Виктор О’Райли
Правилата на лова (2)

1.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 1 януари

Хюго Фицдуейн постави швейцарския си автоматичен пистолет „Сиг“ на една висока етажерка в банята, като мислено отбеляза, че оръжието и малките деца бяха несъвместими неща. Като се поразмисли още малко, реши, че същото важеше и за немалък брой възрастни.

Що се отнасяше до него, той беше свикнал да бъде под постоянна заплаха от терористи дотолкова, доколкото изобщо можеше да свикне човек (предпазните мерки за сигурност отнемаха толкова време и бяха така досадни), но тогава Питър се беше появил на сцената — едно малко, розово и сбръчкано пакетче с рехав рус мъх в по-шумния си край — и Фицдуейн беше започнал да гледа на света по съвсем различен начин.

Той провери водата с ръка. Беше чел в една от книгите за деца, че по правило се пробва с лакът, но му се струваше много абсурдно за една такава проста дейност, а и Питър обикновено изглеждаше доволен от резултата. Ако не беше, започваше да пищи. Фицдуейн беше открил, че децата вярват в пряката и незабавна комуникация.

— Боти — извика Фицдуейн, като се опитваше да звучи строго и категорично, — време е за баня — прибави и малко заплахи: — Ела тук или ще те гъделичкам по краката.

Прякорът на Питър беше дошъл като резултат от лошото време в Западна Ирландия. Отдаден на своята склонност да тича навън, за да шляпа в локвите и да играе в калта, Питър се беше научил да пита за червените си боти още при един от първите си решителни набези в областта на речта.

Не последва отговор. Фицдуейн провери шкафа в банята, както и зад коша за пране, като почти очакваше да види русокосия тригодишен малчуган, клекнал долу и потръпващ от сподавен смях.

Нищо.

Обзе го лека тревога. Замъкът, в който живееха, фамилното жилище на неговия род, беше на един доста отдалечен от Западна Ирландия остров и макар да не беше толкова голям, колкото обикновено бяха този род замъци, имаше каменни стълбища, назъбени стени и висок зид около двора, както и още много места, където едно дете можеше да се нарани. От гледна точка на притеснен родител, Дънклийв не беше идеалното място за отглеждане на малко дете.

Откровено казано, Фицдуейн се изненадваше, че всичките негови предшественици бяха достигнали до зряла възраст. Много по-вероятно беше да са паднали случайно върху скалите отдолу или в ледените води на Атлантика. Но, изглежда, Фицдуейн бяха една решителна и корава пасмина и всички бяха оцелели.

Той отвори вратата на банята и огледа съблекалнята. Пак нищо.

Бравата на съблекалнята започна бавно да се завърта.

— Боти! — извика Фицдуейн. — Ела тук, малко чудовище.

Последва тишина. Внезапен хлад смрази Фицдуейн, докато недоверчиво отхвърляше онова, което му подсказваше интуицията. Беше се страхувал от заплахата толкова дълго, че вече беше престанал да вярва сериозно в нея. Може би сега тя ставаше реалност. Пристъпи обратно в банята, взе пистолета, извади го от кобура и махна предпазителя. Винаги имаше патрон в цевта.

Фицдуейн прехвърляше наум наличните възможности. Прозорците в банята и съблекалнята имаха съвременни двойни стъкла, но бяха замислени като бойни амбразури от нормандския архитект, построил сградата. Никаква възможност да вмъкне или измъкне през тях дългото си метър и осемдесет и пет тяло.

Бравата на вратата на съблекалнята започна да се завърта бавно, после шумно се върна в първоначалното си положение, сякаш беше пусната изведнъж.

Фицдуейн не се замисли. Той реагира на потенциалната заплаха за човека, когото обичаше най-много на света. Блъсна вратата и направи жест, с който обхвана на прицел почти целия коридор. Нямаше нищо. Погледна надолу. Най-калното човече, което беше виждал някога, стоеше там и от него се стичаше вода. Едва ли би казал, че го познава, ако не бяха ботите и движенията на тялото, които му напомняха нещо.

— Тате! — каза калното момче невъзмутимо.

Фицдуейн отмаля от облекчение. Той бутна отново предпазителя на своя сиг и погледна калното дете.

— Кой си ти? — строго попита той.

