Виктор О’Райли
Правилата на лова (22)

21.

Токио, Япония, 1 юли

— Да приключим с тази каша! — каза Шванберг. Той, заедно с другите двама от своя „личен екип“, бе на безопасно място в един от офисите на ЯФСП. Хората от екипа, както и Шванберг, работеха към ЦРУ, но това, което ги ръководеше, бе личната изгода и предаността им бе единствено към шефа. Тя нямаше нищо общо с личността на Шванберг, а се основаваше на взаимния личен интерес. Шефът — човек, лишен от обаяние, бе превърнал ЦРУ в златна мина още от времето на Виетнам и бе направил и тримата страшно богати.

Най-много пари „падаха“ в Япония. Тримата умело се възползваха от мащабите на корупцията във втората икономически най-силна страна в света. А и какво по-добро прикритие за техните операции от ЦРУ с неговата мания за секретност. Като шеф на отдел Шванберг дотолкова бе стеснил обмяната на информация между отделните звена, че не само малцина бяха наясно с работата на другите, но дори от контраразузнаването в Лангли го бяха похвалили за оперативната сигурност.

И бяха прави. Шванберг придаваше голяма важност на сигурността дори когато тя малко касаеше добруването на САЩ.

Безопасността означаваше също нещата да се довеждат докрай.

— Изпуснахме удара със Северна Корея — каза Палмър, набит, суров мъж в разцвета на четиридесетте, който бе мускулната сила на личния екип. — Твоят приятел Фицдуейн и онази кучка от Коанчо ни изиграха. „Намака Спешъл Стийлс“ сега гъмжи от ченгета.

Шванберг вдигна рамене. Отказът на Ходама да плати повече беше ускорил разправата с него и поддръжниците му, а и участието им в снабдяването на Северна Корея винаги е било нещо трудно управляемо. Частният екип не участваше открито в предприятието. Това би дало на Ходама и братята Намака твърде голяма власт. Едно бе да обираш каймака, а нещо съвсем друго да участваш пряко в снабдяването на враждебна чужда сила.

Вместо това Шванберг се бе опитал да изстиска малко от печалбите на Ходама и Намака, без да им дава да разберат, че знае за севернокорейската сделка.

Те не бяха осъзнали, че Намака, оплетени в такава финансова бъркотия, не можеха да платят повече дори и да искаха. След като бяха разбрали това, оставаше само един логически ход. Да унищожат Ходама и Намака и да вкарат нов, по-мощен финансово куромаку. Да вкарат Кацуда, който имаше собствени основания да върши сегашната работа. Замисълът беше гениален.

— Намака и без това бяха бита карта — каза Шванберг, — а сега Кей е мъртъв, един човек по-малко, който знае за нас. Погледнете и от добрата страна. Севернокорейците ще писнат за продукти, а това ще вдигне цената. А има и други заводи. Спокойно, ще измислим нещо, ще научим новините чрез Кацуда.

— Тревожат ме двама души — каза Спенсър Грийн, третият член на екипа. — Ченгетата Адачи и Бърджин.

Грийн беше висок, слаб, оплешивяващ и имаше вид на счетоводител, какъвто беше наистина. Той водеше документацията за операциите на групата. Бе административен гений, но страхлив.

— Адачи е отново на работа и се е захванал настървено с разследването на Ходама. А Ходама бе главната ни връзка. Допуснете за миг, че Адачи попадне на нещо. Нещо, свързано с нас. По дяволите, знаем, че пазеше аудио- и видеокасети. Ами ако сме пропуснали нещо?

— Защо според теб участвах — попита Шванберг раздразнено, — ако не за да почистя мястото? Нищо не съм пропуснал. Ако, разбира се, някой от ударната група не е проявил лична инициатива — той помисли малко. — Като онова продажно ченге Фудживара. Както и да е, ако Адачи открие нещо, ние първи ще разберем. Той се подслушва, а и все още имаме приятели вътре.

