Виктор О’Райли
Правилата на лова (8)

7.

Районна болница в Конимара, 31 януари

Фицдуейн привикна към такова ежедневие, което — поне така си мислеше той — позволяваше на болничните върколаци да вършат техните си работи, а на него — да върши своите.

Сутрин приличаше на играчка в ръцете на медицинските работници. Будеха го безбожно рано, миеха го, хранеха го, с една дума го подготвяха за бой, а накрая лекарите го преглеждаха.

Прегледът обикновено беше много подробен. Сега вече знаеше как се чувства пакетирано пиле на рафта в супермаркета. Започваше да свиква да бърникат в него, да го бодат и да го преглеждат по най-интимен начин. Искаше му се да си окачи табела на шията, на която да пише: „Въпреки че съм малко износен, аз съм човешко същество; не съм умряло пиле.“

Да се опитва да внушава на медиците, че трябва да се отнасят с пациентите като с истински, мислещи, чувствителни хора, изглежда, беше безнадеждна битка. Вероятно лекарят трябваше да бъде на известна дистанция, за да се съхрани умствено сред постоянния поток от увредени хора. Като се смята за отделна, различна и по-висша форма на живот, човек може да започне да се заблуждава, че нещата, на които става свидетел ежедневно, не могат да се случат на него.

Е, това беше неговата доброжелателна теория. Тя не беше съвсем издържана, защото медицинските сестри — които работеха в същото обкръжение — не отговаряха на описаното. Почти без изключение те бяха мили и внимателни дори когато изхвърляха подлоги.

Обядът беше рано. След него той обикновено спеше около два часа. После, освежен, работеше или приемаше посетители чак до часа за вечеря. След нея отново поспиваше по няколко часа и се събуждаше в ранните часове за онова, което смяташе за най-добрата част от деня. Беше тихо. Нищо не го разсейваше. Можеше да мисли и планира. А съществуваше и Катлийн. Започваше да се привързва много към нея.

Стенният часовник показваше един след полунощ. По негова молба завесите бяха наполовина спуснати и стаята се къпеше в лунна светлина. Тя беше на третия етаж и никой не можеше да надникне вътре, но все пак това беше нарушаване на предохранителните мерки. Фицдуейн знаеше, че не е разумно, но понякога започваше да страда от клаустрофобия между стените на болницата, а и обичаше лунната светлина.

Боти спеше на походното легло до него. Беше проснат по гръб, с метната над главата ръка, дълги мигли и пълни бузки. Дишаше дълбоко и равномерно. Според Фицдуейн нямаше нищо по-красиво от едно спящо дете — освен неговото собствено дете.

Боти не спеше всяка вечер в болницата, а два или три пъти в седмицата. Уна му беше казала, че това е нещо като „лагеруване“, така че имаше допълнителен привкус към приключението. На пода до леглото му лежеше малък пластмасов меч. Боти вече не се притесняваше нито от болничната обстановка, нито от раните на Фицдуейн, но беше твърдо решен да не позволи на лошите хора да ранят татко му отново.

От своя страна, Фицдуейн имаше същото намерение, но си беше избрал друг вид оръжие. Килмара му беше оставил автоматичен пистолет „Калико“. Това модерно американско оръжие побираше сто десетмилиметрови патрона в спираловиден пълнител, който лежеше плоско върху патронника. Имаше и сгъваема дръжка. В крайна сметка традиционният пълнител не стърчеше отдолу на пистолета и той имаше неочаквано голяма за размера си огнева мощ. Беше толкова малък и лек, че приличаше на играчка и лежеше в нещо като кобур за седло, закачен от дясната страна на леглото.

Фицдуейн чу стъпките на Катлийн отвън по коридора.

Беше станал експерт в идентифицирането на хората по ритъма и силата на техния ход. Тя вървеше тихо, но стегнато. Това не беше бързата скърцаща походка на преуморен студент или преднамерено бавната крачка на някой консултант. Така ходеше само сериозен човек.

Катлийн дръпна завесите и включи нощната лампа, после отиде да сложи Боти на гърнето. Той беше облечен в дълга тениска с малки мечета. Чу се характерният шум, докато той послушно пишкаше, без да се събужда — топъл, зачервен и отпуснат. Катлийн го подаде на Фицдуейн за целувка и бърза прегръдка и отново го сложи под завивките. Тя изхвърли и изплакна гърнето в банята, която беше в съседство с тоалетната. После седна на леглото до него. Разговорът им продължаваше оттам, откъдето беше спрял. Бяха свикнали да си говорят така, без да търсят причини или да се питат докъде щеше да ги доведе това. И двамата ценяха сърдечността и близостта на другия.

Предишната вечер бяха говорили за проваления й брак. Оказа се класически случай на сексуална несъвместимост. Тази нощ Катлийн задаваше въпросите.

Фицдуейн я вълнуваше. Беше прекарала живота си сравнително спокойно, отдадена на милосърдната си професия. А ето един човек, който беше обиколил света и познаваше опасността отблизо. Ето един порядъчен човек, който беше убивал.

