Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (26)

26
Ръката

Джек погледна часовника си.

— Навярно вече си е легнала, но нека опитаме. Ще говорите ли?

Майк помисли. Стела Мендоза беше приятелка на Грегори Пене и Майк не можеше веднага да се реши да заяви пред нея, че счита барона за убиец.

— Добре ще бъде веднага да я видим. След всичко, което се случи, Пене знае, че е под подозрение.

Джек Хебуорд почака около десетина минути, докато се обадят от къщата на Мендоза.

— Хебуорд е на телефона, мис Мендоза — каза той. — Можем ли да ви видим още сега? Мистър Бриксан иска да говори с вас.

— По това време? — каза тя сънливо и учудено. — Аз съм си легнала. Не може ли утре?

— Не, трябва непременно тази вечер да ви видим. Ще дойда и аз, ако нямате нищо против.

— Какво се е случило? — попита тя бързо — Да не се отнася до Грегори.

Джек попита тихо Майк, който стоеше до него. Той кимна.

— Да, отнася се до Грегори.

— В такъв случай елате. Аз ще стана.

Когато пристигнаха в къщата й, Стела вече беше облечена.

— Какво има? — попита тя.

— Мистър Фос е мъртъв.

— Мъртъв? — тя погледна Майк ужасена. — Но как така? Вчера вечерта го виждах!

— Той е убит — каза Майк спокойно. — Главата му е намерена в околностите на Кляпхъм Къмън.

Стела щеше да припадне, ако Майк не беше я задържал. Мина доста време, докато тя се съвземе достатъчно, за да може да отговаря на въпросите на Майк.

— Не, аз видях мистър Фос само няколко секунди преди да напусне Гриф Товер. След това вече не съм го виждала.

— Не ви ли каза, че пак ще се върне?

Тя поклати глава.

— Не ви ли каза сър Грегори, че Фос ще се върне?

Тя отново поклати отрицателно глава.

— Не. Той ми каза, че ще бъде много доволен да се отърве най-сетне от него. Също така ми каза, че му бил дал в заем до следващата седмица 50 фунта и че след това Фос щял да разполага с големи капитали. Но това е особен маниер на Грегори. Той винаги обича да разказва за богатството си и за услугите, които е направил на хората.

— Не се ли уговорихте днес да обядвате с Грегори? — попита Майк и я погледна остро.

— Сигурно сте подслушвали разговора ни, когато излизах. Не, никакъв обяд нямаше да има. Това беше една хитрост, за да заблудим човека, който обикаляше и подслушваше отвън. Ние знаехме, че същата вечер имаше чужд човек в къщата. Вие ли бяхте?

Майк кимна.

— Така… сега съм спокойна — тя дълбоко въздъхна. — Няколко минути в тъмната стая бяха ужасни за мен. Аз мислех, че е… — тя млъкна.

— Баг! — допълни Майк и тя кимна.

— Да. Да не би да подозирате Грегори в убийството на Фос.

— Подозирам всекиго и никого — каза Майк. — Вие видяхте ли Баг?

— Не, вчера вечерта, не, но по-рано съм го виждала. Аз настръхвам само като си помисля за него. Никога не съм виждала животно с такъв човешки разум. Понякога, когато Грегори пийнеше повечко, той повикваше маймуната и я караше да, изпълнява разни номера. Знаете ли, че Баг познава всички хватки с мечове на малайците? Сам Грегори го е учил. Аз винаги съм се плашила от тези способности на маймуната.

Майк я погледна с широко отворени очи.

— Значи Баг наистина знае да манипулира със сабя? Пене ми разказваше, но аз мислех, че лъже.

— Не, истина е. Грегори го е научил на много още други работи.

— Какви отношения имате с Грегори? — попита Майк небрежно.

Стела се изчерви.

— Той ми е приятел — каза тя смутено. — Много добър приятел, във финансово отношение, искам да кажа. По-рано той ме любеше.

— Друго нещо?

