Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules of the Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Виктор О’Райли. Правилата на лова

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-270-9

История

  1. — Добавяне

15.

Токио, Япония, 8 юни

Оглавяващият дирекцията на Токийската столична полиция генерал неколкократно поглеждаше първо към разтворената папка на бюрото си, после повдигаше очи към старши инспектор Адачи, преди да заговори, така че Адачи, който изчакваше прав пред бюрото на началника, започна да се тревожи. Имаше чувството, че стои пред един от онези особняци, които само поклащат глава умислено, без да казват нищо.

В паузите между замислените погледи началникът на ТСП разлистваше служебните рапорти и се взираше продължително във фотографиите. Откакто Адачи познаваше Паяка, до този момент нищо не бе успявало да го впечатли толкова силно, както касапницата на „Язукини-дори“.

Веждите на Паяка като че ли непрекъснато бяха леко повдигнати, а гласът му — по-висок с около една октава. От време на време дори преминаваше в кресчендо. Последното доставяше на Адачи известно вътрешно удовлетворение. В края на краищата именно негова беше идеята за участието на ирландеца в разследването на Намака и за щастие всички го знаеха.

— Не е за вярване — с изтънял от възбудата глас започна генералът. — Този човек е в страната едва от три дни и вече успя да превърне Токио в японски Чикаго. Вече тридесет и пет години служа в полицията, но никога преди не съм ставал свидетел на подобен случай. Петима мъртви, единият от които полицай, и един ранен полицай. И всичко това буквално на метри от Императорския дворец и Мемориала в памет на жертвите във войната. Пресата ще ни сдъвче с парцалите. Ако това се бе случило преди петдесет години, щях да си направя сепуку, а колкото до вас, Адачи-сан, не искам дори да си помисля какво щеше да се случи с вас. Ако проявяха малко благосклонност, вероятно щяхте да изпълнявате някаква мисия като пилот-камикадзе. Вие сте били там в края на краищата, а от висшите полицейски служители се очаква да осуетяват подобно поведение.

Отново поклати глава.

— Не е за вярване, не. И не само мечове, ами и огнестрелни оръжия. Огнестрелни оръжия в поверения ми град. Докъде се стигна! На какво заприличва Токио?!

„Това са плодовете на икономическия растеж“, понечи да отговори Адачи, но моментът не беше подходящ за шеги. Също така преглътна възражението, че понастоящем императорът не живее в двореца, тъй като той се ремонтираше. Запази мълчание, както подобаваше, и зачака знак, че може да говори.

В действителност самият Адачи бе не по-малко смаян от началника си. Наистина беше присъствал на мястото на инцидента и бе видял гайджина в действие. Не беше наблюдавал схватката с мечове, но бе успял да види с каква бързина Фицдуейн бе проверил барабана на взетия от младия полицай револвер и след това бе прострелял оябуна в лицето.

Именно скоростта и непоколебимостта на неговите действия бяха впечатлили дълбоко Адачи и не излизаха от ума му. Този човек наистина беше опасен. Но също и почтен. Спомни си как Фицдуейн бе коленичил над ранения сержант Ога и загрижено го преглеждаше. Сержантът бе имал късмет и, изглежда, щеше да се размине само с няколко охлузвания по главата и силно главоболие.

Генералът сякаш едва сега си даде сметка, че подчиненият му продължаваше да стои прав. Посочи с ръка към едно кресло.

— О, моля, седнете, старши инспекторе. Да благодарим, че не сме с половин век назад във времето.

Адачи седна.

— Ако трябва да се придържаме към фактите — започна той със сравнително по-нормален глас, — същината на проблема е, че Токийското СПУ не можа да гарантира сигурността на чужденец, пребиваващ в страната по негова покана. Но благодарение на собствената си инициативност Фицдуейн-сан едва не беше съсечен недалеч от хотела, в който пребивава. И картината става още по-мрачна предвид факта, че му бе забранено да носи огнестрелно оръжие, въпреки че аз знаех, че животът му е под заплаха — въздъхна. — Честно казано, подцених противниците, срещу които се изправяме.

Адачи се прокашля. Сега Паяка изглеждаше почти като нормален човек. През последните десет минути бе изразил повече емоционално отношение, отколкото през цялото предходно десетилетие. Беше почти невъзможно човек да си представи началника като нормално човешко същество, което имаше собствен дом, семейство и личен живот. Генералът го погледна в очите.

