Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (39)

39
Майк започва да разбира

Това беше същият остър вик, който Майк дочу в Гриф Товер. Той изтича към задната врата, където една кола със запалени фарове чакаше. До нея стоеше изплашен тъмнокож слуга.

— Къде е господарят ти? — попита бързо Майк.

Слугата показа към полето.

— Отиде нататък — каза той с треперещ глас. — В машината има лош дух и моторът не може да се запали.

Майк видя какво се е случило. В последния момент моторът се беше повредил. Пене беше побягнал пеша.

— По кой път мина?

Слугата отново показа същата посока. Майк се обърна към детектива, който го придружаваше.

— Останете тук, може да се върне. Арестувайте го веднага и му поставете белезници. Навярно носи оръжие със себе си и може да направи опит за самоубийство.

Майк много пъти беше минавал през това поле и можеше дори със затворени очи да намери пътя. С най-голяма скорост той измина разстоянието през полето и стигна до шосето. Никъде обаче не се виждаше Грегори. На около петдесет метра той съгледа светлина в един прозорец от къщата на Лонгвал. Майк се отправи нататък.

Никаква следа от барона не можеше да се намери. Майк влезе в двора и потропа на вратата, която веднага се отвори от стария човек. Той носеше копринена риза за спане, превързана с колан. „Образ на щастливо спокойствие“ — си мислеше Майк.

— Кой е там? — попита мистер Самсон Лонгвал, като се взря в тъмнината. — Боже мой, мистер Бриксан, блюстителят на законите! Влезте!

Той разтвори вратата и Майк влезе в стаята, в която горяха двата неизбежни свещника. Тази вечер светеше и една малка сребърна петролна лампа.

— Нещастие ли се е случило в Гриф Товер? — попита Лонгвал страхливо.

— Да — каза Майк предпазливо. — Не видяхте ли някъде Грегори Пене.

Старият човек поклати глава.

— Тази вечер беше хладна и не направих моята вечерна разходка из градината — каза той. — По тази причина не знам нищо за случилото се. Нещастие ли е сполетяло сър Грегори?

— Надявам се в интерес на всички, че не му се е случило нещастие — каза Майк спокойно.

Той прекоси стаята, облакъти се на камината, и се вгледа в картината, която беше окачена отгоре.

— Възхищавате се от роднината ми? — попита мистер Лонгвал.

— Не мога да кажа, че се възхищавам, но във всеки случаите бил красив човек.

Мистер Лонгвал наведе глава.

— Чели ли сте мемоарите му?

— Да, чел съм нещо от мемоарите му — каза Майк спокойно. — Но, впрочем, вече не ги считах за автентични.

Мистер Лонгвал сви рамене.

— Лично аз вярвам на всяка дума — каза той. — Чичо ми е бил със завидно образование.

Беше много чудно, че детективът, който преди малко беше обърнал Гриф Товер с главата надолу, за да хване убиеца, стоеше сега най-спокойно и разговаряше за биографии.

— Понякога ми минава мисълта, че вие премного се занимавате с вашия чичо, мистер Лонгвал — каза Майк учтиво.

Старият човек сбърчи чело.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че може да ви доведе до изкушение, дори до мания. Подобно пристрастяване може да накара човек да извърши действия, които един разумен човек не може да направи.

Лонгвал го погледна учудено.

— Има ли нещо по-хубаво от това, да се подражава на един велик човек?

— Не, обаче вашата база за преценка е ненормална. Вие му преписвате добродетели, които в действителност не могат да се нарекат добродетели. Дори изпълнението на един дълг не може да се нарече добродетел и това, което е ужасно, да се смеси с понятието велико.

Майк се обърна, постави ръце върху масата и се втренчи в стария човек, който спокойно издържа погледа му.

— Бих желал тази нощ да дойдете с мен в Чайчестер.

— Защо?

— Защото съм убеден, че сте болен и се нуждаете от лекуване.

Лонгвал се засмя и се изправи като свещ.

— Болен ли? Никога в живота си не съм бил поздрав, по-издигнат и по-силен.

