Виктор О’Райли
Правилата на лова (13)

12.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 28 май

След като прекара няколко месеца в Дънклийв на силна храна, много почивка, физически упражнения и естетическо удоволствие от красотата на острова, Фицдуейн отново започна да се чувства нормален човек. Беше готов за следващата фаза на плана и нетърпеливо очакваше пристигането на приятеля си.

Килмара се приземи на новата самолетна полоса, която Фицдуейн беше поръчал да направят в централната част на острова.

Полосата беше къса, но твърда, с добра отводнителна система и напълно подходяща както за самолета, използван от генерала на рейнджърите, така и за новия самолет на Фицдуейн. И двата самолета бяха здрави въздушни машини, които можеха да летят с девет пътника на борда и над тон товар.

Фицдуейн го посрещна и го вкара в боядисания в черно хеликоптер, който излетя незабавно, сякаш го преследваха.

— Да имаш пари понякога е доста полезно — каза Фицдуейн по вътрешната уредба. — Започнах всичко това през втората си седмица в болницата. Позволи ми да ти обяснявам, докато те развеждам наоколо. Ще видиш, че съм направил доста промени.

Хеликоптерът прелетя над замъка Дънклийв. Фицдуейн посочи нещо с пръст. Килмара ясно видя сателитната антена, поставена над входната врата.

— Това, което ми харесва тук, е изолираността на моето положение — продължи Фицдуейн. — Това, което се случи обаче, ме накара да разбера, че да си откъснат от света има и своите недостатъци. Нищо не можеш да направиш, без да си свързан с останалия свят, затова сложих сателитната антена и прокарах няколко нови линии. Сега мога да говоря с всяка точка на света, без да използвам местната телефонна централа. По същия начин мога да прехвърлям и данни на компютъра, като използвам високоскоростни модеми.

Следващото по важност бе възможността да прехвърлям тук хора и стоки по най-бързия начин. С този хеликоптер и самолета мога да прелитам до Дъблин за по-малко от два часа. Освен това и двете машини са снабдени с инфрачервени наблюдателни системи, с които мога да прехвърлям в реално време всякаква информация на земните станции.

Хеликоптерът направи кръг над Дънклийв. Килмара погледна в екрана на ИЧЕН — успя да забележи серия от метални стълбове, подредени на разстояние един от друг.

— Микровълнова бариера, телевизионни камери и други такива измишльотини — каза Фицдуейн. — Технологични нещица, с които сега можеш да се снабдиш учудващо лесно. Естествено нито една от системите не е защитена от грешки, но вече никой не може да приближи незабелязано до замъка по земя, а пък за въздуха съм инсталирал и радар.

Пилотът направи вираж над морето и полетя, следвайки бреговата ивица, към огромния викториански замък, построен в готически стил и известен на острова като колежа Дрейкър. Последния път, когато Килмара го бе видял, замъкът беше със заковани прозорци. Сега те блестяха, прясно боядисани, всичко беше подредено, виждаха се няколко паркирани коли в двора. Той също беше заобиколен с микровълнова защита и разни други наблюдателни устройства.

— Знам, че от известно време островът ти е харесал за тренировъчен плац за рейнджърите — каза Фицдуейн. — Много добре. Съгласен съм. Можем да сключим сделка. Аз имам нужда от сигурност, ти имаш нужда от място. Можеш да обитаваш едно от крилата на Дрейкър и да тренираш твоите рейнджъри чак до морския бряг.

— А наем? — попита Килмара, който винаги беше притеснен за намирането на финансови средства.

— Съвсем малко, докато ти ръководиш рейнджърите. Договорът може да се анулира с едномесечно предизвестие. Аз трябва да поддържам направените подобрения. А вие трябва да оправяте всички щети, които сте нанесли. И още нещо — целият остров да се засекрети като военна територия с ограничен достъп. Искам да издигна няколко сгради и нямам намерение да се бавя с молби за разрешение за строеж — той каза нещо по уредбата на пилота и хеликоптерът зави и се насочи към Дънклийв, като летеше с голяма скорост ниско над земята. — Ще поговорим по-късно. Гостите ни трябва да дойдат всеки момент.

Приземиха се в двора на замъка. Към тях се приближи един джип „Роувър“, спря и от него слязоха трима японци.

Първият беше Йошокава. Вторият, нисък и с достопочтен вид, беше непознат за Фицдуейн. Третият посетител беше една изключително привлекателна жена.