— Вие не носите никаква отговорност за случилото се, Адачи-сан. Поведението ви е било в съответствие с всички правила, а вашият доклад — безупречен. Грешката е моя, но ще ви бъда признателен, ако споделите мнението си как трябва да действаме по-нататък. Първото ни задължение сега е да направим изявление за пресата. После можем да обсъдим следващия си ход заедно с ирландеца.

Адачи извади бележника си и погледна в него.

— Фицдуейн-сан вече направи няколко предложения.

Генералът кимна.

— Казал е, че съзнава, че инцидентът може да предизвика известни усложнения, но лично той не обвинява за случилото се СПУ и че съжалява, искрено съжалява за възникналите впоследствие затруднения.

Генералът слушаше, силно заинтригуван.

— Фицдуейн-сан предлага — продължи Адачи — пред пресата инцидентът да бъде обяснен като сблъсък между представителите на две конкурентни обединения на якудза, който е преустановен благодарение на своевременната компетентна намеса на полицията. Нещо повече — предлага младият полицай, когото той бе принуден да повали в безсъзнание, да бъде изтъкнат като герой на деня. Оябунът, водач на якудза, беше застрелян с револвера на полицай Терамура, така че изявлението ще звучи правдоподобно. Фицдуейн-сан най-любезно препоръчва Терамура-сан да бъде отличен с медал.

Генералът изпусна въздуха от гърдите си и по мнението на Адачи това му отне прекалено дълго време. Паяка определено беше гениален, когато трябваше да спечели време в хода на обсъжданията, но едновременно с това успяваше да се владее напълно. Приближените му обикновено изчакваха със затаен дъх оракулът да проговори. Паяка бе успял да превърне колебанието в истинско изкуство.

Секундите отлитаха. Адачи искрено се удиви на обема кислород, който дребничкият мъж побираше в дробовете си. Сигурно беше във върхова форма. Кога намираше време за тренировки? В тренировъчната зала на управлението не бяха чували дори гласа му. Може би тичаше за здраве под прикритието на нощта около парка „Хибия“.

Най-накрая генералът пое дълбоко въздух — за облекчение на Адачи, — след което избухна в смях. След като изчака подобаващо, Адачи се присъедини към неговия смях. Генералът почти се свлече от креслото си, но накрая се овладя.

— Да последваме съвета му — каза той. — Това е идеалното разрешение. Но нима е нямало свидетели на инцидента?

— Повечето са видели само първото нападение на якудзите — отвърна Адачи — и веднага побягнали. Участието на някакъв чужденец са забелязали само двама, но да не забравяме, че тогава валеше проливен дъжд. Не мисля, че имаме основания за тревога. Ще разполагаме с успокояващо становище, с което да задоволим обществения интерес.

— Нашият чуждестранен приятел — започна генералът — е много умен човек. В жилите му трябва да тече поне малко японска кръв. Но кажете ми, инспекторе, какво всъщност иска той?

Адачи се усмихна.

— Би желал да продължи да действа според постигнатите договорености и с най-дълбоко уважение предлага да му бъде позволено…

Генералът изстена високо:

— Да носи огнестрелно оръжие.

 

 

Селището Асумае, на север от Токио, Япония, 10 юни

Селището отстоеше на около шестдесет мили на север от Токио, затова телохранителите на Фицдуейн, които вече бяха четирима, не бяха ентусиазирани от идеята за това негово пътуване. Техните протести бяха толкова настоятелни, че Фицдуейн, който шофираше своята „Тойота“ със самостоятелно задвижване на четирите колела, ескортиран от две полицейски коли без отличителни знаци — едната отпред, а другата зад неговата — почти очакваше, че ще му се наложи да отвоюва всеки метър от маршрута си подобно на пощенски дилижанс, прекосяващ териториите на вражески настроени индиански племена. Действителността се оказа доста по-прозаична. Пътуването беше дълго и скучно. Трябваше да преминат през нескончаемия низ от столични предградия, докато накрая пред тях започнаха да се появяват малки терасирани ниви и оризища и верига от покрити с иглолистни насаждения ниски хълмове.