Той наистина изглеждаше такъв. Неговият ръст, широки плещи и здрав цвят на лицето говореха за едно отлично телесно здраве.

Настъпи малка пауза.

— Къде е Грегори Пене? — попита Майк, подчертавайки всяка дума.

— Не зная… — старият човек го изгледа, без да мигне.

— Току-що говорихме за моя прачичо. Вие навярно го познавате — каза той.

— Познах от пръв поглед портрета му. Мислех, че съм издал това, но като че ли сега ще трябва да го сторя. Вашият прачичо — Майк обмисляше всяка дума, — Самсон Лонгвал, е бил най-висшия палач на Франция.

След тези думи настъпи пълна тишина. Чуваше се дори чукането на един далечен часовник.

— Той е извършил различни геройски дела — той е качил на бесилката, шестдесет стъпки висока, трима души, ако не ме лъже паметта и е обезглавил Людовик XVI и съпругата му Мария Антоанета.

Очите на стария човек заблестяха от радост и гордост. Той сякаш още повече се издигаше.

— Какъв каприз на съдбата ви накара да се установите в Англия и как ви хрумна дивата мисъл да упражняваше тайно професията на Самсон и да убивате нещастни, безпомощни и отчаяни хора, не знам!

Майк говореше с обикновен глас и много спокойно. Също така отговори и Лонгвал.

— Не е ли по-добре — отвърна той учтиво — човек да не посяга на себе си и да не върши непростимото престъпление самоубийство? Не съм ли благодетел за хората, които не се решават сами да си отнемат живота?

— Например Лалей Фос — каза Майк, като не изпускаше Лонгвал от очи нито за момент.

— Той беше предател, безсрамен изнудвач, който искаше да изтръгне от хората пари чрез тайни, които случайно е узнал.

— Къде е Грегори Пене?

Старият човек се усмихна спокойно.

— Вие не ми вярвате. Много неучтиво от вас. Не съм виждал сър Грегори.

Майк посочи към камината, където още димеше една угарка.

— Ето цигарата му — каза той. — А върху килима има следи от кални обувки. Освен това чух и един вик. Къде е той?

Майк напипа тежкия броунинг в джоба си. При най-малкото движение от страна на Лонгвал, той беше готов да стреля. Майк се намираше пред опасен умопобъркан човек, чиято лудост се състоеше в убийство на хора.

Лонгвал не прояви никаква съпротива. Гласът му беше учтив. Той се гордееше с престъпленията си, които наричаше геройски дела.

— Ако сериозно искате още тази вечер да отида в Чайчестер, съгласен съм. Изхождайки от вашето становище и от вашето началство, имате право. Като вземете предвид обаче целите, които съм преследвал, ще се уверите, че вършите престъпление спрямо човечеството. Искреното ми желание да му служа ми струва няколко десетки хиляди фунта. За това обаче не съжалявам.

Той извади от големия бюфет до стената едно шише, избра грижливо две чаши и ги напълни.

— Нека пием за нашето здраве — каза той с обикновената си учтивост, поднесе чашата към устата си и я изпразни с наслада.

— Не пиете ли? — каза той учудено. — Друг вече пи.

На бюфета се намираше полупразна чаша. Майк едва сега я забеляза.

— Навярно виното не му хареса.

Лонгвал въздъхна.

— Малцина хора само умеят да ценят виното — каза той, като изтупа една прашинка от дрехата си.

Той извади от джоба си копринена кърпа, наведе се и изчисти праха от обувките си.

Майк стоеше върху един тесен килим пред камината. Ръката му беше върху револвера. Нервите му бяха напрегнати. Той чакаше момента, когато Лонгвал ще предприеме нещо срещу него. Кога и от къде щеше да дойде опасността, той не можеше да предвиди, обаче опасността, грозна и страшна, висеше над главата му. Тихото поведение на Лонгвал, вместо да го успокои, повече го тревожеше.

Тръпки полазиха Майк.