Вгледа се в него, както беше облегнат на възглавниците. Имаше строго, но чувствително лице, с необичайно малко за годините му бръчки. Очите му имаха странен сиво-зелен цвят и искряха закачливо. Металносивата му коса беше късо подстригана. Ранен и безсилен, той пак изглеждаше застрашително огромен. Беше едър, жилав и мускулест. Очевидно беше видял много в живота — и добро, и лошо.

Катлийн искаше да попита за Итън, но подхвана друга тема. Въпреки нарастващата близост помежду им, тя чувстваше, че може би не бива да споменава майката на Боти. Вероятно той сам щеше да заговори за нея. Тя щеше да изчака.

— Как се срещна с генерал Килмара?

Фицдуейн я изгледа, сякаш развеселен от това, че не чу въпроса, който очакваше от нея.

— Беше ми командир — отговори все пак той — някъде през шейсетте. Беше доста независим — по-скоро боец, отколкото политик в униформа — но има моменти, когато са нужни бойци.

— Като в Конго? — попита Катлийн.

Фицдуейн кимна.

— Знаеш ли, има нещо странно. Повечето хора, щом чуят, че си се бил в Конго, веднага решават, че си бил наемник. Изглежда, не знаят, че Обединените нации изпратиха военни сили там и ирландската армия участваше в тях.

— Конго е забравена история — каза Катлийн и се усмихна.

— Не знам много за това.

— Не е нещо, което ще мога да забравя — тихо каза Фицдуейн. — Жена ми бе убита там.

Катлийн хвана ръката му, но замълча. След минута-две Фицдуейн продължи. Изглежда, сам желаеше да говори:

— Ан-Мари беше медицинска сестра. Искаше да придобие опит и да бъде полезна. Онова време беше изпълнено с идеализъм. Срещнах я в една полева болница близо до Конина. Тя беше висока, червенокоса и красива. След няколко седмици се оженихме. Два месеца по-късно група въстаници, известни като Лъвовете, започнаха да вилнеят. Те взеха заложници и ги събраха в Конина. Заплашиха, че ще ги убият, ако ги нападнем. Но и без това измъчваха и убиха някои от тях.

Започнахме спасителни действия и внедрихме малък преден отряд в Конина, където ги държаха. Бяхме само дванайсет, а бунтовниците бяха хиляди, затова имахме строга заповед да не откриваме огън, докато не пристигнат основните сили. Бяхме на горния етаж на една къща и оттам наблюдавахме площада, където държаха заложниците. В продължение на осем часа бяхме свидетели на мъчения и убийства, а не можехме да направим нищо. Накрая някакъв хлапак — не беше на повече от тринайсет-четиринайсет години — издърпа Ан-Мари навън и като на игра й отсече главата. Стана бързо, щадящо бързо.

Фицдуейн продължи:

— Наистина нямам думи да опиша как се чувствах. Бях само на петдесет метра и през бинокъла тя изглеждаше толкова близо, че бих могъл да я пипна с ръка. Спомням си, че започнах да повръщам, а след това се вцепених. Когато започна атаката, не можех да спра да убивам. Картечница, автомат, гранати, гарота^[1], боен нож — използвах всичко това през онзи ден. Не се почувствах по-добре обаче.

— Всъщност не е било възможно да направиш нищо за нея — каза Катлийн успокоително.

— Непрекъснато чувам тези думи, но никога не съм бил сигурен в тях. И още една ирония на съдбата: нейната командировка беше приключила. Ако не се беше омъжила за мен и преподписала отново, за да е близо до мен, щеше да си е заминала преди нападението на Лъвовете.

Той погледна към Боти, който сега спеше на дясната си страна, мушнал ръчички под бузката си.

— Ето сега отново излагам любим човек на опасност.

— Самообвинението не е много конструктивно чувство — каза Катлийн.

Фицдуейн се усмихна.

— Вече не се чувствам виновен. Научих доста за хаотичната природа на насилието и не се чувствам лично отговорен за Ан-Мари. Примирих се със смъртта й. Но не мога да приема повече заплахи за семейството ми. Пряко или не, аз съм отговорен за него.

— Смяташ ли се за пряко отговорен в този случай? — каза Катлийн, посочвайки Фицдуейн и Боти.

— Пряко отговорен — отвърна Фицдуейн, като повтори думите й — вероятно не. Отговорен, че всичко това се случи като последица от мои действия — вероятно да.

— Не те разбирам напълно — каза Катлийн.

— Преди около три години — каза Фицдуейн — намерих един труп на моя остров. Бих могъл да се обадя в полицията и да не се намесвам. Но вместо това започнах да разследвам какво се бе случило в действителност. Полека-лека открих, че има замесен терорист. Плановете му бяха осуетени и той бе убит.

— Ти ли го уби? — попита Катлийн.

Фицдуейн се поколеба, преди да отговори, после кимна.

— Аз го убих.

— Бил е терорист — каза Катлийн, но не прозвуча много убедено. За нея това беше чужда дума. — Как може да бъдеш винен за това?

— Не става дума за вина, а за отговорност — каза Фицдуейн. — Онова, което направих, беше необходимо и неизбежно. Обаче човекът, когото убих, сигурно е имал приятели. Става въпрос за причина, следствие и последствия. Може да съм постъпил правилно, но с това свое действие съм поставил себе си и близките си на прицел.