Фицдуейн почувства как сърцето му се отпуска. Вярно, зеленото на гористите хълмове беше с по-различен оттенък, но му напомняше за Ирландия. Островът много му липсваше, а още повече му липсваше красивата природа във вътрешността. Често ругаеше неприятното време и злата орис на родината си, но чувстваше в душата си притегателната сила на своята нещастна, удавена в дъждове страна. И Япония беше страна от острови. Съществуваше дълбока вътрешна връзка.

Когато малкият конвой навлезе в селището, дъждът престана. Дори докато ги наблюдаваше, мъжете и жените заизлизаха от домовете си с лопати и сърпове и започнаха да почистват бурените край пътя. Очевидно чувството за гражданска гордост бе живо у тях и беше част от традициите на селището.

Висок едър мъж на около шестдесет стоеше, облегнат на каменен фенер от епохата ишидоро пред непретенциозна двуетажна къща с дървена обшивка. Той се усмихна на Фицдуейн, после се поклони. Получи се нещо като пародия. Ръстът, издадената напред долна челюст и костната структура на мъжа говореха ясно, че той не е от азиатски произход. Между устните си стискаше лула и носеше неизгладена риза в цвят каки, скроена по военному, и широки памучни панталони от сроден произход. Фицдуейн беше срещнал Майк Бърджин през първите дни на войната с Виетнам и вкусът му към облеклото изобщо не се бе подобрил.

— Помислих си, че ще те заваря да работиш, Майк — рече усмихнат Фицдуейн, поглеждайки към селяните, които с лопати и сърпове се бореха с бурените.

Бърджин извади лулата от устата си. Лицето му, обгоряло от слънцето и вятъра, с множество тънки сини венички, появили се в резултат от прекомерната употреба на алкохол, беше покрито с нещо средно между саморасла и полуоформена неколкодневна брада. Въпреки това то имаше особено излъчване — едно осезаемо излъчване, говорещо за човечност и любов към живота.

— Хюго, японците вярват, че човек е изпратен на земята, за да работи и именно трудът, трудът и пак трудът е единственото решение на всички проблеми.

— Но? — попита Фицдуейн.

Бърджин се засмя.

— Аз не съм японец. Между другото, Хюго, появата ти е добър предлог да се върна отново към упадъчните нрави на западния свят.

— Нима през останалото време живееш според тукашните нрави? — попита Фицдуейн. Майк, азиатският агент и закален в битките на войната кореспондент, някога беше нещо като наставник за Фицдуейн и ирландецът беше любопитен да разбере как Бърджин се бе приспособил към японския начин на живот. Той се бе заселил в Япония в средата на седемдесетте години, след края на Виетнамската война, с коментара, че „Тихоокеанският пояс ще бъде мястото, където ще се случват най-важните събития в бъдеще“. И според Фицдуейн твърдението му не беше никак далеч от истината.

— Разбира се — отвърна Бърджин. — За нас, гайджините, е важно да докажем, че не сме диви варвари. И между другото аз приемам някои от техните ценности. Чувството за принадлежност към определена общност тук все още има някакво значение. Парите не са върховно божество, както това е на Запад.

— По дяволите, Майк, какво знаеш ти за Запада? — ухили се насреща му Фицдуейн. — Последните години от четвъртото десетилетие си живял тук заедно с Мак Артър, а по-късно най-западната точка, която някога си стигал, беше Сингапур. Необяснимите ти отскачания до Лондон и Ню Йорк не се броят.

Бърджин прегърна през рамо Фицдуейн и го поведе към къщата си.

— Май наистина имаш право, синко — рече Бърджин, — но въпреки че все още движа устните си, докато чета, все пак мога да чета. Както и да е, наистина се радвам, че те виждам. И жив при това. Като знам с какви неща се захващаш обикновено, това е истинско чудо.

Самият Фицдуейн напоследък започваше да вижда положението си по същия начин, но не каза нищо, докато се събуваха и след това напъхаха крака в пантофите, подредени до вратата във всекидневната. Или беше обул резервни чехли на Майк, или Майк редовно приемаше посетители от не японски произход. Което в най-голяма степен съответстваше на не толкова явната дейност, която извършваше Бърджин.