Вторият японец беше представен като Сабуро Еноке, заместник-главен инспектор на Токийското столично управление на полицията, известен сред своите подчинени като Паяка.

Жената беше госпожица Чифуне Танабу. Тя тъкмо даваше визитната си картичка, когато небесата сякаш се отвориха и потоци дъжд се изляха върху незащитената група. Всички бегом се скриха в сградата.

 

 

Голямата зала беше подготвена за съвещанието. Различни аудио-визуални помощни средства бяха разположени на необходимите места. До едната стена бяха наредени дъски на подвижни стативи.

Отвън небето беше притъмняло и дъждът шибаше по дългата остъклена стена. Фицдуейн предложи да затворят плъзгащите се щори, за да се изолират от красивата, но потискаща картина отвън. Гостите с усмивка отказаха.

— Свикнали сме на оскъден пейзаж в градска среда — каза Йошокава. — Гледката към открито море е рядко удоволствие за нас, независимо от времето.

Всички седнаха и тогава Йошокава започна да говори.

— Нашето събиране е продиктувано от изключителни интереси, защото въпросите, които ще се повдигнат тук, при нормални обстоятелства никога не биха се обсъждали от толкова различни по произход хора. Засегнати са национални интереси, а никоя страна не желае да показва недостатъците си на публично място. Но ние сме уверени, че имаме работа с хора, на които може да се доверим, а също и че тук ни водят общи интереси. Сега давам думата на Еноке-сан, заместник-главен инспектор на Токийското столично управление на полицията.

Паяка се изправи. Английският му беше превъзходен, със силен американски акцент. Говореше бавно, по начин, който не оставяше съмнение, че думите му са сериозно обмислени.

— Японците може с право да се гордеят с много неща, но все пак има и негативни явления, които предизвикват смущение. Естествено не желаем да правим публично достояние негативните си страни. Но независимо от това, в конкретния случай е ясно, че сътрудничеството носи предимства. Отне ни доста време да стигнем до това заключение. Съжаляваме за това забавяне, но мога да уверя присъстващите, че в бъдеще това няма да се повтори. Ние сме сериозно решени да доведем до успешен край започнатото. А сега ще дам думата на генерал Килмара. Той провеждаше разследването тук и най-добре може да представи нашите общи изводи. Но преди това — направи дълбок поклон към Фицдуейн — бих искал да се извиня от името на моите сънародници за нараняванията, които сте получили, Фицдуейн-сан. Дейността на тази група ни поставя в изключително неудобно положение. Приемете нашите искрени извинения.

Седнал от предната страна на масата, Фицдуейн направи знак, че приема извиненията и се усмихна. Вътрешно той вече ставаше нетърпелив. Някои от нещата му бяха известни, но му се искаше да научи повече. Желаеше да чуе подробности, а не изтъркани думи. Надяваше се, че гостите му не са летели дотук повече от дванайсет часа само заради няколко елегантно поднесени фрази за извинение.

— Това, което ще ви кажа — Килмара се изправи, — е само най-важното от информацията, събирана от моите хора от различни източници в продължение на пет месеца усилена работа. Тук трябва да вметна, че най-съществената част на сведенията беше получена от нашите приятели в Япония. По причини, които ще станат ясни след малко, за тях това е едно особено неприятно разследване. Засегнати са не само въпроси на сигурността, но и политически интереси на най-високо ниво. Затова е изключително важно да се запази поверителният характер на разследването.

Килмара се обърна към Фицдуейн.

— Както знаеш, нападението срещу теб и Боти беше организирано от Яибо. Второто нападение също беше тяхна работа, макар групата да беше съставена от членове на ПИРА. Вече успяхме със сигурност да установим връзките между Палача и Яибо, които датират от повече от десет години. Задълбоченият разпит на Сасада потвърди, че убийството ти е било просто отмъщение за Палача и се очаквало да бъде осъществено съвсем лесно.

— Сасада не е трябвало да се включва лично в нападението на болницата, но е нарушил инструкциите. Той е един изключително ревностен член на компанията. Старанието му може и да е било неблагоразумно, но за нас се оказа много полезно. От него изскочи и първата пряка връзка между Яибо и Намака кейрецу. Организацията на Намака се оглавява от двама братя, Кей и Фумио. Имат шеф на сигурността, който се казва Китано. Според нашия познайник заповедта за убийството ти, Хюго, е била издадена пряко от Китано, но Китано не прави нищо без одобрението на братята Намака.