— Значи смяташ, че си бил застрелян от приятели на този мъртъв терорист?

— Е, ще ми се да мисля, че не съм жертва на някой смахнат — отвърна Фицдуейн. — Не бих искал да ме застрелят без причина.

— Има ли някаква разлика?

— Има разлика, ако искаш да предотвратиш да се случи отново. Не ми се ще да преживея такова нещо за втори път.

Постепенно на Катлийн й стана ясно, че самото й присъствие край Фицдуейн я излагаше на опасност. За миг се опита да си представи какво би било да живееш при постоянна заплаха. Самата мисъл за това беше ужасяваща.

Тя се пресегна и го погали по лицето, а после се наведе и го целуна. Отдръпна се, преди Фицдуейн да може да реагира, и докосна с върха на пръстите устните му.

— Тате! Тате! — извика сънливо гласче. — Къде си?

Фицдуейн се засмя и стисна ръката й.

— Донеси го тук.

Катлийн вдигна Боти и го мушна в леглото на баща му. Нямаше много място в тясното болнично легло, но Фицдуейн го гушна в свивката на лявата си ръка и след секунди Боти отново спеше дълбоко.

 

 

Дъблин, Ирландия, 31 януари

Джиро Сасада, чиято визитна картичка твърдеше, че е вицепрезидент на „Ямаока Трейдинг Корпорейшън“, седеше в стаята си в дъблинския хотел „Бъркли Корт“ и си пийваше скоч от минибара.

Първоначалният шок от вестта за изчезването на наказателната група преди четири седмици беше преминал, след като си поспа през нощта. Сега се беше заел да разбере какво се бе случило на хората, както и да установи настоящото състояние на избраната цел. Като всеки японец, Сасада-сан държеше на етиката в работата и неудачите за него представляваха само временни пречки, с които се справяше с още по-голямо настървение.

Планът му включваше използването на една отцепила се от ИРА група — Партия на Ирландската революционна армия или ПИРА, — която дължеше услуга на неговата група Яибо. Тъй като японското участие в нападението срещу Фицдуейн вече със сигурност беше установено, по-удачно беше да се използва местен екип, който няма да се откроява сред тукашното население.

Местонахождението на Фицдуейн беше определено след непрекъснато радиосканиране. Макар и незаконни в Ирландия, радиоскенерите вече се доставяха лесно и можеха да засекат комуникациите на Гарда — ирландската полиция — които по финансови съображения не бяха кодирани.

Рейнджърите имаха собствен бюджет с обезопасени шифровани радио и телефонни мрежи, но не им достигаха хора.

Ето защо работеха с полицията и приемаха нейните слабости. Килмара естествено беше напълно наясно с този недостатък в действията, които беше предприел, но не можеше да промени нищо в рамките на времето, с което разполагаше. Нуждаеше се от допълнителни хора, които полицията му осигуряваше, и трябваше да държи връзка с тях.

ИРА имаше авторитет в обществото по времето, когато Ирландия се бореше за независимостта си от Великобритания. Обаче за двайсет и шест от общо трийсет и двете графства тази цел беше постигната през хиляда деветстотин двайсет и втора година. Следователно по-голямата част от ирландците искаха да си живеят мирно и спокойно, необезпокоявани от въоръжени хора. ИРА мина в нелегалност. Действайки под прикритие, тя се разби на отделни групировки с различни цели и идеологии. Както при мафията, различните банди се биеха за територии. В някои случаи борбата между различните фракции на ИРА беше също толкова ожесточена, както срещу британците.

Хората на ПИРА бяха осъдени на смърт от Временната ИРА заради ексцесии дори според стандартите на тероризма, затова тримата водачи на ПИРА — Пади Макгонигъл, Джим Дейд и Иймън Дуули — се бяха отправили на юг, извън пределите на британската Северна Ирландия и към по-безопасната Ирландска република. За подходяща сума те бяха готови на драго сърце да помогнат на Сасада-сан да изпълни задачата си.

Сасада-сан, който въпреки притежаваните документи всъщност беше старши член на Яибо, беше срещнал ПИРА в Либия. Там беше помогнал при обучението им в лагера „Карлос Маригела“. Това беше задължение за либийците. Те поддържаха голям брой международни терористични групировки, но, от своя страна, изискваха услуги. Също като при всеки друг бизнес.

ПИРА беше смъртоносна групировка. До този момент от кървавата й кариера бяха убити повече от шейсет души в серии от бомбени и огнестрелни нападения в Северна Ирландия, Великобритания и Континентална Европа. Тя със сигурност щеше да се справи с довършването на Фицдуейн.

Сасада-сан си наля още скоч и се зае отново да разучава плановете на болницата, където лежеше Фицдуейн. Човек може да получи повечето неща със силна йена, мислеше си той.

Беше точно така. За пред света Яибо беше напълно независима терористична група. В действителност тя беше задължена на братята Намака, а братята бяха крайно опасни, в случай че желанията им не бъдеха изпълнени.