— Тате! — извика калното момче. — Аз съм Питър Фиц… — после млъкна съсредоточено. Явно опитваше да прецени ситуацията. Имаше и проблем с произнасянето на фамилията. Изведнъж лицето му грейна: — Аз съм Боти — извика то.

Фицдуейн го вдигна и целуна. Малки кални ръчички обвиха шията му. Малко кално личице се притисна към неговото. Фицдуейн никога не беше свързвал ирландската кал с пълното щастие, но в този миг беше толкова щастлив и доволен, колкото изобщо можеше да бъде едно човешко същество.

Той мушна Боти под душа и когато оттам се появи едно познато тригодишно хлапе, двамата отидоха да се покиснат в голямата викторианска вана. През първите няколко минути, докато Фицдуейн лежеше отпуснат в приятната вода със затворени очи, Боти лежеше в прегръдката му. После неговата палава природа взе връх. Плъзна се от тялото на баща си и отиде да си играе във водата.

Минаха няколко минути. Фицдуейн се отпусна със затворени очи и почти заспа. Играта с крановете на водата беше забранена, а и този на горещата нарочно беше твърде стегнат, за да не може да го завърти, но малките ръчички се пребориха със студения месингов наконечник и съвсем тихичко напълниха една кана до половината. Момчето се изправи, предпазено от падане от някакъв несъзнателен рефлекс на бащините крака. То вдигна каната над Фицдуейн и започна да се кикоти.

Фицдуейн отвори очи точно когато ледената вода се изля отгоре му. Изпълненият му с негодувание вик се чу отвъд двойните врати и отекна в каменните коридори, после веднага беше последван от общия за баща и син пристъп на смях.

Полковник Шейн Килмара, когото само два дни деляха от генералски чин — въпреки противопоставянето на по-консервативните военни и безброй политици и общественици, с които се беше сблъсквал през годините — отвори капачето на часовника си и започна да отчита времето.

Докато се взираше в циферблата, самолетът се залюля отново и стомахът му се надигна към върха на черепа. Все още му се гадеше въпреки хапчетата против въздушна болест, но поне му беше спестен срамът от истинското повръщане. Ниското летене с бойна цел беше много добър начин за незабелязано проникване във въздушното пространство, но в модифицирания за специалните войски Локхийд С130 Комбат Талън — където функционалността имаше значително предимство пред удобството — човек трябваше да бъде готов за тежко пътуване толкова близо до земята или морето, или какъвто и да се случеше терен.

Ирландските рейнджъри бяха създадени като антитерористично подразделение още в средата на седемдесетте, веднага след бомбения атентат срещу британския посланик. Тогава управляващите политици се уплашиха, че ако не вземат някакви предпазни мерки, могат също да попаднат под прицел и това даде известно преимущество на основателя на новата организация. Килмара, който заради едно спречкване с ирландските власти беше служил в специалните войски в продължение на много години, се беше явил като най-подходящ кандидат за ръководител на новата военна част.

Цялата ирландска армия, заедно с готвачите и животните-талисмани, беше малка — с около тринайсет хиляди по-малка от една американска дивизия — и страдаше от хроничен недостиг на екипировка и провизии. Затова Килмара, чието подразделение беше в действителност доста добре екипирано благодарение на допълнителни специални фондове, беше станал първокласен специалист по муфтенето. Помагаше му и фактът, че беше нещо като легенда в общността на Западните специални сили, а същата тази общност беше един малък и подчертано личен свят, който имаше склонността да прехвърля националните граници под знамето на едно подходящо мото, предложено от Дейвид Стърлинг, основателя на SAS^[1]: „Ако се нуждаеш от нещо, не се спирай пред бюрокрацията — намери начин да си го вземеш.“

Килмара не беше взел този Локхийд Комбат Талън — той принадлежеше всъщност на американските въздушни сили — а просто го беше наел заедно с високопрофесионалния му екипаж при една сложна уговорка с Делта. Той имаше склонност към изтънчено сложни бартерни сделки, защото тогава — съдеше от опит — никакъв бюрократ не можеше да ги разнищи. Далеч по-опростеното обяснение на тази уговорка беше, че на ирландците се даваше достъп до Комбат Талън и някои други неща срещу възможността Делта да тренира в Ирландия и по-специално с новия високоскоростен и тежковъоръжен БАТ — бързо атакуващ транспортьор — известен като Гънтрек.