— Е, Спенс, какво имаш против Бърджин? — попита Палмър. — Човекът се е пенсионирал. Той е същински старец.

Грийн поклати глава.

— Не зная — каза той, — говори с разни хора. Мисля, че е надушил нещо. Струва ми се, че ако не знае, поне подозира. Може да е стар, но не е глупав, а и интуицията ми подсказва, че все още е добър играч.

Шванберг мълчеше и разсъждаваше върху казаното. Имаше логика в това да се боят от Адачи, помисли той, но наистина не можеше да види заплаха в лицето на Бърджин. Човекът просто обядваше от време на време със старите си приятели. Гниенето в онова малко японско село сигурно го влудяваше. Той погледна Грийн накриво.

— Е, Спенс, какво казва интуицията ти за Фицдуейн?

Грийн се усмихна.

— В случая с „Намака Спешъл Стийлс“ — започна той — Фицдуейн не е проблем — тъкмо обратното, ние играем една игра. Има още един брат Намака за очистване и, изглежда, Фицдуейн ще свърши работата вместо нас. Чисто и безопасно.

— Хубаво е, че се усмихваш, Спенс — каза тихо Шванберг. — Трябва повече да се усмихваш и по-малко да се тревожиш — той кимна на Палмър. — Чък, да поговорим още малко за Адачи-сан. Последния път нямахме късмет. Нека този път да не правим грешки. А след Адачи ще се справим и с Фицдуейн. Той ще ни бъде за кратко от полза, но аз нямам вяра на това копеле.

 

 

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 1 юли

Генерал Килмара си сложи наушници и се взря през увеличаващия 30 пъти бинокъл, който бе нагласен като оптически мерник, използван от снайпериста.

Мишена, отдалечена от 1800 метра, изглеждаше на не повече от 60 метра разстояние, на което да извикаш, ще те чуят. От друга страна, всяко трепване или движение на тялото на стрелеца се увеличаваше тридесеткратно. Това пък бе недостатъкът на стрелбата от голямо разстояние. Самият факт, че живееш, че сърцето ти тупти, че нервната ти система реагира на това, което я заобикаля, че правиш нещо толкова нормално, като да дишаш например, се обръщаше срещу теб. Решението бе в опорната точка. Колкото по-точна е пушката ти, толкова повече и най-лекото трепване — ако прицелването поначало е било правилно — щеше да изпрати куршума вън от целта. А това бе само началото.

И други величини участваха в управлението. Вятърът и атмосферните условия бяха основните, но имаше и много още.

Правилно ли бе сменен експлозивът? Точно ли са направени нарезите на цевта? Не са ли износени? Не е ли сложено в цевта малко повече масло, отколкото трябва?

Килмара беше наблюдавал уменията на някои от най-добрите стрелци и след това бе разговарял с много от тях. Той не беше религиозен, но в крайна сметка бе стигнал до заключението, че за тези, които бяха въплъщение на съвършенството, това бе нещо повече от наука. То бе нещо почти свръхестествено.

Проснатият по очи на 20 м от Килмара стрелец беше забравил за него. Той лежеше там като в транс до момента, в който изскочиха три от мишените.

Последва пауза от около половин секунда, през която стрелецът „запечата“ картината и мислено програмира действията си, след което се чуха три последователни глухи изстрела, характерни за огромната 50-калиброва полуавтоматична „Берета“. Във въздуха се вдигна прах от рикоширалите куршуми. Три попадения. Всичките бяха в десетката, макар че едното бе на ръба. Като се имаше предвид ефикасността на използваните за всякакъв вид цели бронебойни куршуми, всичките попадения щяха да бъдат смъртоносни, но снайперистът поклати недоволно глава. След прострелването на Фицдуейн той се бе вманиачил и тренираше при всеки удобен случай.

Онзи ден трябваше да бъде по-бърз. Мисълта за последствията от това, че се е оказал по-бавен от желаното, не го напускаше. Едно малко момче, което лежи с пръснат череп. Фицдуейн, потънал в кръв, с гаснещи очи.