 

 

Токио, Япония, 31 януари

Кей Намака, съосновател и президент на огромната „Намака Корпорейшън“, стоеше, загледан през прозореца на последния етаж на Намака Тауър.

Под него, докъдето стигаше погледът му, се простираше Токио — железобетон, стъкло и стомана, разкрасени с неонови светлини. В небето над него спокойно се носеше полицейският хеликоптер, любимата играчка на главния инспектор на Токийското столично управление на полицията. В него следяха на монитори задръстените артерии, които безуспешно се мъчеха да се справят с трафика на града. През тъмното бронирано стъкло бумтенето на ротора и пискливото бръмчене на мотора на прелитащия хеликоптер се чуваха едва доловимо.

Намака, макар и с отворени очи, не виждаше и не чуваше нищо. Буден беше, но отново сънуваше онзи сън.

Беше почти полунощ на двайсет и втори декември хиляда деветстотин четирийсет и осма година. Нощта беше студена. Седяха пред портите на затвора „Сугамо“ и чакаха да се състои екзекуцията. Портите се охраняваха от въоръжени американски войници с бели каски. Сивите каменни стени на затвора бяха ярко осветени от прожектори. Многото електричество се свързваше с окупационните войски. За победените японци всичко — ток, вода, храна, газ, дрехи, квартири — не достигаше. Токио все още лежеше, опустошен от бомбардировачите Б29 на Американските въздушни сили. По-голямата част от населението едва преживяваше.

Съвземането беше започнало, но беше бавен и мъчителен процес. Управлението беше в ръцете на генерал Дъглас Макартър и двестахилядните предимно американски войски под негово командване. Императорът се бе отказал от свещените си права. Старата Япония бе мъртва. Новата Япония преживяваше трудно и болезнено раждане и страдаше много.

Висок и мършав, Кей стоеше от едната страна на майка си. От другата беше брат му Фумио — дребен за възрастта си и със сакат десен крак. Преди година го беше блъснал един американски военен джип, който препускаше неконтролиран из лабиринта на токийските улички, и тежката фрактура беше зараснала лошо. Лечение, превръзки, добра храна — всички изисквания за пълно възстановяване — на практика липсваха. Растежът на Фумио беше закърнял и той щеше да остане сериозно осакатен до края на живота си.

Процесът срещу военнопрестъпниците в Токио беше продължил две години и половина. Той се контролираше от единайсет съдии, представящи три-четвърти от населението на света. Един след друг свидетелите говореха за масови убийства, геноцид, умъртвяване или подлагане на гладна смърт на затворници, походи на смъртта, разрушаване на градове, масови изнасилвания, изтезания, екзекуции без съд, биологична война, принудителни медицински експерименти — цял каталог от престъпления срещу човечеството.

Шест генерала и един премиер бяха осъдени на смърт чрез обесване.

Екзекуциите трябваше да се състоят в затвора „Сугамо“ в един часа сутринта на двайсет и трети декември хиляда деветстотин четирийсет и осма година.

Един от осъдените беше генерал Шин Намака, истинският баща на Кей и Фумио. Майка им, Ацуко Судай, беше негова любовница от дълги години. Законният брак на генерала беше уговорен, неуспешен и безплоден. Майка им Ацуко беше истинската му любов и той съвестно и с много обич се грижеше за нея и децата си.

На процеса показанията срещу него доказаха пряката му отговорност за смъртта на повече от сто хиляди каторжници в Китай, а имаше и други престъпления, свързани с медицински експерименти върху затворници.

Но той беше любящ баща. След ареста му светът за Кей се беше сгромолясал. Като първи син той беше по-близък с баща си.

Осъдените се намираха в единични килии в блок 5С на затвора. Всяка килия беше два на два и имаше радиатор, бюро, умивалник и тоалетна, както и матрак и одеяла на пода. За да се предотвратят самоубийствата, светлините не се гасяха и затворниците бяха под денонощно наблюдение.

Екзекуциите се проведоха съгласно наредбите в американската армия, отнасящи се за такива процедури.

Предварително теглеха всеки един затворник, за да определят подходящото спускане. От опита и грешките през деветнайсети век беше извлечена таблица за най-ефективната дълбочина. Генерал Намака тежеше петдесет и девет килограма и щеше да пада два метра и двайсет и осем сантиметра, когато се отвореше капакът. При твърде дълго падане главата му можеше да се откъсне, а при твърде късо — щеше да се задушава бавно и мъчително. Целта беше да се прекъсне гръбначният му стълб и да умре почти моментално. Тази наука не беше от най-точните.

Последното ядене на осъдените било ориз, накълцана туршия, супа мизо и печена на скара риба. Пили саке. Прекарали последния си ден в писане на писма и молитви.

Половин час преди официално обявеното време осъдените бяха доведени в постройката за екзекуции. Всеки беше привързан с белезници за двама пазачи.

В средата на залата имаше платформа с тринайсет стъпала. От четирите бесилки върху нея висяха въжета, направени от двусантиметров филипински коноп. Възелът на палача беше намазан с восък. Преди затворникът да изкачи стъпалата, сваляха белезниците му и привързваха ръцете му към тялото с каиши, широки пет сантиметра.