Не е нужно да се обяснява, че всичко това не беше уредено по официалните канали, но беше подкрепено със съответни документи. Килмара действаше по този смел начин от години. Разминаваше се с наказанието, защото беше много добър в работата си. И беше ненадминат в разработването на системата.

Гънтрек беше рейнджърско нововъведение, идеята за което даде Фицдуейн. Първоначалната цел беше да се изпробва страшното черно гъсенично чудовище при учебни бойни условия. Комбат Талън щеше да проникне във „вражеското“ въздушно пространство на острова на Фицдуейн, летейки малко по-високо от покривите на предполагаеми селски къщи, а после щеше да се спусне приблизително на нивото на входната врата. Задните врати на Комбат Талън щяха да бъдат отворени. В точно определен момент товарният парашут на Гънтрек щеше да се активира и да го дръпне през тях. Надяваха се, че от метър-два височина Гънтрек щеше да падне невредим на земята.

Техниката беше позната като СПИНВ — система за парашутно изтегляне при ниска височина — и при условие че пилотът не кихаше, докато управляваше обемистия товарен самолет с близо двеста километра в час на метър и половина над земята, СПИНВ се смяташе за по-безопасен начин за доставяне на товар, отколкото чрез пускане нещата от височина. Тази техника редовно се използваше от въздушнодесантните войски дори за по-обемисти обекти като бронетранспортьори.

Цялата процедура беше на път да изкара акъла на Килмара. Току-що беше видял пилота да изхвърля кафето си в неподходящ момент. За щастие СПИНВ не се препоръчваше за хора. Упражнението включваше пускане първо на оборудването и после издигане на сто и петдесет метра за изхвърляне на човешкия елемент. Тази височина едва даваше възможност на парашута да се отвори, но врагът нямаше достатъчно време да те застреля, докато се кандилкаш на фона на небето. А при повечко късмет можеше и да е заспал.

Пионерите от десантните войски бяха пробвали, като първо пускали хората, а после тежкото оборудване. Оцелелите подхвърлили, че идеята не е особено добра.

Проблемът на Европа беше, че е твърде пренаселена. Нямаше достатъчно места, където можеш да спуснеш неща и да стреляш по неща, без да причиниш щети на местното население. Хубавото на острова на Фицдуейн беше, че единственото, което можеше да смачкаш, ако избереш точното място, беше мекият килим от пирен.

Предупредителната лампичка светна. Хидравликата започна да стене. Нощта навън беше тъмна и студена и изглеждаше дяволски неприятна. Комбат Талън вече беше толкова ниско, че Килмара откри, че може да вдигне очи и до огледа терена. В този миг се надяваше, че всички микрочипове, които правеха този откачен вид летене възможно, се погаждаха с техните електрони. Искаше да доживее да стане генерал след два дни.

Фицдуейн беше стигнал до онзи етап от вечерта, когато въпреки че здравият разум изискваше да се ляга за сън, той просто нямаше желание да помръдне.

Мислеше какво да прави със своя живот. Освен че отчасти беше зает с работата над нещо като „идеен двигател“ на ирландските рейнджъри, които разширяваха обхвата на своите действия, през последните няколко години беше склонен да се измъква — да оставя счетоводителя си да се оправя с делата му — и да се концентрира върху отглеждането на Боти, което не беше особено добро. Вече усещаше, че нещата ще тръгнат поновому и в тази връзка имаше някакво лошо предчувствие.

Провери охранителната система и после отиде да сложи Боти на гърнето. Надвеси се над заспалия си син и се загледа в дългите му ресници, в розовите бузки и в загорялото от слънце личице, в отпуснатото телце и омотаната около него пухена завивка. Изглеждаше много красив. А леглото му беше много мокро.

Фицдуейн свали чаршафите и завивката, замисли се за миг върху контролирането на пикочния мехур и приучването на тригодишните към среднощно слагане на гърне, после занесе сина си в голямото си легло. Нямаше сили да застила отново детското креватче или поне така си каза.

Баща и син прекараха нощта един до друг в голямото легло. Сънят на Фицдуейн не беше спокоен, защото Боти обичаше да се върти. В ранните часове на утрото му се стори, че дочу звук от познат самолет, но преди мисълта да проникне напълно в съзнанието му, Фицдуейн отново заспа.