Не беше достатъчно добър. Дълбоко в себе си той го знаеше. Можеше, наистина можеше да се справи по-добре.

Килмара остави бинокъла и се приближи до стрелеца. Снайперистът се беше изправил и бе зает с обичайната проверка на оръжието след стрелба. Едва след като се увери, че в затвора на пушката няма патрон, Килмара го заговори:

— Ал, помниш ли полковник Фицдуейн?

Лонсдейл не козирува. При рейнджърите козируването бе запазено за парадите. Но се усмихна малко унило.

— Едва ли мога да го забравя, генерале — каза той. — Видях го прострелян и след това бях при него в болницата няколко пъти. Щеше ми се да бях по-бърз!

Килмара нямаше време да слуша обясненията му какъв би могъл да бъде.

— Ал, полковник Фицдуейн пита за теб — каза той. — Как мислиш, ще можеш ли да стреляш точно от бавно движеща се платформа, висока около 300 метра?

— Колко бавно? — попита Лонсдейл.

— 30 до 50 метра в час — отговори Килмара. — Може и по-бавно да е. И още една подробност…

Той замълча.

— Ще бъде през нощта.

 

 

Токио, Япония, 10 юли

Адачи се бе възстановил от болестта, но не можеше да се пребори с чувството за отчуждение и измяна, което го беше обзело след самоубийството на прокурора и опита за покушение на Фудживара върху него. Подреденият му свят бе разклатен и сега след завръщането си бе открил, че му е почти невъзможно да поеме ролята си на шеф на групата. След като Фудживара, най-довереният му подчинен, е бил подкупен, то тогава всеки един от оперативната група би могъл също да стане предател. Всички бяха заподозрени. На никого не можеше да се вярва безрезервно. А след като нямаше човек, на когото напълно да разчита, той всъщност трябваше да работи сам.

По ирония на съдбата знаеше, че може да се довери на Чифуне и на онзи гайджин, Фицдуейн, но тъкмо тогава ги бе видял заедно и без думи разбра веднага какво беше станало. Не обвини никого, защото не бе от този тип хора, а и защото такива неща се случваха, но вътрешно изплака.

Той се съсредоточи върху случая Ходама. Цялата тази афера беше объркала живота му. И сега бе стигнал до извода, че единствено нейното разрешаване ще възстанови равновесието му. Той жадуваше за душевно спокойствие и бе убеден, че ще си го върне само ако остави в миналото случая Ходама.

Адачи прослушваше касетите в кабинета си, когато Паяка го повика. Още една изненада в цялата тази бъркотия. Ако трябваше да подозира някого в продажност, това щеше да е тайнственият и амбициозен главен старши инспектор, а се оказа, че Паяка е един от реформаторите. Така бе казал баща му. И двамата членуваха в някаква организация, наречена Гама. Още интриги; макар и заради една достойна и несъмнено трудна кауза. Адачи, полицаят, копнееше за дълг и яснота. Ето защо Адачи-старши, който бе безкрайно горд със сина си, не го беше помолил да влезе в Гама. Каквото и да беше обяснението, старши инспектор Адачи не бе от хората, които стават конспиратори. Той имаше обикновени човешки желания, а Гама трябваше да се справя със сложни проблеми и понякога заради общото благо се вземаха трудни решения. Обновяването на Япония бе борба на живот и смърт и кладите бяха огромни.

Паяка махна с ръка на Адачи да седне. Сервираха чай. Адачи бе изненадан от жеста. Едва забележимо движение на дясната ръка бе доста по-присъщо за главния старши инспектор. В отношението на Паяка имаше и ясно доловим оттенък на приветливост. Наистина — само оттенък, но за Паяка това беше същинска революция.

— Старши инспектор-сан — започна Паяка. — Радвам се, че сте отново тук. Колко време мина?

— Вече една седмица съм на работа, сенсей — отвърна Адачи.

