Виктор О’Райли
Правилата на лова (4)

3.

Токио, Япония, 2 януари

Старши инспектор Аки Адачи лежеше на дивана в кабинета си в Кейшичо — щаба на Токийското столично управление на полицията — със събути обувки, разкопчана риза и вратовръзка, окачена на настолната лампа върху бюрото му.

Той рядко използваше кабинета си, тъй като предпочиташе, когато работи, да седи в общата зала с екипа си, но за сериозна релаксация, каквато се изискваше след особено енергично кендо^[1] в полицейското дожо^[2], хоризонталното положение върху диван беше по-подходящо.

Единствената неприятност беше, че диванът не беше достатъчно дълъг. Според Адачи бюрократите, които доставяха тези неща, бяха като служителите по цял свят и изоставаха в разбиранията си поне с двайсет години. Те още не бяха възприели факта, че днешните японци бяха с десетина-дванайсет сантиметра по-високи от родителите си, а техните деца — отглеждани с хамбургери на Макдоналдс и млечни шейкове в допълнение към разумните неща, като ориз, сурова риба, водорасли, сурови яйца и супа от соево брашно и ориз — изглеждаха така, сякаш се бяха отправили към небесата.

Адачи погледна краката си, които беше опънал върху облегалката на дивана, предназначен уж за трима души. На четирийсет и две, с неговите метър и седемдесет и пет, той беше далеч от поколението на Биг Мак, но така или иначе имаше над средния ръст. Това беше полезно, ако фиксираш отвисоко някой заподозрян, но малко неудобно, ако трябва да влачиш някого. Все пак онези дни на тичане по улиците и криене във входовете бяха почти минало. Рангът беше чудесно нещо.

Той размърда пръсти и направи упражненията си за стъпала и глезени. Беше парашутист в продължение на десет години, преди изведнъж да го издигнат и прехвърлят в Токийското столично управление на полицията, а скачането от самолети означаваше, че понякога може да се приземиш не както трябва и не където трябва. Което пък не беше особено здравословно. Сухожилията му се оплакваха. Въпреки всичко, голяма работа — онова време беше дяволски забавно. И досега скачаше понякога. Беше направо абсурдно за здравомислещ човек на средна възраст, а това му харесваше.

Адачи свали крака от дивана и си наля щедро голяма глътка саке, а после още една. Алкохолът в допълнение към летаргията, обхванала го след напрегнатите физически упражнения, го замая приятно. Отново метна крака на дивана и небрежно взе един доклад със сравнителна статистика на престъпленията. Двайсет и трите квартала на Токио с население от осем милиона бяха видели деветдесет и седем убийства през миналата година. Ню Йорк, чието население беше малко под тази цифра, можеше да се похвали с почти две хиляди. Кражбите бяха триста четирийсет и три за Токио и деветдесет и три хиляди за Ню Йорк. Изнасилванията бяха сто шейсет и едно срещу повече от три хиляди и двеста.

Той се усмихна доволно. Изглежда, токийските ченгета си знаеха работата. От друга страна, колкото и да беше парадоксално, той харесваше Ню Йорк и нямаше нищо против да живее там. Човек не живее само по криминално непроявени улици. И все пак, заради приноса си в усилията за укрепване на законността в Токио, чувстваше, че заслужава почивка. И не завиждаше на своите четиридесет и една хиляди колеги — столични ченгета — за техния дял от славата. Затвори очи, представи си Чифуне надвесена гола над него, красива и съблазнителна, и заспа.

Отвън, в общата зала, седемте члена на силите за специални задачи, разследващи връзките между организираната престъпност и политиците, си кимнаха одобрително. Бяха се обзаложили за победата на Адачи в кендо шампионатите на детективите и искаха техният човек да пази силите си. Освен това всичко беше спокойно.

И тогава иззвъня телефонът.

Старши прокурорът Тошио Секине, посивял мъж малко над шейсетте, но запазил доста стройна фигура, имаше такова физическо присъствие и излъчваше онази внушителност, които биха завладели големия екран, ако се беше ориентирал към него. Но вместо киното, той беше избрал закона и живота на държавен служител, както и кариера, бляскава дори според високите стандарти на Токийската прокуратура.