Навън неговите телохранители вече бяха взели под наблюдение централния и страничните входове на къщата, а когато Фицдуейн погледна през прозореца, видя полицейска кола да спира бавно пред дома на Бърджин. С коланите, с пистолетите и белезниците. Е, не можеше да им се сърди. Пусна отново транспарантите и се настани срещу Бърджин край очуканата маса, изработена от иглолистна дървесина.

— Благодаря за марковите стоки — започна Майк, повдигайки очи от касата с френско вино, донесена от Фицдуейн. — Сакето е страхотно питие и е евтино, но е хубаво от време на време човек да си спомня за вкуса на истинските неща. Имам предвид, че оризът е много добра храна, но понякога започвам да копнея за картофи.

— Гайджинът си остава гайджин — каза Фицдуейн.

— Нищо подобно — възрази веднага Бърджин. За миг сякаш потъна в размисъл, а Фицдуейн си спомни, че съпругата на Бърджин беше починала. Тя беше японка и беше успяла да го приобщи към живота на местните хора. Как ли се чувстваше сега Майк?

Фицдуейн протегна ръка над масата и я постави върху ръката на Бърджин.

— Радвам се, че те виждам, стари пирате — каза бавно той с тих глас. — Ти представляваш жив паметник на преимуществата на трудния живот. Пиеш, пушиш, сам си проправяше път до заслоните във всяка точка на Азия и си попадал под обстрел по-често, отколкото ние в Ирландия сме се мокрили от дъжд. И след всичко това все още изглеждаш страхотно.

Бърджин повдигна очи и сега те наистина излъчваха топлота.

— Проклет лъжец — изръмжа той. — Ще донеса тирбушон.

Докато Фицдуейн завърши разказа си, първата бутилка вино вече бе празна. Вярваше на Майк, затова му разказа почти всичко, което се бе случило, както бе в действителност, а не според вече направените изявления на съответните ведомства.

Когато Фицдуейн свърши, Бърджин подсвирна тихичко с устни, после погледна Хюго и се ухили.

— Може би ще е добре да се погрижиш да ти изплатят застраховката за живот.

— Благодаря за загрижеността ти — отвърна сухо Фицдуейн, — но се надявам, че с малко помощ от страна на приятелите си, включително и на покрития с белези от рани ветеран, няма да ми се наложи да прибягвам към нея. Започнах да се уморявам непрекъснато да бъда мишена — усмихна се и добави някак иронично: — Решил съм да поема… инициативата в свои ръце.

Бърджин повдигна въпросително вежди.

— Бих казал, че убийството на четирима якудза и повалянето в безсъзнание на един полицай спокойно могат да се квалифицират като обещаващо начало. А сега ми кажи с какво може да ти бъде от помощ покритият с белези от рани ветеран?

— Нужна ми е информация — отвърна Фицдуейн. — За началото, за обстоятелствата и факторите, свързани с него, нужно ми е да познавам предисторията, за да преценя перспективите. Добре, необходимо ми е много повече. Имам нужда да получа реално усещане от почти физическо докосване — потри пръсти да демонстрира нагледно какво точно имаше предвид — с противника, срещу когото ще се боря.

Бърджин се протегна.

— Откъде искаш да започна?

— От братята Намака — каза Фицдуейн. — Знаеш ли нещо за тях, което аз не знам?

— Много предвидливо от твоя страна, че донесе каса вино — рече Бърджин. — Този разговор няма да приключи само на две бутилки вино… Работех като специален агент на КРК — контраразузнавателния корпус — в годините на окупацията, преди посвещаването ми в четвъртата власт. Тогава говореха, че човек трябва да има снежнобяло досие, за да проникне в КРК, и да стане черен като катран, за да се задържи на служба там. Изпълнявахме спуснатите нареждания и запращахме правилата по дяволите. Интересни времена. Но отдавна отминали. Но някои неща остават, също като нашия приятел Ходама.

— Ами братята Намака? — попита Фицдуейн.

— Тогава братята Намака работеха за Ходама. Той ги измъкна от мизерията и ги използваше като коне за черната работа. И естествено всички заедно работеха за нас. Всичко, свързано със свалянето на комунизма, и както вече споменах — правилата на играта не важаха за нас. После времената се промениха и Ходама започна да се издига по обществената стълбица, без да изоставя братята Намака. И всички те започнаха да се обличат с копринени костюми. Но под повърхността нищо не се бе променило. Не са се променили и старите съюзници. Затова е абсолютно невъзможно братята Намака да стоят зад убийството на Ходама.