— Не — отвърна тя. — Аз свърших с Грегори и утре напускам Чайчестер. Натоварих един комисионер да даде под наем къщата ми. Бедният мистер Фос — каза тя и сълзи замрежиха очите й. — Нещастният! Това дело не е на Грегори, мистер Бриксан, мога да се закълна. Не всичко, което се приказва за Грегори е вярно. Той е страхливец, макар че е участвувал в доста опасни предприятия. Той има на разположение хора, които извършват тежката работа вместо него.

— Какво разбирате под опасни предприятия?

Тя се поколеба. Майк стана настойчив.

Грегори ми е разказвал, че често пъти е излизал из джунглата и нападал села за грабеж на момичета. Имало е едно племе, което особено се е отличавало с красивите си жени. Може би ме е лъгал, но за мен това е допустимо. Веднъж той ми каза, че при последното си пребиваване в Борнео, откраднал от едно диво племе във вътрешността на страната едно красиво момиче. А на никой европеец не било възможно да се върне оттам.

— Всички тези обстоятелства не ви ли правеха впечатление — попита Майк, като я наблюдаваше с остър поглед.

Тя сви рамене.

— Какво да правя! Той си е такъв.

Майк направи заключение, че Грегори й беше добър приятел.

Те се върнаха в квартирата на Джек Хебуорд.

— Историята, която Пене разказва, схожда напълно на това, което казва Мендоза. Няма съмнение, че момичето от горния етаж на кулата е същото момиче, което е откраднал. Също така положително е, че тъмнокожият туземец е неин съпруг. Ако са успели да избягат от Гриф Товер, не е трудно да се намерят. Аз още тази нощ ще съобщя на всички полицейски участъци наоколо и утре сутринта ще имаме сведения.

— Вече е утрин — каза Джек, като погледна към изток, където небето беше започнало да изсветлява. Елате с мен, ще сваря кафе. Известието за смъртта на Фос ме разтревожи. За днес бях предвидил доста работа, но като че ли ще трябва да се отложи за един ден. Артистите и останалият персонал ще се разтревожат също при тази вест. Всички познават Фос, макар че не го обичаха много. Остава само Адела да припадне, за да бъде нещастието пълно. Мисля си, Бриксан, защо не се преместите при мен? Аз съм ерген, ще имате телефон, няма да бъдете шпиониран и ще можете да работите много по-спокойно, отколкото в хотела.

Предложението допадна на Майк и той още същата нощ преспа в къщата на Джек. Преди да легне обаче той води едночасов разговор със Скотланд Ярд.

 

 

Рано сутринта Майк отново се озова в Гриф Товер, където поднови претърсванията си. И този път обаче нищо особено не можа да открие. Майк се намираше в твърде деликатно положение. От Скотланд Ярд изрично беше подчертано, че Грегори Пене произхожда от добра фамилия, че е богат и виден, че е заемал почетни длъжности и че неговите екстравагантности не са идвали в разрез със законите. „Не можете да обесите един човек, само защото е маниак“, беше му казал по телефона главният комисар.

Изчезването на Баг, както на мъжа и жената — малайци, будеше подозрение в Майк.

— Цялата нощ не се е връщал — каза Грегори. — Хич не съм го виждал. Той и друг път така е излизал навън за по-дълго време. Намерил си е някъде скривалище и навярно е там. Но това няма значение, той ще се върне.

Като караше автомобила из Чайчестер, Майк съгледа Адела и изведнъж спря колата. Само по чудо гумите не се скъсаха. В миг той скочи от колата и изтича към нея.

— Струва ми се, че не съм ви виждал десет хиляди години — пошегува се той.

При друг случай тази забележка непременно би разсмяла Адела.

— Извинявайте, нямам време, бързам за ателието — хладно каза тя. — Обещах на мистер. Хебуорд да отида рано, тъй като вчера следобед той ми разреши отпуск.

— Наистина ли? — попита Майк наивно.

— Бях поканила у дома на чай едного.

Внезапно Майк си припомни и остана като поразен.

— Възможно ли е? — каза той с огорчение. — Аз наистина не съм добър човек.

Тя искаше да си тръгне, но той я спря.

— Съвсем не съм искал да ви огорча, Адела — каза той тихо. — Една нова трагедия се разигра и тя може да ви обясни моята разсеяност.

