Виктор О’Райли
Правилата на лова (23)

22.

Токио, Япония, 10–11 юни

Телефонът сякаш изпищя в ухото на Фицдуейн. Замаян от рязкото прекъсване на дълбокия му спокоен сън, той погледна към часовника на нощното шкафче. Беше два и двайсет през нощта.

Телефонът иззвъня отново. В момента, в който Хюго вдигна слушалката, на вратата се потропа силно. Той пренебрегна почукването и изслуша човека на телефона. След трийсет секунди затвори бавно слушалката, а на лицето му се бе появило шокирано изражение.

Блъскането по вратата продължи. Беше силно, но не и невъзпитано и отговаряше на стила на сержант Ога. Фицдуейн отвори вратата.

— Ще сляза след пет минути, сержант-сан — каза той на Ога, след което затвори и се запъти към банята. Позволи си да остане две минути под леденостудената струя на душа и после се облече.

Полицейската кола с Фицдуейн пое по притихналите улици към Съншайн Сити и Намака Тауър. В купето цареше тишина. Стомахът на Хюго се беше свил.

Достъпът до комплекса бе отрязан с кордон от десетки униформени полицаи, част от които бяха облечени с полувоенната униформа на отдела за борба с размириците и тероризма, Кидотай, и носеха автоматични оръжия.

Чифуне пристигна точно когато Хюго и придружителите му се канеха да се качат в асансьора. Фицдуейн я докосна окуражително по ръката и погледите им се срещнаха. За момент сериозното изражение на Чифуне се посмекчи, но щом вратите на асансьора се отвориха и няколко непознати полицаи влязоха заедно с тях вътре, тя отново придоби сериозен вид.

Голяма част от аквариума беше оградена с лента и в отрязания сектор работеше екип от специалисти в бели манти.

Полицаи от охраната ги отведоха до една малка групичка от външната страна на лентата. Фицдуейн видя, че към тях се приближаваха Паяка, Йошокава-сан и един висок изискан мъж, прехвърлил шейсетте, който му се стори познат, макар да не си спомняше да го бе срещал преди. И тримата мъже бяха облечени във фракове й Фицдуейн изведнъж се сети, че Йошокава бе споменал за някаква официална вечеря на управителния съвет на Гама. След като направи тази връзка, Хюго предположи кой е третият мъж — бащата на Адачи.

Паяка ги запозна. Той изглеждаше съсипан. Не беше останала почти никаква следа от невъзмутимия генерал. Обикновено пригладената му назад коса беше разчорлена, а на лицето му бяха изписани изумление и скръб.

Поел функцията на техен водач, Паяка ги поведе към аквариумната площ, като минаха покрай офиса на касиера.

Подът беше хлъзгав от прясна кръв. Тя беше в такова изобилие, че във въздуха се носеше силна воня. В началото на аквариумната площ имаше огромна тъмночервена локва с неправилна форма, а от едната й страна бяха скупчени окървавени дрехи. Оттам започваше дълга широка ивица, която подсказваше, че нещо е било влачено към дъното на помещението.

Специално донесени прожектори усилваха нормалното осветление в аквариума, където пасажи от пъстроцветни риби с най-разнообразни форми и размери се въртяха и правеха пируети, отразявайки необичайно ярката светлина.

На различни места по пода се виждаха кървави следи.

— Мисля, че можем да възпроизведем случилото се — отбеляза Паяка. — Адачи-сан е имал среща с информатор — мъж, свързан с криминалния свят и известен с прозвището Змиорката. Адачи-сан е влязъл в аквариума и когато е завил зад този ъгъл — посочи към локвата с кръв, — е бил съсечен с меч. Ударът е разцепил черепа му на две и е засегнал голяма част от трупа, като го е убил на място. Последвал е втори удар. Не е имало нужда от него, но предполагам, че е бил нанесен, за да изрази презрението на убиеца към жертвата. Нападателят е разсякъл трупа на две чак до слабините. Направо го е изкормил. След това Адачи-сан е бил съблечен и завлечен до онзи аквариум — посочи го с ръка.

Опитвайки се да потисне гаденето си, Фицдуейн се приближи до въпросния аквариум и погледна през стъклото. Водата в него бе порозовяла и нашарена с дълги тъмночервени ивици.