Секине-сан се специализира в поставянето на прекършените политици зад решетките. В повечето страни това беше кариера с неограничен пожизнен потенциал. В Япония съществуваше допълнително усложнение поради значителните връзки с Бориокудан — синдикатите на организираната престъпност. Освен това цялата корумпирана бъркотия беше така институционализирана, че вече беше трудно да разбереш кое в действителност беше незаконно. Ако корупцията в политиката беше нормално нещо, нима това вече беше начинът, по който работеше системата?

Прокурорът отпи от зеления чай. Произлизаше от самурайски род с традиции в служба на държавата. Той гледаше на японската политическа система с отвращение. Струваше му се, че повечето от избраните политици бяха ограничени и продажни. За щастие те бяха съвсем несъвместими с порядъчния начин на управление на Япония. Страната имаше отлични и предимно некорумпирани държавни служители, както и спазващо законите население, движено от работната етика на Конфуций. Според Секине избраните политици бяха по-близки до развлекателния бизнес. Те доставяха забавления, но нямаха нищо общо със сериозната работа по управлението на страната.

Старши инспектор Адачи беше поканен да влезе. Той се поклони почтително. Изпитваше огромно уважение и обич към старши прокурора. И двамата произлизаха от една класа, семействата им се познаваха, и двамата бяха завършили Тодай Тракийския университет. Още по-точно — и двамата бяха получили дипломи по право. Това ги правеше каймака на випускниците. Завършилите Токийския университет съставляваха определен елит, центърът на който произлизаше от правния факултет. Възпитаниците на Тодай всъщност управляваха страната. Старши прокурорът Секине не беше избрал старши инспектор Адачи случайно. Разследването на политическата корупция, свързана с организираната престъпност, беше сложна и опасна работа. Беше от съществено значение в екипа си да имаш хора, които познаваш добре и можеш да им се довериш. Секине вярваше, че Адачи ще му служи добре.

Прокурорът даде време на Адачи да си почине, да събере мисли и да пийне от чая си. Полицаят пристигаше направо от мястото на престъплението, където беше ръководил преместването на тялото на Ходама. За него това беше тежък ден и личеше, че е уморен.

— Ходама? — каза прокурорът, след като Адачи отпи от чая.

Адачи изкриви лице.

— Крайно неприятна работа, сенсей, истинска сеч. Всички в къщата са избити. Бодигардът отпред е застрелян на мястото си. Други двама са убити вътре в къщата. Прислужникът е застрелян в банята. Самият Ходама е сварен жив в собствената си вана.

Прокурорът изсумтя неодобрително.

— Пушки — презрително каза той. — Пушки. Това е лошо. Това не е по японски.

Адачи кимна в знак на съгласие, но се замисли дали жертвите щяха да се чувстват по-добре, ако бяха накълцани с меч, което отговаряше повече на японския стил. Смяташе, че деветмилиметровите дупки от куршум бяха за предпочитане пред сваряването жив. Всъщност тази екзекуция чрез сваряване е била на мода през Средновековието, но вече не се използваше. Последният човек, за когото беше чувал, че е убит по този начин, беше Ишикава Джоймон, известен крадец. Той беше нещо като Робин Худ — предполагаше се, че ограбва богатите и дава на бедните. Ходама не следваше неговата традиция.

— Методът на умъртвяване на Ходама едва ли е толкова показателен — каза той.

Прокурорът сви рамене.

— Да не правим изводи все още. Първо фактите.

— Смятаме, че убийствата са станали около седем сутринта — каза Адачи. — Ходама беше човек с установени навици, а и физическите доказателства биха потвърдили това. Полицейският лекар не може да бъде толкова точен. Той определя времето между шест и осем часа. Телата не са открити до три и осемнайсет следобед. Ходама обикновено приемал след два и четирийсет и пет. Днес външната врата не била отворена и не последвал отговор нито на звънеца на вратата, нито на телефона, затова накрая повикали кварталния полицай. Той прескочил през стената, за да провери дали всичко е наред и избълвал обяда си върху първото тяло, което открил. В тази част на света не са свикнали с гледката на кръв и вътрешности.

— Значи резиденцията на Ходама е била неохранявана от около седем сутринта чак до следобед — каза прокурорът. — Достатъчно време да се изнесе онова, което е трябвало да се изнася.