Последното изкачване беше бавно. Отгоре върху платформата овързваха с по-тесни каиши и глезените на затворника. После слагаха примката на шията му с възела точно зад лявото ухо. Пружините на капаците се дърпаха и те се отваряха с трясък, който отекваше в постройката и двора на затвора.

Екзекуциите бяха извършени на две групи.

Генерал Шин Намака беше във втората група. Той влезе в постройката за екзекуции в дванайсет часа и деветнайсет минути. В дванайсет и трийсет и осем военният лекар го обяви за мъртъв.

Всеки труп беше транспортиран до крематориума в Йокохама, поставен в железен ковчег и изгорен. После прахът беше разпръснат на вятъра. Сънят избледня.

Вместо него се появиха празнота и отчаяние, а после и мрачна решителност да оцелее и никога да не забрави, независимо от цената.

Кей Намака — висок, добре сложен и мускулест в резултат на всекидневните тренировки в дожо, по-млад поне с десет години на външен вид, издаде ужасен, изпълнен с мъка вик. После падна на колене с насълзени очи и се разрида.

Беше сънувал този кошмар безброй пъти оттогава.

Намака Тауър беше издигната на мястото на някогашния затвор „Сугамо“. Целият комплекс, който включваше хотел, аквариум, офиси и голям търговски център, вече не носеше името „Сугамо“. След едно състезание при открити врати беше избрано името „Съншайн Сити“^[2].

Само един прост надпис върху голям речен камък, поставен отвън в градинката, в подножието на Намака Тауър, напомняше за екзекутираните.

Още в самото начало, когато Кей и Фумио Намака започнаха предприемаческа дейност, ръководенето й беше сравнително просто.

Фумио разузнаваше за жертва, а после Кей, който беше по-едър, по-силен, по-бърз и определено по-глупав — но не и тъп, извършваше работата по същество. Системата беше проста и административно непретенциозна. Не се изискваше никаква документация. Отчитането на постъпленията от въоръжени грабежи и други подобни дейности едва ли би могло да се нарече финансово планиране, а управлението на личния състав не включваше друго, освен уговорки между двамата братя.

В това отношение нямаше проблеми. Двамата бяха предани един на друг и съзнаваха болезнено, че нямат към кого другиго да се обърнат. Разпределиха ролите си според възрастта и природните си дадености. Кей беше официалният водач, човекът на действието, този, който вземаше решенията. Фумио беше верен заместник и мислител, който бързо, дискретно и по такъв начин, че Кей не го осъзнаваше, казваше на брат си какви решения да взема.

В края на четиридесетте братята Намака бяха двама окъсани улични тарикати и хулигани. Години след това Фумио откри, че все по-често си спомняше тези ранни следвоенни месеци. Те бяха мярката за такъв род постижения. Толкова много от толкова малко. Толкова много от практически нищо. Тласкаше ги отчаянието. Първите следвоенни години наистина бяха отчайващо време.

Първоначалният им капитал, ясно си спомняше Фумио Намака, беше дошъл от един майор от Императорската армия. Беше краят на януари хиляда деветстотин четиридесет и девета година, месец след екзекуциите. Малкото семейство беше отбягвано от повечето хора заради страха да не си навлекат гнева на окупационните войски. Майката беше сериозно болна. Братята гладуваха и бяха отчаяни. Живееха в една дупка, изкопана от бомба, с покрив от сплескани консервени кутии, хвърлени от американските войници.

Първичните нужди имаха приоритет. Докато преди и по време на войната хората се вълнуваха от такива неща, като стратегия, патриотизъм, обществено положение, възможности за кариера, през четиридесет и девета основната цел беше оцеляването.

Човек вършеше какво ли не, за да изкара деня. Обличаше се в дрипи или изхвърлени дрехи, спеше в руини или на още по-лоши места, ядеше всичко, което ставаше за ядене. Гордостта беше неуместна. Общественото положение беше една смешка. Моралните стандарти и етиката — абстракции.

Човек вършеше нужното и живееше. Спазваше ли някакви принципи — умираше. Ако трябваше — убиваше. След време свикваше и убиваше, защото смъртоносната сила действаше. Тя даваше резултати. Беше ефективна.

В японската Императорска армия процъфтяваше търговия. Двеста хиляди души от окупационните войски искаха сувенири от войната, а няколко милиона ветерани от Императорската армия искаха да ядат. Те се споразумяваха по уличните пазари в Токио и по-специално в Гинза^[3].

Майорът беше от класата на самураите и бе станал член на Генералния щаб на Императорската армия след отлична служба — първо в Манджурия, а по-късно и при нахлуването в Бирма. Второто преживяване му беше коствало лявата ръка над лакътя, но беше удължило редичката с ордени на гърдите му и беше допринесло за издигането му в Щаба, където беше високо ценен. Скоро последваха нови медали. Повишението беше повече от сигурно, но след Хирошима и Нагасаки за пръв път по радиото прозвуча пискливият глас на императора и обяви капитулация.