Адачи беше отслабнал и изглеждаше блед и изтощен. Паяка помисли, че още няколко седмици почивка биха му се отразили добре, но не каза нищо. Проблемът не бе в последствията от болестта. Устоите на този човек бяха разклатени из основи. Първо, научавайки, че прокурорът го е предавал, а след това почти фаталното нападение на сержант Фудживара. Сигурно не бе на себе си. Може би в края на краищата изходът бе в работата. Трябваше да разбере, че измяната на двамата не значи измяна на всички останали.

— Съжалявам, че не можахме да поговорим по-рано — каза Паяка. — Трудно беше да се оправи цялата тази бъркотия в „Намака Стийлс“. Трябва обаче да знаете, че имате пълната ми подкрепа. Всички в това управление, а и други доброжелателни приятели са с вас. Трябва да помните това.

Адачи почтително наведе глава. „И други доброжелателни приятели“, това бе намек за Гама. Внезапно изпита топлота към Паяка. Този тъй далечен, неуловим и хладнокръвен ръководител протягаше ръка, опитваше се искрено да помогне. А и, разбира се, беше прав. Един продажен полицай не означаваше, че цялото управление е омърсено. Трябва да вярвам на хората си, помисли той. Но съмнението отново помрачи мислите му. Наистина продажните ченгета в ТСПУ бяха изключение, но това не означаваше, че Фудживара е единственият случай. Кой ли още играеше двойна игра? Сега вече знаеше, че може да говори свободно с Паяка.

Но кой щеше да го подкрепи на бойното поле? На кого би могъл да се довери, ако животът му виси на косъм? В кого да вярва безрезервно?

С безизразно лице и притворени очи Паяка наблюдаваше загрижено своя подчинен. Чувстваше яростния конфликт, бушуващ в ума на по-младия мъж, и осъзна, че едно задоволително разрешение на проблема ще е много по-трудно, отколкото му се беше струвало. Този човек страдаше. Първата стъпка бе да прекъсне размислите му.

— Чувам, че има напредък по случая Ходама — каза той. — Старши инспектор-сан, може би ще бъдете така добър да ми разкажете.

Очите на Адачи блеснаха разпалено. Светът му бе силно разтърсен, но не бе загубил вяра в полицейските си способности. Все едно, той щеше да разреши този случай или да умре, докато се опитва.

След около 90 минути Паяка бе затвърдил вече високото си мнение за способностите и упорството на своя подчинен.

— Старши инспектор-сан, имам предложение — каза той. — Отнася се до касетите.

Адачи се почувства силно окуражен, когато напусна кабинета на Паяка. Беше го обзел духът на предците му самураи. Вървеше изправен, с уверени стъпки и цялото му поведение излъчваше целеустременост.

Този човек, помисли Паяка, би убил дракони с голи ръце, ако това му повелява дългът.

Де да бяха само драконите!

 

 

Камакура, Япония, 10 юли

Седяха от двете страни на ниска масичка в чайната в дома на Йошокава и бяха сами. И двамата бяха седнали с кръстосани крака направо върху рогозките татами на пода. Домакинът бе предложил на Фицдуейн нисък стол с облегалка, за да улесни своя гост, но ирландецът бе отвърнал, че се чувства достатъчно удобно в присъствието на Йошокава и ако няма да наруши протокола с това, че от време на време ще раздвижва изтръпналите си крайници, то ще се опита да седи по японски. Йошокава се почувства поласкан от завоалирания комплимент.

Впоследствие оживеният разговор накара Фицдуейн да забрави, макар и временно, физическото неудобство. Когато се опита да стане, той бързо си спомни за него.

— Фицдуейн-сан, вашият план е смел и находчив — каза Йошокава, след като Фицдуейн го бе изложил накратко за първи път, — но е доста брутален.

Японският индустриалец изглеждаше стреснат. Като един от водачите на Гама, той съзнаваше напълно реалните опасности, присъщи на борбата за обновяване на японската система, но свободната близост на Фицдуейн със света на жестокостта го объркваше. Войните, които водеше Йошокава, спираха до търговията и политиката. Войните на Фицдуейн не познаваха граници.