Адачи кимна. Той знаеше какво точно имаше предвид сенсей. Ходама беше един от най-властните мъже в Япония и един постоянен поток от посетители донасяше пари в замяна за услуги. Би трябвало да има писмени документи и значителни суми в наличност. Първият въпрос на прокурора, когато разговаряха по телефона по-рано същия следобед, беше дали са открили някакви документи.

— Претърсихме отново. Използвахме специален екип, оптични проби и всичките там джунджурии. Не открихме нищо написано, изобщо нищо, но намерихме трийсет милиона йени в скрит сейф — Адачи се засмя. — Бяха в няколко найлонови пазарски торбички от Мицукоши.

Прокурорът изсумтя. Трийсет милиона йени — приблизително три милиона долара — беше незначителна сума за Ходама. Що се отнася до пазарските торбички, Япония беше страна с традиции в даряването, а универсалните магазини на Мицукоши бяха любими места за купуване на подаръци. Техните елегантни опаковки и пищни пазарски торбички бяха част от символизма. Тях обикновено избираха и за носене на големите пачки йени, които бяха предпочитаните от японските политици пари. Беше чул, че американските политици предпочитат деловите куфарчета.

— Има ли някакви насочващи улики?

Адачи не бързаше да отговори. Чувстваше се безкрайно уморен, но мисълта за една гореща вана не беше така примамлива, както обикновено.

— Хората от специализирания екип продължават да обикалят мястото на престъплението с прахосмукачки и други подобни, но не вдъхват много надежди. Открихме няколко гилзи и един съсед каза, че видял две черни лимузини да пристигат около седем сутринта. Това е почти всичко.

— Почти? — попита прокурорът.

Адачи извади найлоново пликче за веществени доказателства и го сложи върху бюрото. Прокурорът го взе и внимателно го разгледа, после извади една папка от бюрото си и я отвори. Сравни някаква фотография с предмета в торбичката.

Нямаше съмнение. Символът беше същият. Предметът беше шашо, значка за ревер — от онези, които носеха поне десет милиона японци, за да обозначат своята корпоративна или социална принадлежност.

Символът беше на корпорацията „Намака“.

— Намака? — озадачен попита той. — Къде я намери?

— В медната вана, притисната под дървената седалка на Ходама — каза Адачи. — Много удобно.

Прокурорът кимна, облегна се назад и затвори очи. Ръцете му бяха скръстени отпред. Мълча в продължение на няколко минути. Адачи беше свикнал с това и беше спокоен, докато чакаше.

Телефонът иззвъня. Прокурорът отговори, застанал полуобърнат към Адачи, така че полицаят не можа да чуе много от разговора. Жестът не изглеждаше нарочен и след като затвори телефона, прокурорът отново зае същото положение със затворени очи. Най-накрая ги отвори и проговори:

— Това разследване ще бъде трудно, Адачи-сан. Трудно, сложно и по всяка вероятност — опасно. Едва ли има политик или водач от организираната престъпност, който да не е имал нещо общо с Ходама. Каквото и да открием, сигурно няма да се хареса на някои могъщи интереси и сили.

Той се усмихна с известна симпатия, после изражението му отново стана сериозно.

— Винаги ще имаш моята подкрепа. Но трябва да внимаваш на кого се доверяваш. Трябва да вземеш абсолютно всички предпазни мерки. По всяко време ти — както и твоят екип — трябва да бъдете въоръжени.

Адачи се ококори. Макар униформените полицаи да бяха въоръжени, той рядко носеше оръжие. Просто не му беше необходимо, освен при някои специфични обстоятелства, а и беше трудно да накараш сакото си да стои добре с онази бучка метал, закопчана за колана ти. Той произнесе японския еквивалент на „Боже Господи!“

— И още нещо — каза прокурорът. Натисна два пъти някакъв бутон на бюрото си и в кабинета на помощника му се чу приглушен звън. — Ще се включат и Коанчо.

Адачи чу отварянето на вратата и долови парфюма й, преди да я види. Коанчо се занимаваше с вътрешната сигурност и антитероризъм. Това беше мистериозна и понякога всяваща страх организация, която официално се отчиташе направо пред Кабинета на премиера, макар да имаше връзка с правосъдието. Общо мнение беше, че тя сама по себе си представлява закон в закона. Правеше нужното, за да запази конституцията.