Майорът беше жив благодарение на медалите, които бе продал един по един. В онзи мразовит януарски ден през четирийсет и девета, останал вече без медали, той беше стигнал до последната си ценност — дългия меч, катана, който се предаваше по наследство в семейството му още от осемнайсети век. Острието беше подписано от Тамаки Кийомаро. Един от телохранителите на Макартър го купи за една частица от истинската му стойност.

Нещо в душата на майора умря, когато го продаде, но нямаше избор. Той и семейството му трябваше да ядат. Бяха разпродали всичко ценно, което имаха. Съпругата му беше изкарала малко храна и малко военновременни пари, като спеше с войници от окупационните войски, но хубостта й беше повехнала, а имаше твърде голяма конкуренция. Те гладуваха. Нямаха друг избор. Майорът трябваше да продаде последната ценност, която имаха.

Купувачът на майорския катана беше състрадателен човек и за стандартите на онова време му плати доста щедро. Продажбата и многото пари привлякоха вниманието на Фумио Намака. Недорасъл и куц, той обикновено беше пренебрегван или отпращан като незначителен и като такъв беше идеален разузнавач.

Братята бяха търсили достойна плячка няколко дни. Щедростта на войника спрямо окаяния майор подпомогна техния избор на жертва. Той беше платил не с военновременни пари, които можеха да се използват само на определени места, а със зелени щатски долари — през хиляда деветстотин четиридесет и девета това беше най-стабилната, най-силната и най-желаната валута в целия свят.

Кей Намака беше мършав, но висок за възрастта си. Въпреки глада той беше достатъчно силен и последва майора през задните улички по пътя му за дома. Когато онзи спря да се облекчи на едно безлюдно място, Кей го цапардоса с камък. Майорът падна на земята, а Фумио се приближи с накуцване. Двамата братя се спогледаха, а после Фумио преряза гърлото на изпадналия в безсъзнание мъж със счупено стъкло. Предварително се бяха разбрали да няма свидетели. Бяха продали ножа си, за да купят храна. Счупеното стъкло вършеше същата работа, но по-бавно. И много по-мръсно. Но братята не възразяваха. Вече имаха повече пари, отколкото бяха виж: дали през живота си.

Неочаквано братята Намака имаха не само пари за храна, те имаха капитал. Не беше голям, но беше едно начало. Вече не се интересуваха единствено да оцелеят. Можеха да правят планове. А Фумио, макар сакат и недотам надарен физически като брат си, беше роден да планира. Той беше надарен със стратегически усет, хитрост и талант да манипулира хората. С една дума — беше умен.

Когато се върнаха под своя навес с малко варен ориз и саке, за да празнуват, откриха, че майка им беше умряла.

 

 

След десетилетия те се бяха развили в „Намака Корпорейшън“ — една огромна мрежа от преплитащи се компании, чиито интереси обхващаха Япония надлъж и нашир, както и по-голямата част от развития свят и много страни от третия свят.

Оперативна група с водещо значение в „Намака Корпорейшън“ не беше Торишимариякукай — Бордът на директорите — който всъщност се занимаваше с обществения имидж и стратегическите връзки и не беше запознат с подробностите. Планирането и вземането на решения се извършваше от Главното управление или Сому Бу.

Сому Бу беше служило добре на братята Намака. Почти три десетилетия след създаването му той вече се състоеше от Кей и Фумио, както и от шестима подбрани бучос — завеждащи отдели — с неподлежаща на съмнение вярност.

В типичния корпоративен свят един бучо не би могъл да има статуса на вицепрезидент, но в „Намака Корпорейшън“, очевидно и от съображения за сигурност, се налагаше по-стегната вертикална структура.

 

 

Охраняваната, звукоизолирана и оборудвана с електроника заседателна зала на Сому Бу в „Намака Корпорейшън“ определено показваше вкус към лукса.

Осем ръчно изработени административни кресла, тапицирани със светлокафява кожа, бяха разположени около заседателна маса, направена от едно-единствено парче ръчно обработено дърво. На всеки стол имаше релефно щамповано златно изображение на емблемата на корпорацията. Столовете в двата края на масата бяха по-големи и по-луксозни, с по-меки седалки и по-високи облегалки за ръцете. Стените бяха покрити с коприна. По тях висяха — ярко осветени в стъклени витрини — някои екземпляри от огромната колекция на Кей Намака от древни японски мечове и западни оръжия от същите периоди. Килимът под краката беше дебел и мек.

Шестимата бучо станаха на крака и се поклониха дълбоко при влизането на двамата братя. Поклоните в Япония бяха три вида: неофициален, официален и бавен, дълбок почти до кръста й известен като сайкейрей, който беше за Императора и по-недемократичните шефове на якудза. Поклоните за братята Намака бяха от третия вид. Цялото общество на Япония се градеше върху уважението към ранговете, а братята не бяха известни като демократи по отношение на дисциплината.

Кей влезе в залата през специално тапицираните двойни врати, които водеха направо в разкошно обзаведения кабинет, ползван едновременно и от двамата братя.

Фумио го следваше на нужната дистанция, като се подпираше с бастун. Годините не бяха така милостиви към него, както към брат му. Косата му беше напълно посребрена и той лесно можеше да бъде взет за човек, прехвърлил шейсетте. Но това му придаваше тежест и достойнство, които съвсем не бяха за пренебрегване.