— Вие виждате, драги… — започна наново Лонгвал, продължавайки да изтрива праха от обувките си.

Неочаквано, преди Майк да успее да види, Лонгвал хвана края на килима, върху който беше стъпил детектива и с бързо движение го дръпна към себе си. Майк загуби равновесие и тежко падна на земята. Главата му се удари в пода и револвера му се плъзна по гладкото дюшеме. Като мълния старецът се хвърли върху му, обърна го с гърди към земята и върза ръцете му отзад на гърба. Майк се опита да се съпротиви, но при положението, в което се намираше, приличаше на дете. Той почувствува върху китките на ръцете си допирането на студено желязо. Една примка щракна. Майк събра силите си, направи опит да измъкне другата си ръка, но и тя бавно биде избутана при другата. И втората примка щракна.

Навън се чуха стъпки. Лонгвал се надигна, бързо съблече спалната си дреха и я обвърза около главата на детектива. На вратата се потропа. С един поглед той се увери, че може да бъде спокоен за пленника, след това изгаси лампата и единия свещник. С другия в ръка той мина през коридора. Лонгвал беше по риза и полицая от Скотланд Ярд, който чакаше отвън, се извини за безпокойството.

— Виждахте ли мистер Бриксан?

— Мистер Бриксан? Да, преди няколко минути беше тук и продължи към Чайчестер.

Майк чуваше гласове, но не можа да разбере какво се говори. Копринената риза около главата му заплашваше да го удуши. Той почти беше стигнал до безсъзнание, когато Лонгвал се върна и отмота превръзката.

— Ако вдигате шум, ще ви зашия устата — каза той спокойно и добродушно, сякаш беше невъзможно да изпълни заканата си. Майк знаеше много добре, че той постъпва по примера на своя прачичо и заплашваше с това, което онзи в действителност беше вършил. Този красив стар човек, наричан в двора на Людовик XVI с прякора „Господар на Париж“, бесеше и обезглавяваше своите жертви, но също така ги и изтезаваше. В старата Бастилия се намираха черни опушени зали, в които тоя стар палач изпълняваше своя отвратителен дълг, без да му трепне окото.

— Много ми е мъчно, че трябва да завържа устата ви — каза старият човек с искрено съжаление — Вие сте млад човек, към когото чувствувам голямо уважение. Законът за мен е свещен и аз особено уважавам неговите служители.

Той отвори едно чекмедже на бюфета, извади голяма кърпа, сгъна я грижливо и превърза устат на Майк. След това го вдигна и подпря на един стол.

— Да бях млад и подвижен, щях да си позволя една шега, която и моят чичо Шарл Хенри е правил: бих забучил през нощта главата ви на вратата на Скотланд Ярд. Винаги, когато минавам оттам, ми идва тази мисъл. Не че съм мислил за вас! Аз се надявах, че някой ден провидението ще ми изпрати някой висш чиновник, министър, дори министър-председател. Моят чичо, както ви е известно, се е ползувал с привилегията да обезглавява крале и върховните водачи на партиите — Дантон, Робеспиер и всички велики мъже, с изключение на Марат. Дантон е бил най-великия от тях.

Майк не можеше да говори. Той се беше окопитил и макар че главата все още го болеше от силния удар в пода, мислите му бяха в ред. Той очакваше с напрежение по-нататъшните събития, които не допускаше да се забавят много. Какви ли сцени са се разигравали в тази стая? Колко душевни и телесни терзания се бяха събрали тук! Стаята наистина приличаше на чакалня за жертвите!

В тази стая и Баг беше повален в безсъзнание. Майк предполагаше, че Лонгвал зашеметяваше жертвите си с размесено с бутилхлорид вино. Но Лонгвал беше подценил силите на своята жертва. Майк мислено възстанови цялата картина: Баг е последвал туземците мъж и жена, които Лонгвал съзнателно беше пощадил.