Каквото и да значеше това. Не беше организация, която вдига много шум. Беше малка. Беше ефективна.

— Как ще се включат? — попита Адачи.

— С наблюдател — каза Чифуне.

— Нещо такова — обади се прокурорът.

Чифуне Танабу се поклони официално на Адачи, който беше станал от стола си. Той отвърна на поклона й.

— Мисля, че двамата се познавате — каза прокурорът — и, надявам се, си имате доверие. Помолих специално за Танабу-сан.

„Познавам устните ти, слабините ти и всеки сантиметър от изящното ти тяло, мислеше си Адачи, но доверие? Ето ни в непознати води.“

— Поласкан съм, сенсей — каза той на прокурора, като се обърна и към Чифуне и отново й се поклони. — Ще ми бъде приятно — някак безизразно добави той. Беше направо объркан.

Чифуне не каза нищо. Не се и налагаше. Тя само го погледна по своя особен начин и се усмихна едва забележимо.

 

 

Апартаментът на Адачи не беше на деветдесет минути с мотриса в някое забравено от Бога предградие. Той беше удобен й сравнително голям, с две стаи и всекидневна, на последния етаж на една сграда в квартала „Джинбочо“. Намираше се достатъчно близо до Щаба на полицията. В квартала имаше предимно книжарници и по необясними причини — магазини за домакински прибори, където се продаваха заплашителни комплекти от много остри инструменти.

Малко по-нагоре по улицата беше Акихабара, където човек можеше да купи всякаква електроника. Точно в обратна посока се виждаха ровът и земите на Императорския дворец, а близо до него храмът „Ясукуни“ — мемориал за загиналите във войната.

Кварталът имаше специфичен облик, беше благоустроен и подземната железница минаваше през него. Беше хубаво да се живее тук. Понякога Адачи спортуваше, като тичаше нагоре по улицата, наемаше лодка и гребеше в рова на Императорския дворец. Друг път вземаше стълбата и излизаше през капандурата върху плоския покрив и правеше слънчеви бани с бутилка саке. По ръба на покрива беше издигнат нисък парапет, така че донякъде можеше да се усамоти.

Обичаше и да прави любов върху покрива от време на време, но появяването на полицейския вертолет понякога му разваляше удоволствието. Той имаше склонността да кръжи много над центъра на Токио, а Адачи се беше качвал в него и знаеше какво може да се види от триста метра височина с добра апаратура за наблюдение.

Както в повечето японски домове, и в този на Адачи наредбата беше от японски и западни стилове, но смесени по подчертано японски начин. Западните мебели бяха модифицирани за по-дребната и слаба физика на средния японец. Но тъй като Адачи беше висок, би могъл да мине й без тази модификация.

Той беше възпитан — като всяко цивилизовано човешко същество — да седи с изправена стойка на пода, когато се налагаше, и да поддържа тази стойка с часове, без да се умори. Но позата му в момента не беше толкова традиционна. Беше се проснал на застлания с татами под във всекидневната, с възглавница под главата. В стаята цареше полумрак — бяха запалени само две свещи.

С лице към него и малко странично, Чифуне седеше на пода по начин, считан за по-подходящ за нейния пол. Беше се отпуснала на колене, с ръце в скута. Изглеждаше покорна и сдържана — мечтата на всеки японец — което само можеше да потвърди, помисли си Адачи, че онова, което виждаш, рядко е онова, което получаваш накрая.

Чифуне беше облечена по западна мода — с къса пола от мек бежов плат, която в сегашното й положение се беше вдигнала доста над коленете. Беше съблякла сакото от костюма, а кремавата й блузка беше без ръкави.

Беше направо прелестна. Автоматичната берета, която обикновено носеше в кобур, мушнат в колана на полата й отзад на кръста, беше свалена и поставена в дамската й чанта. Адачи знаеше, че тя носи и заглушител, както и два допълнителни пълнителя с кумулативни патрони. Оръжието беше повече от предпазна мярка. Беше предназначено за употреба. Все пак в момента не изглеждаше настроена за стрелба.