Кей седна пръв, а Фумио — няколко секунди след него. Сега вече всички бучо заеха местата си. Кей спази традицията и призова присъстващите за внимание, после погледна към Фумио. По-младият брат ръководеше събранието, но винаги показваше почтителното си отношение към президента. Това беше първото официално заседание след убийството куромаку. Кей беше на тайни разговори в Северна Корея по време на събитието и съвсем скоро се беше завърнал оттам.

— Първата точка — каза Фумио — е свързана със смъртта на Ходама-сенсей. Тя означава, че сме загубили най-влиятелния си приятел. Маниерът на убийството дава повод за загриженост. — Той се изправи и наведе мълчаливо глава, а всички останали последваха примера му.

След няколко минути Фумио седна. Споменаването на Ходама беше достатъчно, за да привлече вниманието на всички. Сенсей беше задкулисната опора на братята Намака, която им беше осигурявала спокойствие в отношенията с властите и конкуренцията през последните три десетилетия. Неговата ненавременна смърт беше истинска катастрофа.

Куромаку беше неподражаем закрилник, но ревностно пазеше властта и влиянието си и сега нямаше изявен кандидат, който да го замести. Въпреки напредналата си възраст, той не беше избрал свой заместник. Именно заради възрастта и чувствителността му братята Намака не бяха повдигали този въпрос.

Положението на братята Намака беше като на двама души в здрава лодка в гъмжащо от акули море, а Ходама представляваше безопасността на лодката. Сега бяха произволно лишени от лодката и безцеремонно блъснати във враждебните води да плуват сред акулите. Щеше да им трябва известно време за приспособяване.

Освен това стоеше въпросът и за методологията на убийците на Ходама. Кой беше следващият за тенджерата? Убийците бяха експедитивни и брутални и не се бяха смутили от общественото положение на жертвата. Това беше доста обезпокоително.

— Ще бъде много полезно за корпорацията — каза Кей пред събранието, — ако можете да изложите мислите си във връзка с новата ситуация след смъртта на Ходама-сенсей.

Събраните бучо заклатиха утвърдително глави. Те чудесно знаеха какво точно искаше от тях президентът. Той говореше за подробен доклад и предложения за справяне с последиците от аферата „Ходама“. Процедурата беше известна като ринги сейдо. Ставаше дума за разпространяването на едно писмено предложение, което щеше да бъде подписано от събралия се екип, но само след дълго неофициално и задкулисно обсъждане, познато като немаваши, буквално: „завързване на корените“.

Системата ринги сейдо беше бавна и бюрократична. В „Намака Корпорейшън“ и по-специално в Главното управление тя беше превърната в истинско изкуство.

— Следваща точка — каза Кей.

Беше облечен в шит по поръчка тъмносин костюм на ситно райе и риза от ръчно тъкана коприна. Вратовръзката му беше униформена. Косата му, макар и прошарена на места, беше все така буйна и той я носеше сресана назад. Имаше високо чело, прав нос и строги правилни черти. Всеки сантиметър от него излъчваше силата и достойнството на президент на Главното управление. Фумио много се гордееше с него.

— Нашето задължение в Ирландия, Кайчо-сан — обърна се Фумио с дължимото уважение. Насаме наричаше брат си на малко име. На обществени места винаги се спазваха формалностите. Имаше не по-малко от седем начина да се обърнеш към хора с различно положение и ранг. Това беше една област, в която чужденците — дори да говореха японски, което беше рядко явление — обикновено се предаваха. Е, какво друго да очаква човек? Никой гайджин не би могъл наистина да разбира японски.

Вицепрезидентът на Главното управление — Тоширо Китано, се окашля. Беше дребен и прилежен на вид човечец с оредяваща коса, наближаващ шейсетте. Напомняше на свещеник или монах. Имаше някакво аскетично, духовно излъчване. То не беше съвсем измамно, тъй като беше майстор по бойни изкуства — област, в която духовното съвършенство се смяташе за не по-малко важно от физическото.

Отговорността на Китано в групата беше безопасността. Съгласно характера на културата на Намака, тя беше свързана не толкова с обикновената индустриална безопасност, колкото с прякото прилагане на сила срещу онези, които се противопоставяха на желанията на братята. Китано беше насилник и убиец и беше с Кей и Фумио от самото начало. Напоследък той рядко изпълняваше поръченията лично. Сега беше в администрацията и според Фумио беше направил прехода доста добре. Личният му практически опит и организационният му талант го правеха безценен човек.

Опитни убийци с администраторски качества, нужни в корпоративното обкръжение, не се намираха така лесно.

— Китано-сенсей? — почтително каза Кей. Макар Китано да беше служител с по-малко стаж в „Намака Корпорейшън“, майсторът беше негов наставник и треньор в областта на бойните изкуства и като такъв се радваше на неговото уважение.

— Преди няколко години имахме работа с един терорист, гайджин, известен като Палача — каза Китано. — Той имаше много имена и никога не открихме истинския му произход. Но го използвахме при изпълнение на няколко задачи. Сътрудничеството ни беше успешно.