Тя стоеше мълчаливо и го гледаше.

— Една нова трагедия?

Той кимна.

— Мистер Фос е убит — каза той. Адела пребледня.

— Кога? — гласът й беше спокоен, но глух.

— През последната нощ.

— След девет часа? — каза тя.

Изненадан, той вдигна вежди нагоре.

— От къде знаете?

— Защото в девет часа — каза тя бавно — аз видях ръката на човека, който го е убил!

— Предпоследната нощ — продължи тя — излязох из града да купя малко прежда. Беше преди затваряне на магазините, към осем без четвърт, струва ми се. В града срещнах Фос и поговорихме малко. Той беше много нервен и неспокоен. Направи ми същото предложение, както и по-рано, когато ме посети у дома. Държането му беше много особено и това ми даде повод да го попитам не го ли измъчва нещо. Той каза „не“. Но аз имах едно ужасно предчувствие, че ще се случи нещо страшно. След това той ме попита, дали отдавна живея в Чайчестер и дали зная нещо за пещерите.

— За пещерите ли? — попита Майк бързо.

— Аз се изненадах, тъй като никога не бях чувала нещо за пещери. Той ми каза, че в една стара хроника от Чайчестер се споменавало за пещери и че бил прегледал всички пътеводители, без да намери каквото и да било за тях. Навярно в околността на Челъртън е имало пещери, които обаче били засипани при едно земетресение. Фос беше пак разстроен и говореше така несвързано, че по едно време помислих, че е пиян. Зарадвах се, когато се разделихме. Веднага се отправих за магазина. Там срещнах една статистка, моя позната, която ме помоли да я придружа до дома и. Нямах никакво желание за това, но се съгласих, за да не помисли, че съм се възгордяла. Поседях малко у тях и веднага щом ми се удаде възможност си тръгнах. Беше станало вече 9 часа и улиците пустееха. Осветлението в Чайчестер не е особено добро, но въпреки това съгледах отново Фос. Той стоеше на ъгъла на Арундел Род и чакаше някого. Аз се спрях, защото съвсем не ми се искаше да го срещна пак. Точно, когато щях да обърна гръб, един автомобил мина и спря пред мистър Фос.

— Какъв беше автомобилът? — попита Майк.

— Автомобилът беше затворено купе. Като сви край ъгъла, фаровете изгаснаха. Това много ме учуди. Фос веднага отиде при колата, опря се на прозорчето и заприказва с някого отвътре. Изведнъж ме обхвана силно любопитство да видя кой е в колата и тръгнах към нея. Бях стигнала вече на 4–5 крачки разстояние, когато мистер Фос се дръпна и автомобилът тръгна. Човекът от колата протегна ръката си през прозорчето и замахна във въздуха за сбогом. Когато мина край мен, ръката все още махаше. Вътрешността на автомобила беше съвършено тъмна.

— Имаше ли нещо особено в ръката?

— Не. Беше доста малка и женствено бяла. На малкия пръст имаше голям диамантен пръстен. Блясъкът му беше извънредно красив и аз се учудих, че един мъж носи такова украшение. Можете да ме вземете за суеверна, но вида на тази ръка породи у мен ужасно чувство за страх. Имаше нещо неестествено в нея. Като се обърнах, мистър Фос се отдалечаваше бързо в противоположна посока и аз не направих опит да го настигна.

— Видяхте ли номера на колата?

— Не — тя поклати глава. — Толкова любопитна не бях.

— И силуета на човека ли не видяхте?

— Не, нищо не видях, ръката му беше вдигната нагоре.

— Колко голям беше диамантът?

Тя се замисли.

— Автомобилът мина много бързо край мен и не можах добре да забележа, мистер Бриксан. Възможно е да се лъжа, но вярвам, че беше голям колкото върха на пръста ми. Повече подробности не знам, макар че същият автомобил видях и миналата вечер.

Тя му разказа случката от миналата вечер. Майк слушаше напрегнато.

— Човекът ли ви заговори? Познахте ли гласа му?

Адела поклати глава.