Голото тяло на Адачи бе застинало неподвижно в нея, подобно на някой гигантски медицински вид, захвърлен в контейнер. Около него плаваха вътрешности. Докато Фицдуейн разглеждаше трупа, той се полюшна от издигащите се мехурчета кислород.

Без съмнение това беше една от най-ужасните гледки, които бе виждал в живота си. Най-лошият кошмар, превърнал се в реалност.

Този мъж му беше приятел. Искаше му се да изкрещи силно.

Чифуне стоеше до него с безизразно лице и изведнъж се олюля. Фицдуейн я хвана, преди да се свлече на земята. Задържа я в прегръдките си и тя скоро се посъвзе. Изражението й беше неразгадаемо.

Фицдуейн и Чифуне се върнаха при Паяка и бащата на Адачи.

— Откъде знаете за Змиорката? — попита Хюго.

Паяка посочи с ръка към противоположния край на помещението.

— Намерихме Змиорката там в дъното — отвърна той, едва сдържайки гнева си. — Един от моите служители знаеше, че е информатор. Получил е един куршум в тила. Не е бил изкормен, съблечен гол или хвърлен при рибите. Тази шарада е била запазена за инспектора. Информаторът, примамил Адачи-сан към убиеца, просто е бил екзекутиран. Вече не е бил нужен.

— Защо Адачи-сан е бил съблечен гол? — попита Фицдуейн и сам отговори на въпроса си: — Търсили са нещо. Въпросът е дали са го намерили.

— Вече наредих да се запечата апартаментът на инспектора — поясни Паяка. После се обърна към Чифуне: — Танабу-сан, много ще съм ви признателен, ако първо вие го претърсите. Вие познавахте Адачи-сан добре.

Чифуне кимна в знак на съгласие и тогава Паяка даде да се разбере, че Фицдуейн трябва да я придружи. „Помогнете й, помогнете ни“, умоляваха очите му.

Осъзнавайки, че времето е ценно, те стигнаха до апартамента, на Адачи за по-малко от двадесет минути. Външната врата се охраняваше от полицай, но още щом изкачиха стълбите и влязоха във всекидневната, разбраха, че са пристигнали прекалено късно.

Апартаментът беше методично претърсен. Непонятно защо, систематичността на разрухата му придаваше още по-потресаващ вид. Не ставаше въпрос за безразборна вандалщина на обикновен крадец. Това беше хладнокръвна клинична дисекция на дома на тяхната жертва.

Стените и таваните бяха разкъртени, след което дъските и мазилката бяха грижливо заметени на купчинки. Всички мебели бяха разглобени и отделните части бяха наредени на куп. Настилката на пода беше вдигната. Електронното оборудване беше разглобено. Всички завивки и дрехи бяха разрязани с нож и също скупчени на едно място.

Чифуне разглеждаше пораженията като омагьосана и ненадейно хукна към спалнята.

— Знам къде е — извика тя. — Знам къде би го скрил.

Фицдуейн я последва бавно в спалнята и макар да осъзнаваше, че е натрапник, искаше да бъде до нея за подкрепа. Честно казано, той самият не би се отказал от едно приятелско рамо.

Неумолимостта на тези хора беше ужасяваща. Те сякаш винаги бяха с една крачка напред. Постепенно броят на техните преследвачи, независимо от всичките им усилия, намаляваше. Един от най-влиятелните мъже в Япония беше убит и кървавата диря на смъртта сякаш нямаше край. Противниците им бяха хора, които се смятаха за по-силни от закона. Адачи, старши инспектор в ТСПУ, беше зверски убит. Никой, не беше в безопасност.

Чифуне изхлипа и падна на колене, а ръцете й затършуваха наоколо. На леглото бяха разхвърляни разноцветни пластмасови парчета и тя се зае да ги нарежда, като през цялото време плачеше тихо. Накрая се получи часовник във формата на папагал. Доста грозен часовник.

Чифуне погледна към Хюго и безмълвно посочи към парчетата от папагала. Фицдуейн я разбра. Неканените посетители бяха намерили всичко. Каквото и да е било скрито в папагала, то вече беше изчезнало. Сякаш всяка частица от живота на Адачи бе осквернена. Беше убит, разголен, изкормен като животно, а накрая неговият дом и личните му вещи бяха унищожени. Той не беше просто убит. Беше заличен. Неговите убийци бяха жестоки и невъобразимо арогантни.