Адачи се опита да си спомни къде беше оставил револвера си и кога за последен път беше тренирал с него. Не можа веднага да си отговори на нито един от въпросите. Това бяха утрешни проблеми. Погледна през капандурата към облачното небе над Токио, но не видя звезди. Обърна се към Чифуне и се надигна на лакът. Пресуши чашата си, а тя веднага я напълни. Когато се приближи към него, той се изпълни с почти физическо усещане за мекотата на формите й и уханието на кожата й. Тя се върна към първоначалното си положение.

— Какви са интересите на Коанчо?

Чифуне поклати глава:

— Не мога да ти кажа. Знаеш това.

Адачи се усмихна.

— Знам много малко за теб. Не знам какво ти е позволено и какво не ти е позволено да правиш. Знам само какво правиш с мен, а това го правиш изключително добре.

Чифуне отвърна на усмивката му.

— Ти си женомразец — мило каза тя, — но вероятно не толкова краен като повечето японски мъже. Използвай го. Времената се менят.

Адачи трябваше да признае, че тя е права и за трите неща. Той наистина обичаше — и беше възпитан да очаква — покорство у жената. Но освен това се беше научил да уважава и да се наслаждава на независимостта у другия пол. Казано направо — Адачи обичаше жените.

— Разкажи ми за Ходама — каза той.

— Ти знаеш за Ходама — отвърна тя.

— Въпреки това ми разкажи. Тогава това, което аз знам, ще се събере с онова, което ти знаеш, а така ще допълним онова, което ние знаем. То вероятно ще е повече от това, което знам сега. Мисля, че се нарича синергизъм^[3].

— Гещалтова психология^[4]. Цялото е по-голямо от частите си.

— Разкажи ми за целия Ходама — каза той. — Кой би искал да вари жив един такъв симпатичен старец? Всъщност той, изглежда, е умрял от масиран инфаркт почти веднага, но ти знаеш какво имам предвид.

— Според мен нашият проблем ще бъде в това, че кандидатите ще се окажат твърде много. Ходама е водил дълъг, активен живот и преди всичко е причинявал зло.

— Нашият проблем — каза Адачи. — Това е окуражаващо. Смятах, че да си наблюдател означава само това. Коанчо не се намесва в действителност — той се ухили. — Като повечето служби за сигурност, допринася повече за параноята.

— Нашият проблем — тихо повтори Чифуне.

— А! — възкликна Адачи, наслаждавайки се на новото прозрение. Реши поне за момента да не говори повече за това. Протегна босия си крак и го плъзна между коленете на Чифуне, след това малко по-навътре. Тя не се противопостави. По страните й изби лека руменина.

— Ходама — каза той, — но вече предпочитам по-кратката версия.

Чифуне беше майстор в различните бойни изкуства и сродни на тях дисциплини. Всички те наблягаха най-вече на превъзходството на ума над материята. Чифуне използваше този свой опит, докато говореше.

— Казуо Ходама е роден в Токио в началото на века в семейство на държавен служител. В действителност е прекарал по-голямата част от младостта си в Корея. Баща му е служил в японските окупационни войски. Следователно Ходама от малък е имал много връзки сред военните и правителството. По-късно в живота добре се е възползвал от тях.

Окупацията на Корея не е един от върховете в японската история. В хиляда деветстотин и десета година Япония анексирала страната и през следващите трийсет и шест години Корея била подложена на тираничен и често жесток японски военен режим.

В Корея Ходама се поставил в служба на властта и се специализирал в потушаването на бунтове. Работел преди всичко зад кулисите. Организирал банди от главорези, за да бият или убиват корейците, които искали независимост. По този начин давал възможност на административната власт да се преструва, че не е замесена в по-крайните репресивни действия. Ходама се върнал в Япония в хиляда деветстотин и двайсета година. Тогава светът бил в рецесия. Това е период, когато в Япония съществувал голям конфликт между демократичното правителство и ултрадесните, водени от военните. Тъй като умерените, изглежда, не били способни да направят каквото и да било за такива основни неща като изхранването на народа, не е изненадващо, че десните спечелили изборите. Това се случило навсякъде — в Германия, Италия, Испания й Португалия. Празните купички за ориз не са добри за демокрацията.

— Било е времето на тайните сдружения и политическите убийства — каза Адачи. — Били са убити най-различни министри на умереното правителство. Ходама не е ли бил замесен във всичко това?