— Не, той просто шептеше. Лицето му не видях, но струва ми се, че носеше каскет. Полицаят каза, че е трябвало да запише номера на колата.

— А, каза ли? — забележи Майк злъчно. — Е, може да се надявам за друг път.

Той потъна в размишления, след това каза:

— Ще ви придружа до ателието, ако нямате нищо против.

Адела влезе в гримьорната, където узна, че днес няма да се работи. Майк потърси Джек.

— Вие познавате всички хора в околността — каза той. — Знаете ли някой, който притежава автомобил „сидънс“ и да носи диамантен пръстен на малкия пръст на дясната ръка?

— Да — каза той. — Стела Мендоза има слабост да носи пръстени.

Майк подсвирна.

— За нея въобще не съм мислил. Адела каза, че ръката била малка и женствена.

— Ръката на Мендоза не е много малка, но при предположение, че е на мъж, изглежда малка — каза Джек замислено. — Но колата й не е „сидънс“. Впрочем, това няма значение. Аз току-що дадох нареждане днеска да се работи. Ако оставя хората си в бездействие, те съвсем ще откачат.

— И аз бях на същото мнение, но не посмях да ви кажа — отвърна Майк усмихнато.

 

 

Една бърза покана от Лондон застави Майк да замине по пладне на конференция с петимата главни от Скотланд Ярд. В резултат на двучасовия разговор се взе решение Грегори Пене да остане на свобода, но под наблюдение.

— За мен историята с момичето от Борнео е истинска — каза шефът спокойно — и всички данни напълно се схождат. Аз ни най-малко не се съмнявам, че Пене е престъпник. Но трябва да бъдем много внимателни. Във вашия департамент, капитан Бриксан, навярно можете да рискувате. Но полицията в тази страна не бива да прави арести, докато не осигури, че ще последва присъда. Може би в цялата ваша теория има нещо и аз съм последния, който ще я пренебрегне, но преди всичко ще трябва да предприемете и успоредни проучвания, претърсвания.

Майк се отправи за Съсекс, който лежеше на около 4 километра северно от Чайчестер. Автомобилът летеше с пълна скорост, когато Майк съгледа по средата на шосето един човек с разперени ръце. Майк намали скоростта и за голямо свое учудване позна Самсон Лонгвал. Преди още колата да спре, Лонгвал скочи на нея с необикновена ловкост.

— От два часа ви чакам, мистер Бриксан — каза той. — Ще ми позволите ли да седна до вас?

— Влезте — каза Майк приятелски.

— Отивате в Чайчестер, зная… Не искате ли да дойдете в Довер Хауз? Имам да ви съобщя важна новина.

Колата беше спряла точно на кръстопътя за Довер Хауз и Гриф Товер. Старият човек му разказа, че е ходил в Чайчестер и че чакал тук завръщането му.

— Едва сега узнах, че сте детектив — каза той с достолепно кимване на глава. — Едва ли е нужно да ви казвам, колко високо ценя хората на правосъдието.

— Мистер Хебуорд ли ви откри това? — попита Майк с усмивка.

— Да, той ми каза — съгласи се Лонгвал. — Ходих при него, за да ви търся. Трябва да призная, че първоначално ви взех за един от ония сладки суетни хора, единствената цел на които е да търсят удоволствия. Много се зарадвах, като узнах, че съм сгрешил.

Майк вътрешно се усмихна над бъбривостта на стария човек.

— Много съм доволен, понеже се нуждая от един съвет, какъвто моят адвокат не може да ми даде. Положението ми е много особено, тъй като аз страня от хората и не обичам чуждо вмешателство в моите работи.

Колата спря пред Довер Хауз. Мистер Лонгвал слезе и отвори вратичката на автомобила. Майк слезе. Вместо да отиде в приемната стая, Лонгвал се изкачи по стълбата и помоли Майк да го последва. Старият човек се спря при вратата на стаята, в която Адела беше прекарала онази страшна нощ.

— Бих искал да видите тези хора — каза Лонгвал сериозно — и да ми кажете не съм ли нарушил законите.