— Тогава кой?

— Не съм сигурен — отвърна Бърджин, — но имам някои подозрения. Единственото, което мога да ти кажа, е, че причините, породили днешните събития, трябва да се търсят в миналото. Мисля, че това е следата, която търсиш.

Фицдуейн напрегнато се взря в Майк.

— Ти знаеш какво се е случило тогава — каза той, — но няма да ми кажеш. Какво, по дяволите, означава това, Майк?

— Предполагам, че на вашия език може да се нарече „сблъсък на интересите“. С годините развих чувство за етичност. Не бързам чак толкова много да напусна този живот.

— Ако не братята Намака стоят зад убийството на Ходама, а то е дело на друг, трябва доста да са се потрудили, за да успеят да го лепнат на братята Намака. Което ще рече, че са твърдо решени да ги пипнат, а това е вече нещо общо между тях и мен. И като се замисля, стигам до извода, че времето на убийството е избрано много внимателно и е от съществено значение. Това не е просто разчистване на стари сметки. По-вероятно става въпрос за преразпределение на силите в сянка.

Бърджин кимна и се закиска тихичко.

— Така аз виждам нещата — каза той, — но полицаите трябва да се придържат към доказателствата. Честно казано, до този момент операцията се изпълнява безупречно и не вещае нищо добро за братята Намака. А истината невинаги е приемлива. Тяхното време е изтекло — те са изпълнили своята задача. Останалото е само въпрос на време.

— Изглеждаш убеден в думите си — забеляза Фицдуейн. — Прочетох досието на двамата Намака. Те са всяващи страхопочитание хора.

— Има някои сили, които не могат да бъдат подкупени — равнодушно отбеляза Бърджин.

Фицдуейн се замисли над казаното от Майк. Половината от информацията на приятеля му оставаше неизречена, но все пак разполагаше с ключовите нишки, насочващи към отговорите, на въпросите, които търсеше. Внезапно една мисъл проблесна в главата му.

— Каза, че старите съюзници не са се променили, нали?

— Само имената са различни сега — отвърна Бърджин, — но конците дърпа старият екип от кукловоди дори когато възникне проблем с един от членовете на екипа. Някои го определят като престараване. Или нещо много по-лошо, както твърдят други. Но основният проблем е, че е трудно да откъснеш загнилата ябълка, когато тя се намира на най-високия клон на дървото. Изключително трудно, особено без да раздрусаш останалите клони.

— Колко гнила е ябълката? Хайде, Майк, като приятел на приятел.

Бърджин присви устни.

— Нашата ябълка е заболяла още по времето на Виетнамската война. Неизлечимо, бих казал, ако трябваше да поставям диагноза на заболяването.

— Неизлечимо? — повтори въпросително Фицдуейн. — Това е твърде сериозна диагноза.

Бърджин го погледна право в очите.

— Но поставена след дълги изследвания — отвърна той.

Разговорът им отново се насочи към общи спомени, а по-късно вечеряха заедно. Наближаваше полунощ, когато Фицдуейн си тръгна. Преди да се сбогува с домакина си, зададе въпрос, който не излизаше от ума му от известно време:

— Колко време работи в Компанията, Майк?

Бърджин само примижа и в първия момент не отговори. После протегна ръка на госта си:

— Развързан език кораби потапя. Как разбра?

Фицдуейн посочи към редицата от подредени чехли в антрето.

— Преобладават тези от дванадесети размер.

— Винаги си бил съобразително копеле — усмихнато каза Бърджин. — Но някой трябва да бди над бдителните. Радвам се, че дойде, Хюго.

Фицдуейн разполагаше с много материал за размишление, докато шофираше обратно към Токио, ескортиран от своите телохранители. По-конкретно мислеше за една фатално загнила ябълка на име Шванберг. Като директор на Токийския офис на Компанията, разпределящ бъдещите позиции в японското общество, той вероятно се считаше за недосегаем.

В своята малка, но уютна бяла къщичка в селището Асумае Бърджин довърши бутилка превъзходно вино от личната изба на Фицдуейн, поклати глава, после вдигна телефонната слушалка.