— Той се свърза с нас, доколкото си спомням — каза Кей, но не добави, че това беше сериозен пропуск в осигуряване безопасността. Не беше уместно да злепоставя Китано пред равните нему по ранг. Така или иначе, след като се беше оправил от първоначалния шок, сенсей се беше справил със ситуацията изключително добре.

— Той имаше много връзки — каза Китано. — Докладваха му няколко доказано отделни групи от различни страни. Някои от хората му бяха на обучение с някои от нашите в Средния изток. Това доведе до опита му да проникне в нашата организация и да разбере повече за нас. За щастие успяхме да блокираме това инфилтриране, но не преди да беше успял да разбере повече от позволеното. Положението беше сложно. Единственото разрешение на проблема беше сътрудничеството. Неговите хора не бяха известни в някои места, а нашите — в други. Като използвахме това, успяхме да изпълним с чест доста поръчения.

Около масата се чуха одобрителни възгласи. Всички бучо съзнаваха, че темата беше трудна за Китано и гледаха да покажат своята подкрепа. Хармонията в групата — ва — беше много важна.

— Спомням си — каза Кей. — Разрешението на проблема беше отлично, сенсей.

Китано се поклони леко в знак на признателност. Всъщност цялата работа беше безкрайно сериозна. Той никога не успя да идентифицира онзи гайджин, докато чужденецът проникна в цялата организация на Намака и тяхното въоръжение за пряко действие. Съвместните им операции бяха успешни, но всички те бяха планирани от Палача и изпълнени съгласно неговите условия. После съдбата се беше намесила. Точно когато шефът по безопасността вече не знаеше какво да прави, Палача изчезна. Впоследствие научиха, че е бил убит. Това беше най-радостната новина за цялото десетилетие, ако питаха Китано.

За жалост смъртта на Палача не сложи край на проблемите. Терористът обичаше игричките и имаше извратено чувство за хумор. Беше оставил молба под формата на видеокасета, изпратена само на Китано. Ако го заловяха, трябваше да го освободи. Ако го убиеха, трябваше да бъде отмъстен. Ако молбата му не беше уважена, щеше да последва едно предупреждение, а после подробната информация, която притежаваше за „Намака Корпорейшън“, щеше да попадне в ръцете на властите и щеше да има други неприятни последици. Преди всичко шефът по безопасността щеше да бъде опозорен пред своите колеги и самите братя. Те знаеха, за молбата, но Китано не им беше казал за заплахата. Можеха да решат, че вината си е негова, тъй като той беше отговорен за проникването на чужденеца. Китано потръпна, като си помисли за наказанието. Не, трябваше да се погрижи за това сам.

— Този гайджин беше убит преди три години — каза Фумио. Той имаше по-сериозни въпроси и затова беше по-прям, отколкото беше обичайно при официална дискусия. — Малко съм озадачен защо въпросът за това задължение се повдига сега.

— Беше дребна работа, недостойна за вниманието на нашето Главно управление. Времето минаваше, а беше трудно да се установи кой е отговорен за смъртта на Палача. После възникна въпросът как да намерим подходящ екип да свърши работата. А и тя не беше спешна. Беше препратена към Яибо. Определеният от тях екип беше задържан от силите на сигурността за известно време. Всичко това доведе до закъснението. Ако беше нещо от първостепенна важност, разбира се, щяхме да действаме по-рано.

Кей искаше да преминат към други неща. Шефът по безопасността беше достатъчно опитен. Една рутинна операция на десет хиляди километра не би трябвало да отнема времето на събранието. Делегирането имаше за цел някой друг да свърши работата, докато ти си гледаш по-важните дела. Но все пак Кей се поколеба. Китано сам беше включил тази точка в дневния ред.

Кей го погледна.

— Има нещо, което искате да ни кажете, Китано-сенсей?

— Покушението беше извършено по план, но не беше съвсем успешно. Изглежда, нашият екип е бил избит. Набелязаният човек е бил само тежко ранен. Жалко, че не сме имали пълен успех.

Около масата се долови известно чувство на облекчение. Загубата на екипа от терористи беше нещо, за което трябваше да знаят, но не беше нещо, за което трябваше да се тревожат. Имаше постоянен приток на млади мъже, които искаха да се докажат в действие. Жертвите на бойното поле бяха нещо неизбежно в наше време, като се имаха предвид постоянно усъвършенстващите се умения на антитерористичните подразделения, но все пак превишаваха нормалния за естеството на работата брой. Безкрайно по-добре беше екипът да загине, отколкото да бъде заловен. Мъртвите не представляваха обект за разпит.

— Благодарим ви, че ни докладвахте, Китано-сан — каза Кей, — но ние сме убедени, че ще намерите задоволително разрешение на този проблем.

Китано благодари за доверието.

— Какво е името на набелязания обект, сенсей? — попита Фумио. — От значение ли е за нас?

— Жертвата е ирландец на име Хюго Фицдуейн, Намака-сан. Той не е от особена важност. Това е просто въпрос на гири. Предприети са по-нататъшни действия.

— Следваща точка от дневния ред — каза председателят на събранието.