Старият човек отвори една вратичка на бюфета и извади голяма желязна кука, на чийто край се намираше скрипец. Лонгвал се повдигна на пръсти и окачи куката на железния болт, закован в една напречна греда. Още преди Майк беше забелязал болта и недоумяваше, за какво може да служи. Сега той разбра предназначението му. След това Лонгвал извади дълго въже. Единият край той прикрепи на скрипеца, а другият сръчно преметна през гръдния кош на Майк и го завърза под мишниците му. Сега Лонгвал се наведе и дръпна килима. Майк забеляза един капак. Лонгвал го отвори и черна дупка зина пред детектива. Нищо в нея не се виждаше, само стенанието на един човек долиташе до него.

— Сега това можем да махнем — каза Лонгвал и отвърза кърпата от устата на Майк.

Лонгвал задърпа въжето без особено напрежение и Майк увисна във въздуха. Беше му много неприятно това положение — представяше си, колко смешен изглежда. След това Лонгвал започна постепенно да отпуска въжето.

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете, когато усетите почва под краката си? — каза той. — След това и аз ще сляза при вас.

Когато погледна нагоре, Майк видя как светлият четириъгълен отвор става все по-малък и по-малък. Детективът нямаше представа колко време вися във въздуха и се люшкаше насам-натам. Той дори не чувствуваше, че се движи. Внезапно, преди да се опомни, краката му удариха в пода и той извика.

— Пристигнахте ли благополучно? — попита мистер Лонгвал учтиво. — Моля, минете няколко крачки в страни. Ще хвърля въжето и може да ви удари.

Майк изръмжа, но въпреки това изпълни съвета. Веднага след това чу шум от падането на въжето, което удари в пода. Горе капакът се затвори. До себе си Майк чу диви стонове.

— Вие ли сте, Пене?

— Кой е? — попита един страшен глас. — Вие ли сте, Бриксан? Къде сме? Какво става? Как се намерих тук? Старата лисица ми даде да пия вино. След това излязох, това е всичко, което помня. Дойдох тук, за да искам автомобила му. По дяволите! Какъв страх преживях, когато моторът на автомобила ми отказа да се запали!

— Извикахте ли, когато излизахте от Довер Хауз?

— Да, извиках. Почувствувах, как тази страшна отрова във виното ме зашеметява. Повече не зная. Къде сме, Бриксан? Ще ни освободи ли полицията?

— Дано сме живи! — отвърна Майк яростно и чу как Пене изпъшка от страх. Той съжаляваше, че изобщо заговори.

— Кой е този човек? Това ли са пещерите? Аз съм чувал за тях. Тук ужасно мирише на земя. Виждате ли нещо?

— Струва ми се, че виждам светлина — каза Майк. — Или фантазията ми ме лъже. — Внезапно той попита: — Къде е Адела Лимингтон?

— Само Бог знае — Пене затрепери, зъбите му затракаха. — Не съм я видял след това. Страхувах се да не я проследи Баг. Дано нищо не й е сторил! О, колко искам сега да е тук!

Майк се опита да освободи ръцете си от примките. Но дори и да му се отдадеше, какво можеше да направи с голи ръце срещу стария човек? Револвера той беше загубил, но в джоба на жилетката си носеше дълъг, остър като бръснач нож, който много пъти му беше помагал. Той беше единственото безпогрешно оръжие, когато револверът засечеше. Но Майк знаеше, че не ще има случай да употреби този нож.

Майк седна на пода. След малко една врата се отвори и Лонгвал каза:

— Не искам да ви заставям да чакате дълго!

В ръката си той носеше факел, който при ходенето се люшкаше насам-натам. Фенерът правеше околния мрак още по-черен.

— Не обичам пациентите ми да простиват!

Далечните стени на пещерата върнаха ехото на неговия ужасен смях. Лонгвал застана, драсна клечка кибрит и запали една петролна лампа, прикрепена към една издадена скала. След това запали втора, трета и четвърта. В ярката светлина всеки предмет в пещерата се виждаше с ужасна яснота. Погледът на Майк падна върху едно червено скеле в средата на пещерата, и макар че беше сърцат и подготвен за страшната гледка, той потрепери.

Майк видя гилотина!