— Така се говори — каза Чифуне. — Дали в действителност е убивал — не знаем. Както и да е, за участие в заговор за убийството на премиера, адмирал Саито, Ходама наистина е бил изпратен в затвора от режима на умерените през 1934 и е излежал повече от три години, но когато екстремистите взели властта, го пуснали. И естествено като репресиран за каузата, той съвсем допаднал на новия режим. Акредитивите му на националист с десен уклон били безупречни. Имал безброй връзки в правителството и армията благодарение на различните тайни организации, в който бил членувал. Оттогава взимал участие във всичко — но винаги действал зад кулисите. Вече бил куромаку.

Куромаку, замисли се Адачи. Думата имаше зловещо значение. В японския живот такива хора съществуваха по стара традиция. Куромаку означаваше буквално „черна завеса“, нещо, свързано с класическия театър Кабуки, където скрит зад черна завеса човек дърпа конците и контролира действието на сцената. Английският еквивалент би бил навярно кръстник или човек, който качва и сваля крале, но куромаку означаваше нещо повече от това. Думата се отнасяше за човек от специален калибър и напоследък предполагаше връзки както с организираната престъпност, така и с политическите кръгове на най-високо равнище. Преди всичко самото звучене на думата внушаваше сила и власт.

— Във всичко? — попита Адачи. Беше затворил очи и потъркваше с пръста на крака си топлото и влажно местенце между краката на Чифуне. Усещането беше невероятно екзотично. Самият й глас звучеше особено еротично.

— Всичко — каза тя, но гласът й едва доловимо трепна. Айкидото — бойно изкуство, което те учи на самоконтрол — успя да помогне само дотолкова. — Той пътувал, споразумявал се, търгувал, шпионирал, издигал и унищожавал хора. Имал огромни търговски интереси. Завършил Втората световна война като адмирал, макар че едва ли има някакви доказателства да е бил запознат с военния флот, освен като източник на печалби. Той подкрепял, но и използвал милитаристите от Тоджо.

— И? — каза Адачи. В тази област папките на Коанчо щяха да бъдат по-дебели от неговата. Полицията не беше неуязвима за политически натиск. Войната беше чувствителна тема. Хората на власт не гледаха с добро око на подробните данни за нечие поведение през този период.

— Преди Пърл Харбър — продължи Чифуне — той имал връзки с американското военно разузнаване. Доставял им информация за Китай. Бил е там доста време. Преди действителното избухване на войната за страната е имало някои области от взаимен интерес със САЩ.

Адачи подсвирна.

— Пъргаво човече, нали? Бил ли е действително американски агент?

— Не знаем. Може и да са го смятали за такъв, но се съмнявам, че е бил в смисъла, който ти влагаш. Със сигурност е балансирал нещата, като всъщност е финансирал операциите на Кемпей Тай — тайната полиция в Китай.

— И тогава са паднали бомбите — каза Адачи. — Смущаващо дори за един куромаку.

— Много объркващо. Япония се предала, американците пристигнали с Макартър и съвсем скоро Ходама бил арестуван и хвърлен в затвора Сугамо, за да чака процес. Бил класифициран като военен престъпник от клас А.

— Допускам, че е бил — каза Адачи, — но никой не го е обесил.

— Имал е скрити огромни количества пари, от порядъка на стотици милиони йени, а освен това е бил и добър в приказките. Познавал е хората и нещата, можел е да използва връзки. И най-вече е имал хора извън затвора, които са работили за него. Част от парите му послужили за основаването на нова политическа партия — нали демокрацията отново била на мода!

— Либералната партия, която се сля с Демократическата партия през 1955 и оттогава насам управлява страната като Либерално-демократическа партия. Ух! Защо не убиха някоя не чак толкова противоречива фигура?

— Много избързваш — каза Чифуне. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно разкопча блузата си и я съблече. Кожата й имаше златист цвят. Свали и сутиена. Имаше малки, но пълни гърди с изпъкнали зърна. — Недей.

Адачи вдигна вежда. Беше доволен, че се беше преоблякъл в юката, когато се прибра в апартамента си. Мекият памучен плат даваше свобода на нарасналата му възбуда, която щеше да се удуши в панталоните от западен тип. Божичко, културата на Запада в някои отношения беше направо жестока.