Ирландецът може и да не одобряваше необходимостта да се убива, но не бягаше от нея. Тъй като нямаше избор, той разсъждаваше прагматично какво трябва да се направи. Делото му беше може би справедливо, но такъв подход би смразил непосветените.

— Имаме работа с много сили — каза Фицдуейн. — Всяка една от тях е достатъчно мощна и с достатъчно стабилни позиции, за да се възстанови, ако й бъде нанесен удар. Яибо губят шепа терористи. Няма проблем, винаги могат да осигурят още повече, Намака губят няколко договора „якудза“ и шефа на сигурността си, но излизат от цялата каша напълно невредими и дори превръщат смъртта на Китано в предимство! После Кей Намака е убит и „Намака Спешъл Стийлс“ са изобличени, че строят незаконни ядрени заводи за севернокорейците — Фумио обаче не само твърди, че е невинен, но след две седмици си получава обратно предприятието, защото има силна политическа подкрепа, а и цялата вина може да се прехвърли върху мъртвия брат. Сред сенките виждаме и Кацуда, куромаку, в очакване, който пречуква Ходама и се измъква безнаказано, а зад него стои на ред Шванберг, несъмнено с някой друг доброволец, в случай че Кацуда се разболее от „грип“. По дяволите, това е същински Виетнам. Стандартните процедури няма да ни помогнат. Нуждаем се от малко наглост, Йошокава-сан. Мислете за това като за фехтовка. Звънтенето на остриетата е наистина много вълнуващо, но настъпва момент, в който трябва да се сложи край с едно-единствено премерено намушкване.

Йошокава направи безпомощен жест и напълни чашата на Фицдуейн.

— Но, Фицдуейн-сан, това, което предлагате, може да бъде направено само със съдействието на полицията, а тя няма да се съгласи. Планът ви означава да предизвикаме ситуация, в която, загубата на човешки живот е неизбежна, а това няма да бъде толерирано.

— ТСПУ няма да ни подкрепи официално, в това мога да се обзаложа — каза Фицдуейн, но Гама има достатъчно политическа сила да го направи и след това да ограничи щетите. Все пак Паяка оглавява управлението. Ако той ни подкрепи, може и да стане. И Коанчо ще сътрудничи. В това съм сигурен.

— Ами американците? — попита Йошокава. — Шванберг е висш служител в ЦРУ.

— Оставете ЦРУ на мен — каза Фицдуейн.

Йошокава отпи малко вино и се замисли. После погледна Фицдуейн и поклати глава със съжаление.

— Управителният съвет на Гама действа предпазливо — каза той. — Искат промяна, но няма да подкрепят драстичните мерки, които предлагате. Положението не е толкова отчайващо.

— Напротив — каза мрачно Фицдуейн. — И ако не предприемем нещо, ще стане още по-лошо. Повярвайте ми.

Йошокава изпита ужас, като осъзна думите на приятеля си, но той добре познаваше колегите си от Гама. Ключовата фигура, която трябваше да убедят, бе Паяка, и Йошокава бе убеден, че той ще подкрепи плана на Фицдуейн само ако няма друг избор.

 

 

Токио, Япония, 10 юли

Адачи влезе в апартамента си. Всичко бе почистено и приведено в ред в негово отсъствие и сега нямаше и следа от престрелката и от жестоката смърт на сержант Фудживара.

Беше мислил да напусне, но апартаментът му харесваше и лошият спомен от инцидента отстъпваше място на други, по-щастливи възпоминания. Най-вече споменът за Чифуне. Когато затваряше очи, той я виждаше, усещаше, докосваше, а когато нощем заспиваше, тя бе до него. Отвори очи. Това, което видя, бе един празен апартамент, беше гладен, а го чакаше и работа.

Беше купил малко храна от ресторанта на ъгъла и като я остави на ниската масичка, отиде до хладилника и взе една бира… Студената течност и храната повишиха настроението му. Той се усмихна при мисълта за касетите.