Фицдуейн прегърна Чифуне и я задържа в обятията си. Увереността й се беше изпарила и в момента тя изглеждаше крехка и уязвима. Отначало японката просто се притисна в него, за да почерпи от топлината на тялото му, но внезапно се разтрепери и разрида, след което от гърлото й се изтръгна плачевен стон.

Фицдуейн я притискаше до себе си и я галеше, но измина доста време докато тя се съвземе. Чифуне се отдръпна от него и го целуна по челото, след което отиде в банята, за да избърше очите си.

Паяка и Йошокава стояха във всекидневната, когато Фицдуейн излезе от спалнята. Очевидно бяха там отскоро. По лицата им се четяха загриженост и скръб.

— Къде е Танабу-сан? — попита Паяка.

— Тя ще… — започна Фицдуейн, но изведнъж осъзна, че обяснението му щеше да прозвучи банално. Раната беше много дълбока. Чифуне беше най-издръжливият човек, когото някога бе срещал, но усещаше, че тя нямаше да има сили да се справи със случилото се. Жертвата беше човек, когото обичаше. Нямаше да се съвземе лесно от тази загуба, нито пък щеше да я забрави някога.

Чифуне излезе от банята привидно спокойна. Беше измила лицето си и само няколко капки вода по блузата й издаваха скорошното й избухване.

Четиримата стояха в претършуваната из основи стая, в която цареше неловко мълчание. Паяка понечи да каже нещо. Фицдуейн вдигна ръка, за да го възпре. В нея държеше миниатюрна черна кутия, покрита с хоросан, от която се подаваше жица с дебелината на косъм.

Озадачен, Паяка си сложи очилата за четене, взе малкия предмет и го разгледа по-внимателно. Почти веднага кимна с разбиране.

Напуснаха подслушвания апартамент и по взаимно съгласие се насочиха директно към полицейското управление. Вече минаваше четири часа сутринта и на токийските улици цареше обичайната тишина. Дъждът, който заваля, засили мрачното им настроение.

Чифуне гледаше право напред, докато Фицдуейн шофираше, но ръката й лежеше на бедрото му без какъвто и да е сексуален намек, а просто за подкрепа. От време на време младата жена потреперваше. Фицдуейн я погледна загрижено, чудейки се дали да спре колата, за да я наметне с якето си, но разстоянието беше кратко и тя скоро щеше да бъде отново на топло.

Влязоха в офиса на Паяка и се настаниха около голямата заседателна маса. Не след дълго им донесоха чай и закуски. Паяка наля четири големи брендита. Отначало Чифуне отказа питието, но след малко отпи от него и цветът на лицето й се възвърна.

Странно, помисли си Фицдуейн, макар да не бяха обсъждали причината за събирането си, всеки от тях знаеше защо бяха тук. Смъртта на Адачи беше превратна точка. Бе настъпил моментът да предприемат неотложни и драстични действия. Трябваше да се отмъсти за убийството на Адачи. Това не беше просто полицейски въпрос. Беше лично.

Паяка откри съвещанието.

— Вчера се срещнах с Адачи-сан — въздъхна той — и смятам, че трябва да знаете за какво разговаряхме. Инспекторът беше твърдо решен да разплете убийствата в дома на Ходама. Той преследваше целта си, независимо от всички пречки. Непосредствено след убийствата у Ходама, следите отвеждаха към братята Намака. Първо, в казана беше намерена игла с името Намака, а след това бяха открити други доказателства, които уличаваха братята. Но мотивът за убийството си оставаше загадка. Десетилетия наред Ходама беше техен политически наставник, тогава какъв бе смисълът да се обърнат срещу него след толкова години? Малко след това бяха открити записи, които даваха да се разбере, че Ходама и братята са се скарали и той е възнамерявал да ги изостави като политически съюзник. На пръв поглед солидните доказателства срещу тях бяха достатъчно изобличаващи, но Адачи-сан не е бил убеден във вината им. Инстинктът е важна част от уменията на един добър детектив, а инстинктите на Адачи-сан му подсказвали, че нещо не е наред. Той с удоволствие би арестувал братята, но колкото и парадоксално да звучи, чувствал, че те не са въвлечени в аферата около Ходама.

Това, което най-много притеснявало Адачи-сан в този случай, е начинът на извършване на убийството на Ходама. Разбира се, методът може да е бил избран, с цел да обърка следователите, но, общо взето, сваряването на жив човек е толкова ужасно деяние, че Адачи-сан предположил, че истинският мотив за убийството е лично отмъщение.