Той отвори вратата и Майк видя в стаята две легла. В едното лежеше превързан и вероятно в безсъзнание тъмнокожия чужденец, а в другото спеше жената, която Майк беше видял в кулата. И тя изглеждаше тежко ранена. Ръката й беше превързана и стърчеше права.

Майк запиша тежко.

— Още една загадка се изясни — каза той. — Къде ги намерихте?

Жената отвори очи и страхливо погледна към него.

— Ранена ли си? — попита Майк на холандски.

Навярно тя не знаеше холандски, тъй като никакъв отговор не последва. Тя изглеждаше много нещастна и на Майк олекна, когато напусна стаята. Едва долу, в стаята на Лонгвал, заговори.

— Видях ги миналата нощ към десет и половина часа. Те се клатушкаха по шосето и аз помислих, че са пияни. За щастие жената заговори и по гласа й познах, че е моята пациентка и тръгнах към тях. Веднага видях положението и на нейния другар. Като ме позна, тя започна да говори възбудено. Не можех да я разбера, но предполагах какво иска. Мъжът едва се държеше и всеки момент можеше да падне. С помощта на жената отведох го до моя дом и го настаних в стаята, в която и сега лежи. За щастие, бях приготвил някои лекарства, още когато Грегори Пене ме беше викал да прегледам жената, така че ги имах готови и веднага помогнах на човека.

— Тежко ли е ранен? — попита Майк.

— Загубил е много кръв и макар да не са докоснати артериите и да няма счупени кости, раните са му сериозни. След като настаних тези хора — продължи той, — помислих, че този туземец е ранен при някоя схватка и че ще бъде най-добре да уведомя полицията. По пътя се отбих при моя приятел мистер Хебуорд и му разказах случая. Тогава той ми каза за вас и аз реших да почакам завръщането ви, преди да предприема каквото и да е.

— Вие разбудихте една тайна, която ме измъчваше и съвсем случайно потвърдихте едно нещо, което с голям скептицизъм допусках — каза Майк. — Добре ще бъде да уведомите полицията. Впрочем, аз веднага ще съобщя в участъка и ще наредя да пратят болнична кола, за да го отнесе в болницата. Може ли мъжът да се пренася?

— Вярвам, че може. Сега той спи дълбоко и изглежда, че е в безсъзнание, но не е така. Но те могат и тук да останат, макар че нямам необходимите удобства. Жената се грижи за него.

— Носеше ли оръжие, когато пристигна?

Лонгвал се удари по челото.

— Аз съвсем забравих! Ето го!

Той отвори един старовремски шкаф и извади меча, който Майк беше видял над камината в Гриф Товер. Мечът беше без кървави петна и в добро състояние. В такова състояние Лонгвал го беше измъкнал от ръцете на туземеца. Майк знаеше, че другояче не може и да бъде, тъй като за бойците от далечния изток мечът беше като дете и първата им грижа беше да чистят оръжието си.

Когато се сбогуваше, Майк внезапно каза:

— Моля, услужете ми с чаша вода, мистер Лонгвал. Гърлото ми е съвсем пресъхнало.

Старият човек се извини и излезе, като остави Майк сам в стаята.

На една кука висеше дългото палто нар господаря на Довер Хауз, а над него една смачкана боброва кожа и твърде стара плъстена шапка, която Майк смъкна след излизането на Лонгвал. Исканата чаша вода не беше хитрост, тъй като Майк наистина беше жаден. Но любопитството беше свойствено на неговата професия.

Старият човек бързо се върна и намери Майк зает с разглеждането на шапката.

— От къде е тази шапка — попита детективът.

— Туземецът я носеше — каза Лонгвал.

— Бих желал да я взема, ако се съгласите — каза Майк след дълго мълчание.

— Разбира се. Нашият приятел горе дълго време още не ще има нужда от шапка — каза той с особена усмивка.

Майк се върна при колата, постави внимателно до себе си шапката и потегли за Чайчестер, като през целия път беше учуден. Върху шапката той беше видял инициалите Л.Ф. Как беше попаднала върху главата на туземеца от Борнео шапката на Лалей Фос?