадва!“

Върнах се, повиках тримата си братя, прекарахме тиквата у дома. Да дойдеш, момче, да си резнеш от нея, хляба да си усладиш!

Пък Петър:

— Аз не съм като тебе, по нашенско тикви свинете ядат, ами чуй да ти кажа! Дядо ми има кошери, направи обор от букови върлини за пчелите и всяка вечер ги брои, като се прибират. Веднъж излизат с една по-малко. Баща ми тутакси оседла петела, и отиде да я търси; намери я в Добруджа; беден човек я впрегнал в ралото си. Махна с ръка баща ми, прибра се, а седлото разранило петела. Дядо взе да го лекува: наложи раната с орехова шлюпка. Мина някое време, на петльовия гръб порасна орехово дърво, та брусаме и си ядем!

А кьосето:

— Да беше донесъл да похапнем, да ти повярваме!

Пък Петър:

— Как да донеса! Като тръгвах насам, натоварих чувал с орехи, ала край твоето село спрях при един вир. Братята ти оплескани до ушите с тиква, обикалят висока върба. Питам ги, а те: „Жадна е, та ще я поим!“ качиха се; увиснаха на нея. „Дръжте се, братя, да си плюна на ръцете!“ — извика най-горният; цамбурнаха във вира; подплашиха магарето, и орехите загубих, и не разбрах напоиха ли върбата!

А кьосето:

— Пепел ти на езика, момче!

Пък Петър:

— Чакай да свърша! Порасна ореховото дърво на петльовия гръб, децата хвърляха буци пръст да брулят орехи, стана нива на дървото. Качихме волове и рало; изорахме, засяхме; като взехме да жънем, изкарахме заек от нивата. Хукна заекът, пръцна от страх, хартийка изпръцка. „Чорбаджи — пише на хартийката, — ако й да си кьосав воденичар, момчето те надхитри, та дай му да си похапне погача и свинска луканка!“

И народът запомни.

Мина се зимата, дърводелецът Йосиф и Петър — синът му — завършиха дърворязания таван в кадиевата къща; потеглиха за Байрактарска махала. Вървяха по брега на придошлата река; цяла зима не бяха виждали Мария; върбите току-що се бяха разлистили.

И чуха иззад върбалака:

— Стойте, гяури!

Бяха тримата турци от хана.

А дърводелецът Йосиф:

„Пуснете момчето, че е младо-зелено, мене убийте!“

Пък Петър:

„Пуснете баща ми, че е невинен, мене убийте!“

Съблякоха ги турците — както ги майка раждала, та видя Петър на баща си чреслата, пък Йосиф на сина си — и им вързаха краката; обесиха ги надолу с главата на клон от бука; накладоха под главите им огън.

А дърводелецът Йосиф:

— Прощавай, синко, и сбогом!

Пък Петър:

— Прощавай, татко, и сбогом!

Бавен огън накладоха турците; с мокра ланска трева: да дими; хвърлиха в огъня шепи пипер. Седнаха после да делят кадиевите жълтици; Йосиф и Петър зашепнаха молитва; придошлата река бучеше до тях. И ето, иззад върбалака се чу провлачена песен; беше оперено младо турче с бяла чалма, ален пояс и черни потури; в пояса му стърчаха ками със сребърни чирени. Щом ги видя, престана да пее, пристъпи и рече:

— Що не поспите? Аз ще подпушвам!

Заспаха тримата турци; момчето свали букаите от конете и ги сложи на тях; натири конете. Отвърза после дърводелеца Йосиф и Петър; върза на клона тримата турци; и като ги връзваше, им казваше:

— Ти: за дядо ми, Черния Панко! Ти пък за татко ми, Черния Милош! Ти пък за мене, дето из букака се бъхтам!

А тримата турци:

— Недей ни, момче!

Пък Черния Янко:

— Хайде де! Ти ще отидеш при татко и дядо: да им кажеш какъв юнак е Черния Янко! Ти пък при своите, да видят какви сте посерковци! Ти пък върви, където си искаш!

И като казваше, кладеше бавния огън и хвърляше в него шепи пипер.

Петър натовари на магарето Йосиф — баща си — и тръгна към село; Йосиф умря по пътя; и не можа свещеник да го изповяда, нито да му отслужи разлъка на душа от тяло. Окъпаха го с босилкова вода и с вино; облякоха му нови дрехи; покриха го с покров. И понеже Йосиф бе живял праведно и бе умрял мъченически, дойде да го изпрати много народ.

А свещеник Матей:

„Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят! Сам Ти, Господи, упокой душата на починалия Твой раб Йосиф в място светло, място злачно, място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка! Всяко съгрешение, което е сторил Йосиф с думи или дело, или мисъл, прости, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши!“

Понесоха Йосиф към селската църква; поставиха тялото на определеното място; певците запяха псалми, стихири и тропари, пък дякончето ги прекъсваше с ектения.

А свещеник Матей:

„Суета е всичко човешко, което след смъртта не съществува: не остава богатството, нито властта, нито славата отива с човека. Где е привързаността към света? Где е златото и среброто? Где са многото слуги и тяхната врява? Всичко е пръст, всичко е пепел, всичко е сянка. Спомних си пророка, който вика: «Аз съм земя и пепел!» и пак надникнах в гробовете, и видях голи кости и рекох: «Кой сега е цар или войник, или богат или беден, или праведник или грешник?» О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас? Как се предадохме на тление? Как се свързахме със смъртта?“

Пък Петър:

— Читакът, отче!

А кнез Тодор, селският кмет:

— Търпи, Петре, да си спасиш главата!

Удари часът за раздяла: народът се прощаваше с Йосиф; мнозина се разридаха.

А свещеник Матей:

„Като ме гледате да лежа пред вас безгласен и бездиханен, заплачете с мене, о, братя и другари! Защото вчерашния ден разговарях с вас и внезапно дойде върху ми страшният час на смъртта. Но дойдете всички, които ме обичате, и ме целунете с последна целувка, защото аз няма вече с вас да ходя или да говоря, понеже отивам при Съдията, и пред Него наравно стоят слугата и господарят, царят и войникът, богатият и бедният — в равно достойнство, всеки според делата си — и или ще се прослави, или ще се посрами!“

Глухо удряха буците пръст о ковчега; народът се прощаваше с Йосиф; а Петър:

„Всеки според делата си: или ще се прослави, или ще се посрами!“

И като пееше свещеник Матей, пастирът байрактарски: „Суета е всичко човешко“, обзе го съмнение. И като казваше кнез Тодор, селският кмет: „Търпи, Петре, да си спасиш главата“, обзе го съмнение.