Прекалено много хора имали причина да отмъстят на Ходама-сан, разбира се, но Адачи-сан съсредоточил вниманието си върху слабите места в купчината от доказателства, уличаващи братята. Тук разследването доказало наличието на общ знаменател. Буквално във всеки случай се долавяла корейска намеса. В крайна сметка старши инспекторът стигнал до заключението, че зад покушението стои кореец или поне някой, свързан здраво с корейците. Ето защо той насочил усилията си върху издирването на човек или организация, която да има зъб на Ходама, дори и това да е било в миналото. По-нататък Адачи-сан се ограничил в търсенето на някакъв изключително остър конфликт. Случай, който да предизвика необикновено отмъщение като това, сполетяло Ходама-сан.

Разследването на Адачи-сан не е било лесно. В следвоенния период цареше голяма суматоха и в началото при воденето на документацията е имало много пропуски. Освен това името на Ходама рядко се свързвало пряко с упражняване на насилие. Той почти винаги прибягвал до посредници за черната работа и естествено в годините след войната предпочитал да използва за тази цел братята Намака. По-късно те се издигнали прекалено много, за да вземат пряко участие в такива акции и също започнали да използват други хора за мръсната работа.

Най-накрая инспекторът се добрал до Кацуда и неговата организация, когато един старши полицай, за когото работел, му разказал историята за някаква конкурентна корейска престъпна групировка, унищожена от братята Намака по заръка на Ходама. Адачи-сан търсел именно такова престъпление. То предоставяло мотива и освен това нещата се изяснили още повече, когато се разбрало, че един от оцелелите от корейската групировка, самият Кацуда-сан, сега ръководи втората по сила организация на якудза в Япония. С други думи Кацуда не само е имал мотива, но и средствата. Нападението на дома на Ходама намирисвало на добре отработена операция на якудза, каквато само една от големите групи за организирана престъпност може да предприеме. Естествено и братята Намака са били в състояние да доведат до успешен край такава акция, но в случая Адачи-сан е имал друг заподозрян, който, по негова преценка, е бил по-реален.

Подозренията на старши инспектора по отношение на Кацуда се засилили, когато един информатор, известен на всички като Змиорката и специалист по тъмните афери на финансовия свят, го осведомил, че различни институции, подкрепени от Кацуда, са предприели сериозно настъпление срещу братята Намака. Разбира се, това може да е било съвпадение или Кацуда просто се е възползвал от вакуума във властта, причинен от смъртта на Ходама, но в крайна сметка Адачи-сан бил по-склонен да вярва, че кореецът е главният подбудител. Наред с това по-нататъшното разследване разкрило, че масираната финансова кампания, предприета срещу братята Намака, не може да е била започната без солидна предварителна подготовка, навярно отнела няколко месеца, пък и Кацуда бил задърпал конците в рамките на няколко часа след смъртта на Ходама.

Да се подозира Кацуда и да се докаже вината му били две различни неща. Разбира се, погледнато теоретично, Кацуда е можело да бъде арестуван и подложен на разпит, но честно казано, с неговите приятели в политическите кръгове — в това число броя и министъра на правосъдието, който е получил от него тлъста финансова помощ за предизборната си кампания такъв разпит не е бил възможен.

Както би сторил всеки добър полицай, Адачи-сан преглеждал многократно досието по случая и събраните доказателства. Преди това успял да увеличи видеозаписите от охраната на Ходама. Те потвърдили подозренията му и при последвалите пускания на материала се е загледал в другите фигури. При тези думи Паяка се усмихна.

— Адачи-сан отбеляза прозорливо, че на човек е присъщо да набляга на движенията, на действията. Този път той е разгледал всеки от похитителите поотделно, независимо дали е вършел нещо важно или не, и е стигнал до интересно заключение. Един от убийците е бил гайджин — Паяка погледна извинително към Фицдуейн, — чужденец.

— Видях касетата — каза Хюго. — Всички нападатели носеха костюми и маски. Как е могъл да го различи?

Паяка беше много горд с Адачи. Беше се издигнал без връзки и ТСПУ беше организацията, която му бе дала шанса да го постигне, затова се интересуваше лично от постиженията на колектива й. Според него старши инспектор Адачи се числеше към най-добрите служители.