— Процесите за военновременни престъпления продължили две години и половина и се провели тук, в Токио. На двайсет и трети декември 1948 година седем от подсъдимите — шестима генерали и един премиер — били екзекутирани. Скоро след това Ходама бил освободен. Той никога не е бил официално обвинен, още по-малко пък съден.

— Виновните са наказани; невинните освободени — каза Адачи. — Това е съвременното правосъдие според теб.

— Ха! — възкликна Чифуне.

Тя дръпна ципа на полата си, повдигна се леко на колене и съблече дрехата през глава по-майсторски от професионалистка стриптийзьорка. Адачи се запита колко ли пъти беше правила това движение преди и за кого. От тази мисъл малко го заболя.

Тя се приведе, развърза неговата юката и нежно го прие в себе си. Адачи изстена от удоволствие. Сексът с Чифуне беше нещо съвсем различно от секса с другите жени, които беше познавал. Чифуне беше художник. Зрение, допир, звук, вкус, мирис: тя свиреше върху всичките му сетива, но преди всичко играеше игри с ума му. Беше завладяла мислите му, но той се страхуваше от нея. Обичаше я, но не й се доверяваше. Нямаше нищо сигурно или предсказуемо в тяхната връзка. Знаеше малко за нея, а досието й като човек от службата за сигурност беше запечатано.

— До 1952, когато е подписан официален договор със САЩ, ние сме окупирана страна — каза Чифуне. — И както винаги, Ходама се присламчил там, където била властта. Освободен бил тъкмо навреме, за да се възползва от големия шанс — да се смачка надигащият се комунизъм.

Когато на Запада му станало ясно каква огромна заплаха за него е Сталиновият комунизъм, антикомунистическите позиции във Вашингтон станали по-твърди. Създадено било Централното разузнавателно управление. Западът започнал да се брани. Заплахата грозяла целия свят. Обхватът на заразата изисква драстични мерки. Някои законни, други не.

В онова, което японците нарекоха гиаккосу или политически обрат, ВКОС — предимно военната администрация на Дъглас Макартър, Върховен командващ на Обединените сили — и консервативното японско правителство на власт провели официално прочистване от комунизма. Било решено, че Япония трябва да бъде много силна, за да отстоява на съветския комунизъм и ако това означавало, че трябва да се оставят на власт някои от милитаристите и техните предвоенни индустриални структури, значи така трябвало да стане. Но по официален път можело да се направи само толкова. Там, където били нужни по-драстични мерки — например да се разтури комунистически съюз или да се сплаши някой ляв вестник — ВКОС и новата организация — ЦРУ, използвали банди от местни гангстери. Скоро станало ясно, че за тези мерки е нужна и организаторска ръка и точно тук на сцената се появил Ходама. Щедро спонсориран от ЦРУ, той използвал якудза за работата с твърда ръка и подкупи, които да подсигурят избирането на съответния антикомунист.

Японската политика, както показват предвоенните убийства и други ексцесии, никога не е била напълно чиста, но заразяването на новата и крехка японска следвоенна демократична система с институционализираното даване на подкупи може да се проследи директно към ЦРУ. Същото станало в Италия и Франция, както и в много други страни.

Комунизмът бил спрян, но на висока цена. Организираната престъпност получила стабилна финансова инжекция и преки връзки с правителството. А връзките с политиците означават протекции.

В такава среда Ходама, куромаку, преуспял.

Адачи отвори очи. Чифуне беше спряла да говори и беше вдигнала ръце да развърже косите си. Блеснали на светлината от свещите, те се спуснаха надолу по гърдите й като водопад. Тя се наведе напред да го целуне, а той я прегърна и докато се целуваха, непрекъснато я галеше.

 

 

Районна болница в Конимара, 2 януари

Нямаше време да се вика медицински хеликоптер, затова Килмара реши да използва машината, с която бяха пристигнали терористите. Нямаше място за друго решение. Рейнджърите истински се бяха постарали, но и това не беше достатъчно. Фицдуейн беше ранен прекалено тежко. Той губеше битката за живота си.

Килмара направи правилния извод, че един хеликоптер, предназначен за такава тайна мисия, трябва да е зареден с гориво и щом са кацнали на острова, терористите са допълнили резервоара догоре.