Ето, това беше добра полицейска работа и жилавост. Той, Адачи-сан, може би беше обикновено човешко същество, неспособно да задържи красива пеперуда като Чифуне, но каквито и недостатъци да имаше, бе добър полицай и това го правеше горд. А като знаеше, че и семейството му се гордее с успехите му, чувстваше задоволство. В началото те не бяха толкова ентусиазирани от избора му на професия. Докато се възстановяваше у дома, Адачи бе мислил много за покойния инспектор Фудживара. Той бе отличен администратор, организиран и стриктен. Именно организационните му умения му бяха позволили да води тъй дълго този двойствен живот, без да бъде разкрит.

Разследването, предприето след смъртта на Фудживара, бе изключително подробно и се контролираше пряко от Паяка. Тайни банкови сметки, както и други доказателства за двуличието на полицая, излязоха наяве, но въпреки това, докато четеше докладите, Адачи усещаше, че нещо липсва.

Разследването показа, че ако и алчен, Фудживара е бил предпазлив човек, подготвен за всичко. Той е бил от хората, които държат до леглото си фенерче, в случай че токът спре, а имат и резервни батерии за фенерчето, и свещи.

Резервната гума, открита в колата му, бе почти нова и добре напомпана.

Профилактичните посещения при лекаря бяха по-чести от обичайното.

Солидната му осигуровка живот бе напълно изплатена. Нещо подсказваше на Адачи, че такъв човек би взел някакви предпазни мерки срещу престъпните си работодатели. Да допълва полицейската си заплата, като взема подкупи от „Кацуда-гуми“, е било рисковано. Той не е бил сред най-вътрешните членове на бандата. Мястото му не е било сигурно и е знаел това. За да поддържа равновесието на силите, сигурно се е постарал да има нещо за неофициалните си работодатели, с което да ги изнудва.

И все пак хората на Паяка, въпреки намирането на още потвърждения, че Фудживара е замесен и че е укрил значителни суми, все още не бяха открили материала, който Адачи бе убеден, че съществува. Още повече че Фудживара лично е участвал в удара срещу Ходама, бил е в къщата му. А Ходама бе човек, който пазеше записи. Вероятно Фудживара се е включил и в чистката на материалите. Със сигурност не би пропуснал такава възможност.

Той стопроцентово би направил нещо, за да осигури положението си, ако нещата се обърнат срещу него. Ако е бил в състояние да мами ТСПУ ден след ден, то със сигурност е могъл да преметне „Кацуда-гуми“.

Когато Адачи се върна на работа, отиде в кабинета си зад общата стая и отново се опита да си представи къде Фудживара би могъл да скрие нещо. Докладите бяха педантични в отбелязването на всяка подробност от разследването. Бяха съставени списъци и всяка една точка в тях — методично отметната. Бяха направени снимки на стаите, а всички претърсени места — обозначени. Претърсени бяха къщите на приятели и колеги. Бюрото и гардеробчето на Фудживара бяха претършувани, а стаята за съвещания — изцяло преобърната. Нищо.

Легнал по гръб на малкото канапе, той затвори очи. Беше загубил няколко дни, но бе прочел всеки доклад от вече доста обемното досие по случая Фудживара и не можеше да се досети за нещо, което екипът да е пропуснал. Очевидно бе, че Паяка е следял отблизо разследването. Там, където някой доклад не бе достатъчно ясен или нещо беше претупано първия път, стоеше бележка с характерния почерк на Паяка, а една-две страници по-нататък се появяваше забележка, която изискваше ново разследване или допълнителна проверка.

Адачи осъзна, че той и колегите му бяха подходили и продължаваха да гледат на проблема като хора от Западния свят. Те действаха логично, методично и прецизно до такава степен, че всеки немски педант би се гордял с тях, но не използваха прочутото си японско качество да се идентифицират мислено с човека отсреща. Те не бяха изследвали мисловния процес на убития полицай, предусещайки интуитивно отговора.