— Навярно по езика на тялото — отбеляза Паяка. — Инспекторът е разгледал кадрите в увеличен вид и е обърнал внимание и на най-малките детайли. Стигнал е до извода, че е имало един водач и няколко подчинени. Било е лесно да различи водача, тъй като в контраст с него, подчинените са се движели по специфичен начин. Но нека да обобщя това. Тяхното поведение, изразяващо се в стойката им, жестовете и множество други малки знаци, е излъчвало респект. Издавало е естественото разделение, което стои в основата на обществото. Водачът е правел изключение.

Паяка плъзна една доста изцапана снимка по масата. Тя представляваше разпечатка на видеозапис и беше увеличена толкова много, че образът се бе размазал леко. Въпреки това Фицдуейн веднага разбра какво имаше предвид Паяка. Мъжът от снимката стоеше нетърпеливо и при по-внимателно вглеждане се виждаше, че няма телосложението на японец. Той имаше повече телесна маса, отколкото беше нормално за японец с неговата височина, и вратът му беше по-дебел. Освен това камерата го беше уловила тъкмо когато правеше жест, който му се стори доста познат.

Паяка хвърли друга снимка на масата. Тя даваше в едър план ръцете на мъжа. Изобразяваше как дясната ръка дърпа нервно или нетърпеливо нещо върху кожата на лявата.

— Не може да бъде! — възкликна Фицдуейн. Погледна отново първата снимка и по-специално костюма. И трите копчета бяха закопчани. Вгледа се по-отблизо. Копчетата бяха облечени в същия плат като костюма. Изведнъж разпозна ясно маскираната фигура. След като направи връзката, не беше трудно да познае характерната разкрачена стойка. — Шванберг! — промълви той. — Определено е омразният Шванберг. Предполагам, не е могъл да устои на изкушението да види как сваряват жив човек.

Паяка кимна.

— На Адачи-сан му е отнело повече време, за да разпознае господин Шванберг. Всъщност коствало му е доста усилия. Но накрая стигнал до същото заключение. И тогава значението на времето, избрано за убийството на Ходама, се е изяснило. Кацуда най-после бил получил благословията на шефовете на ЦРУ. При това убийство отмъщението е второстепенна подбуда. Главният мотив е бил свързан с по-голяма игра. Политическа игра. Адачи-сан не знаеше точно причините, но подозираше, че Ходама-сан и братята Намака вече са били излишни. Били са прекалено омърсени с репутациите си на подкупни политици. Настъпил е моментът за разчистване на пътя и издигането на някои по-приемливи лица на върха.

Паяка се обърна към Фицдуейн, сякаш обвиняваше него.

— Адачи-сан вече знаеше кой е убил Ходама и хората му и защо, но това разкритие направи цялата тази история далеч по-опасна. Стана ясно, че той вече не преследваше само един от най-влиятелните лидери на якудза в Япония, но и се изправяше срещу някакъв таен клон на американска групировка. Това беше много трудно. Отношенията на нашата страна с Америка са — той млъкна, търсейки точните думи — приятелски, но невинаги са в пълен синхрон. Има моменти на известни търкания.

Фицдуейн отпи от брендито си. Навън зората се разпукваше. Все още валеше.

— Генерале — подхвана той, — искам да уточня две неща. Първо, аз не съм човекът, когото трябва да вините за политиката на САЩ спрямо Япония. Честно казано, струва ми се, че Щатите имат няколко основателни причини да са сърдити, но не за това става въпрос сега. Искам да припомня, че аз съм ирландец.

Второто уточнение е, че Шванберг вече не поддържа политиката на САЩ. Чичо Сам разбра, че е бръкнал в буркана с меда и се опитва да реагира на това. Което означава, че той е уязвим.

Йошокава си пое дълбоко дъх и избълва нещо на японски на Паяка. Двамата започнаха да си разменят реплики.

Фицдуейн застана нащрек. Изправи се на крака и направи знак на Чифуне да го последва. Приближиха се до панорамния прозорец в дъното на заседателната зала и се загледаха в зората на новия ден.