Оказа се прав. Един от хората на Делта беше обучен да пилотира ниско и бързо и да се приземява върху монета. За нещастие той нямаше понятие от местната география или от ирландските радиовръзки. Така или иначе, помисли си Килмара, акцентът му от Джорджия ще бъде практически неразбираем за местните хора. Сержант Ханигън тръгна с него, за да му помага като навигатор и преводач и да наблюдава ранения.

Жизненоважно беше да се лети ниско. Дробът на Фицдуейн беше перфориран. Колкото по-високо летяха, толкова въздухът ставаше по-рядък и се увеличаваше налягането в дроба, а оттам и рискът от белодробна недостатъчност.

За офицера от Делта, трениран в бръснещите полети, ниско действително означаваше ниско. Това беше най-вълнуващият и страховит полет в живота на неговия другар-рейнджър. За жалост Ханигън не можа да му се наслади. Без седалка, той трябваше да работи коленичил. Шумът и вибрациите на хеликоптера означаваха, че трябва зорко да бди за жизнените показатели на ранения пътник. Непрекъснато му мереше кръвното налягане и пулса, проверяваше маниакално проходимостта на дихателните му пътища, внимаваше да не се разместят системите.

Когато хеликоптерът пристигна в Районната болница в Конимара, Ханигън смяташе, че вероятността Фицдуейн да оживее, е нищожна.

Полетът отне трийсет минути. Бяха изминали четирийсет и пет минути от раняването.

Майк Джилмартин, военният лекар-консултант, беше запознат със случая по радиовръзката и вече поставяше диагноза, докато екипът му се трудеше.

Анестезиологът консултант Линда Фолей провери дихателните пътища. Очевидно раненият не можеше да диша напълно самостоятелно.

— Маска — каза тя.

Веднага му беше поставена кислородна маска, свързана с кислородна торбичка, която една сестра започна да стиска ръчно, за да изпраща кислород към пациента.

Той беше восъчнобял, а кожата му беше лепкава от пот и студена на допир. Беше зашеметен, но се бореше за живот. От раните му се процеждаше сламеножълта серозна течност, дрехите му бяха подгизнали от съсирена кръв. При по-внимателна проверка ставаше ясно, че вдишваше мъчително трийсет и пет пъти в минута, а кръвното му налягане беше над осемдесет, но почти недоловимо. Пулсът му отчиташе сто и четирийсет удара в минута.

Фицдуейн показваше една основна животинска реакция при сериозно нараняване. Освободен от своето съзнание, той отрязваше достъпа на кръв до по-маловажните места и съхраняваше притока на кръв към мозъка, за да може тялото му да се бори.

Джилмартин перкутира гърдите му и като чу глухия звук, незабавно нареди дренаж. Той бързо инжектира местна упойка и без да чака от три до пет минути, за да може наркотикът да подейства напълно, направи разрез в мускулите на петото междуребрено пространство и разтвори мускула с форцепс.

Това се оказа недостатъчно. Той бръкна с пръста на облечената си в хирургическа ръкавица ръка, за да отвори раната още повече, после постави в нея четирийсетсантиметрова пластмасова тръбичка.

Смесица от яркочервена артериална и синкава венозна кръв рукна навън в тъмночервена струя към контейнер на пода. От него стърчеше още една тръбичка, която освобождаваше въздуха, излизащ от дроба на Фицдуейн. През първите две минути изтече половин литър кръв.

Без да съзнава къде се намира, в безсъзнание и шок, Фицдуейн започна да се мята. Анестезиологът и нейният екип го наблюдаваха загрижено и бързо се заеха да залепят с лейкопласт канулите на венозните системи. Те можеха съвсем лесно да излязат от вените и да се забият в тъканта.

Джилмартин оголи ранения крак и направи нова стягаща превръзка, докато една сестра правеше притискане с ръка. Кракът беше неестествено бял — признак, че феморалната артерия и вена са увредени. Освен това очевидно имаше и многократно счупване.

— Каква кървава каша — каза той. — Да го подготвим за операционната.

Подготовката продължи. Кръвното налягане на Фицдуейн бавно се подобри на сто и десет на деветдесет, а пулсът му спадна до сто удара в минута.

Вече беше достатъчно възкресен за операция.

От пристигането му в болницата беше изтекъл половин час. От стрелбата по него бяха минали час и петнайсет минути.

Вкараха го в операционната.