Разбира се, малцина от екипа, натоварен с разследването, познаваха инспектор Фудживара лично. В реда на нещата беше при такова разследване да бъдат избрани нови, неопетнени хора. Тези, които бяха близо до убития, бяха потенциално замесени. Само Адачи бе избегнал подозренията, но кой знае, може би и той беше под наблюдение.

Адачи отхвърли тези неприятни мисли и се съсредоточи върху Фудживара. Имаше нещо около личността му, което многобройните доклади и разговори пропускаха и което се долавяше повече в действията, отколкото в поведението му. Липсващите парченца бяха арогантност й нервност. Инспектор Фудживара е бил арогантен човек, а двойственият му живот е превърнал смелостта му в безразсъдство. Рано или късно е щял да бъде разкрит. И все пак в арогантността си той като че ли не си е давал сметка за това.

Надменност, граничеща с глупост. Не, помисли си Адачи. Не, Фудживара съвсем не беше глупав, но той със сигурност бе подценил умението за наблюдение на колегите си.

Адачи отвори, светкавично очи. Беше му хрумнала ужасна мисъл. Фудживара беше бейзболен запалянко. Адачи стъпи на пода и погледна над бюрото си.

Година след сформирането на групата беше се състоял лудешки купон. Кулминацията на вечерта беше настъпила, когато инспектор Фудживара, от името на групата, беше извадил една гравирана бейзболна бухалка — символ на победата над престъпността. Всеки от екипа бе сложил подписа си върху нея и тя тържествено беше закрепена на стената до една обща снимка точно зад бюрото на Адачи.

Не в общата стая, не до обичайното място на инспектор Фудживара, а в личния кабинет на прекия му шеф, човека, когото мамеше. Споменът изплува: Фудживара, който работеше в кабинета на Адачи в онази неделя, когато другите от групата гледаха бейзболния мач. Възможно ли е?

Адачи се опита да отмести бухалката, но една завинтена скоба я придържаше към стената, за да се виждат подписите. Бухалката бе символичен подарък и не бе предназначена за използване. Той си спомни как инспектор Фудживара, изпълнителен както винаги, сам я беше закрепил към стената. Много хитро.

Адачи я огледа внимателно. Бухалката изглеждаше масивна, но бе направена от някаква изкуствена материя. Хвана здраво бухалката и започна да върти долната част. Нищо. Може би все пак не беше куха. Опита още веднъж. Внезапно основата на бухалката се завъртя и се показа тънка като конец линия на резба. Разположена под декоративна халка в червено и черно, линията бе практически невидима. Продължи да развива. Няколко секунди след това той извади отвътре с два пръста дълъг, облепен с тиксо пакет. Когато го отвори, на масата се плъзнаха осем микрокасети.

Почувства удовлетворение от самото откритие, което се смени с нарастващо вълнение за значението му. „Инспектор-сан, помисли той, вие останахте верен на себе си.“ Адачи бе открил касетите само два часа преди срещата с Паяка и все още не бе прослушал всички.

Бутна останките от храната настрана и допи бирата си. Да се радва бе в реда на нещата, но трябваше да се свърши доста работа. Зачуди се дали да отвори друга бира, но реши, че на бистра глава се мисли по-добре. Качеството на записите не бе еднакво и той осъзна, че трябва да се съсредоточи, за да разбере всичко. Върху касетите бяха ясно означени имената, датите, а в някои случаи и темата на разговорите, но имената бяха закодирани. Все пак това бе само една предпазна мярка. Самоличността на повечето от записаните гласове ставаше ясна, когато някой от слугите съобщаваше на Ходама за тяхното посещение. ТСПУ лесно можеше да установи кои са останалите.

Адачи постави третата касета в касетофона. Тъкмо се готвеше да я прослуша, когато телефонът звънна. Той раздразнено вдигна слушалката. Точно сега не можеха да го прекъсват. Поздравът му прозвуча рязко. Беше Змиорката и звучеше уплашено.