Небето беше сиво, а улицата отдолу бе почерняла от дъжда. Отсреща се намираше „Хибия парк“, който бе покрит с тучна зеленина от дъждовния сезон. За миг Фицдуейн се сети за Дъблин и за парка „Стивънс Грийн“. Това му напомни за неговия остров и за девствената земя, на която живееше, и изведнъж го обзе носталгия. Липсваше му замъкът, липсваше му и Боти, а и беше объркан по отношение на жените. Беше се затъжил за Катлийн, Итън беше бог знае къде, а в момента Чифуне се нуждаеше от него. Но това щеше да трае кратко. Тя беше много силна.

Замисли се за Адачи.

— Хора като него са рядкост — заяви той.

Чифуне се извърна към него и в този момент, макар да нямаха физически контакт, те бяха по-близки от всякога. По-близки, отколкото са били към всеки друг човек.

— Адачи-сан? — попита тя.

Фицдуейн кимна.

— Благоприличието — поясни той. — Изначалното човешко благоприличие. У Адачи то беше по-силно изразено, отколкото у мнозина от нас. Той беше свестен човек. Опитваше се да спазва правилата, грижеше се за хората — протягаше ръка и им помагаше.

— А аз го измамих — каза Чифуне.

— Не — възрази Фицдуейн. — Не мисля, че го измамихме. Той не би желал да изпитваш тази никому ненужна вина. Но мисля, че го направихме нещастен. А това е тъжно.

— Усещам го около нас — промълви Чифуне. — Струва ми се, че мога да протегна ръка и да го докосна — тя се разплака и Фицдуейн я прегърна през рамо. Двамата стояха безмълвни един до друг, докато под тях Токио се събуждаше и дъждът продължаваше да вали. Изведнъж Чифуне се вкопчи в свободната му ръка.

— Адачи-сан имаше силен дух — каза Фицдуейн. — Той ще остане с нас — тогава се сети за Кристиан дьо Гевен и за други приятели, които бе загубил, и се ядоса силно на хората, които си играеха с човешкия живот.

Замисли се какво трябва да се направи. Разговорът зад тях секна.

Паяка се прокашля.

— Фицдуейн-сан, Танабу-сан, редно е да знаете, че убийците на старши инспектора не са открили това, което са търсили.

Фицдуейн си представи опустошения апартамент на Адачи. Без съмнение той беше подложен на най-щателното претърсване, което някога бе виждал. Силно се съмняваше, че неканените посетители бяха пропуснали нещо. И изказа на глас мнението си.

— Адачи-сан намери осем касети, които сержант Фудживара беше скрил — обясни Паяка. — Той вярваше, че те могат да се окажат решаващото доказателство за убийствата в дома на Ходама-сан, но все още не бе прослушал голяма част от тях, когато си тръгна след разговора ни. Очевидно са били намерени от нападателите.

Фицдуейн погледна към Паяка.

— Именно от това се страхувах — отбеляза той.

— Не, Фицдуейн-сан, вие не ме разбирате — отвърна Паяка.

— Инспекторът беше професионалист. Той спазваше правилата. Направи копия и ги остави на съхранение при мен.

— Прослушали ли сте ги? — поинтересува се Фицдуейн.

— Не още — отвърна Паяка. — Не ми остана време.

Фицдуейн се усмихна тъжно.

— Е, хайде тогава да го направим, генерале. Ако има страна, където няма недостиг на касетофони, то това е Япония.

Имаше осем касети. На петата касета, която пуснаха, беше записан несполучливият опит на Шванберг да измъкне още пари от Ходама и братята Намака. Нещата вече се бяха изяснили.

Погледите на Йошокава и Паяка се срещнаха и Паяка кимна.

— Фицдуейн-сан — започна той, — вие предложихте на Йошокава-сан план на действие за разрешаването на този случай и поискахте помощта на Гама, за да го осъществите.

Фицдуейн кимна.

— В тази игра има прекалено много играчи — отвърна той.

— Ние използваме силата си един срещу друг, а после лъжем по малко. Искаме предсказуем резултат. Съблюдаването на правилата не влиза в сметките.

— Положението е необичайно — обади се Паяка. — Ние го обсъдихме. Фицдуейн-сан, вече имате подкрепата на Гама.

— Ще се пролее много кръв — предупреди Фицдуейн без заобикалки. Не искаше да се появи колебание, след като задвижеха плана. — Сигурни ли сте, че ще можете да се справите с това?

Паяка и Йошокава кимнаха.

Фицдуейн се извърна към Чифуне.

— Хайде да се залавяме за работа — подкани я той. — Ще започнем със самолета.