— Старши инспектор-сан — започна той, — хиляди извинения, но трябва да ви видя веднага.

Адачи смекчи тона. Змиорката бе добър информатор и малко приветливост към него нямаше да навреди.

— Орига-сан — каза Адачи, — тази вечер съм зает, но мога да се отбия у вас утре. Един ранен обяд ще бъде удоволствие за мен.

— Старши инспектор-сан — в гласа на Змиорката се прокрадна отчаяние. — Трябва да ви видя сега. Наистина е важно. Но не идвайте в ресторанта. Наблюдават го.

Адачи хвърли поглед към касетите. Беше досадно, но можеха да почакат още няколко часа.

— Защо искате да ме видите? — попита той. — Не може ли по телефона?

— Моля ви, умолявам ви, не можем да го обсъждаме по телефона. Касае се за човека, за когото говорихме.

Адачи се върна мислено към разговора им. Змиорката имаше предвид Кацуда, истинския убиец на Ходама. Първо касетите, а сега напредък и при тайнствения кореец. Нещата потръгваха.

— Корейската връзка? — попита той.

— Да, да — неистово отвърна Змиорката. — Но моля ви, без имена.

Адачи се почуди дали да не покани Змиорката в апартамента, но никога преди тук не бе идвал информатор и не му се искаше да го прави сега.

— Орига-сан, къде се намирате?

— В Съншайн Сити, старши инспектор-сан — отговори Змиорката. — Крия се в Аквариума.

Адачи се развесели.

— Много уместно — каза той, като се смееше.

Погледна часовника си.

— Но той трябва да е затворен вече.

— Старши инспектор-сан — каза Змиорката отчаяно, — никак не е смешно. Хора от корейската банда са по петите ми, но никой не би се сетил за Аквариума, а тук работи мой братовчед. Той ми помага. Тук съм в безопасност, докато реша какво да правя. Но се нуждая от помощ, старши инспектор-сан, а и аз мога да ви бъда от полза. Имам документи и други доказателства. Но трябва да дойдете тук. За мен е твърде рисковано да се движа.

Адачи помисли за момент. Някога Змиорката беше добър информатор. Усилието си струваше.

— Много добре — каза той. — Обяснете ми как да вляза.

С голямо облекчение Змиорката даде упътвания и затвори.

Адачи обмисли следващия си ход. Допреди случая с Фудживара той щеше да звънне на някого от групата да дойде да го вземе с кола и при нужда да осигури подкрепление. Сега се колебаеше. Ами ако и от някой друг изтичаше информация? Разследването все още продължаваше. Не можеше да се довери напълно на никого. Реши да повика униформен патрул. Щяха да го закарат и да чакат, докато говори със Змиорката. Така щеше да има сигурна връзка, ако му потрябваше помощ. Провери оръжието си й хвърли поглед към касетите. Където и да ги скриеше, нямаше да е спокоен. Изведнъж погледът му попадна на онзи ужасен будилник-папагал, даден му от Чифуне. Отвори то и извади батериите. Имаше място. Напъха осемте микрокасети и отново сложи батериите. Кой би се сетил да претърсва някакъв папагал?

Входният звънец го накара да надникне през прозореца. Гледката на една от патрулните коли на ТСПУ, спряла долу, му вдъхна увереност.

— Веднага слизам — каза той по домофона.

„Очертава се един изключителен ден“ — помисли си той, докато слизаше по стълбите. Спомни си за Змиорката, който се криеше в тъмния аквариум в компанията на 20 000 риби, и се засмя на глас.

Все още продължаваше да се смее, когато полицаят кратко го поздрави и му отвори задната врата на колата, а след това скочи на шофьорското място в очакване на указания.

— Съншайн Сити — каза Адачи, като се опитваше да не се смее, но представяйки си отново Змиорката и неговата рибена компания, избухна в смях.

Когато пристигнаха, той все още се усмихваше. От години не бе се чувствал така добре.