Паяка направи знак, че иска да поясни нещо и Килмара му предостави думата с жест. Японците бяха ужасно горди, той знаеше колко им беше трудно да обсъждат вътрешните механизми на системата си. Независимо от това той вече усещаше създаващия се климат на взаимно доверие в стаята и се радваше, че заместник-главният инспектор изоставя официалните обноски.

Паяка разясни какъв е произходът на братята Намака, а също някои неща за японската политическа система и влиянието им върху нея.

— От известно време подозирахме — каза той, — че съществува връзка между братята Намака и Яибо, като базирахме нашите заключения на анализа на това кой е спечелил от убийствата, извършени от Яибо. Но не цялата дейност на Яибо пряко облагодетелстваше Намака и ние не можехме да намерим твърдо доказателство в подкрепа на нашата теза. Освен това братята Намака имат значително влияние, стигащо до ниво министри. Не беше възможно и все още не можем да ги заловим и да изтръгнем истината от тях. Макар че сме се изкушавали да го сторим.

Заместник-главният инспектор не спомена за това как Сасада беше разпитван от рейнджърите, разпит, след който той не можеше повече да им бъде от полза. Отначало страшно се беше ядосал, когато научи за това, но у него надделя прагматизмът. Разпитът се беше извършил в една екстремална ситуация, иначе Сасада никога нямаше да проговори. В случая те бяха се сдобили с доказателства, уличаващи братята Намака, и можеха да ги използват в съда — връзката на Намака с Яибо вече не подлежеше на съмнение.

— Променило ли се е вече положението на Намака? — Фицдуейн се опита да изясни тази подробност.

— Да — заместник-главният инспектор кимна. — Променило се е и продължава да се променя — добави той с лека усмивка. — И по-точно Ходама, един куромаку, който от дълги години е в сърцевината на тяхното политическо влияние, беше убит. Нашата икономическа система е много сложна и затова бихме искали политическата система да съответства на нея. На все повече обикновени японци им идва до гуша от корупцията в политическите среди. Организират се групи, които пледират за промяна. Все по-трудно става на корумпирани политици и техните поддръжници да потулват разследванията и да действат безнаказано.

— Кой уби Ходама? — попита Фицдуейн.

— По този въпрос настъпи объркване — заместник-главният инспектор сви устни. — В резултат на убийството позициите на Намака се разклатиха, но пък доказателствата сочат в тяхна посока като хора, които са го поръчали. Хипотезата е, че Ходама се е готвел публично да изостави Намака, защото може би са имали финансови трудности, и убийството му е било избрано като по-малката от двете злини.

— Разполагате ли с убедителни доказателства срещу Намака? — попита Фицдуейн.

— За съжаление не разполагаме с такива — отговори заместник главният инспектор. — Известно време следствието по тяхното дело вървеше много добре, но след това се запъна. Всичко сочи към тях, но не можем да докажем нищо. Начело на следствието сме сложили много добър полицай, но практически вече сме… — той млъкна, като търсеше подходящата дума.

— Заседнали? — подсказа Фицдуейн.

— Точно така — съгласи се с предложената дума заместник-главният инспектор.

Последва дълга пауза. Килмара се изкушаваше да заговори, но искаше да окуражи японеца да продължи. Поначало беше страшно трудно да го привлекат и сега Килмара силно желаеше да го включи в операцията.

Следващият етап трябваше да се предложи от японците. Трябваше да изглежда като идея на Паяка. Ангажиментът щеше да е по-стабилен, ако той самият произнесеше думите. Разбира се, Фицдуейн и без това щеше да отиде в Япония, но нещата щяха да изглеждат по-добре политически, ако това беше по инициатива на японците. Такава беше стратегията, която Килмара бе предложил на Фицдуейн, и двамата с Йошокава бяха работили доста време върху нея, всеки от своята страна, докато Фицдуейн се възстанови напълно.

Но щеше ли Паяка да се хване на въдицата? Според Килмара това беше доста вероятно, щом вече бяха стигнали толкова далеч, но все пак съществуваше персоналният елемент — ако на Паяка не му харесаше видът на Фицдуейн, всичко пропадаше.

— Фицдуейн-сан — започна внимателно Паяка, — кога смятате, че ще се възстановите напълно?

— Доста скоро — със смях отговори Фицдуейн. — Благодаря ви за загрижеността, но все пак защо питате?

Паяка погледна към Килмара, след това обърна очи към Йошокава. Килмара се усмихна, а Йошокава кимна. Паяка се изпъна на стола си.

— Фицдуейн-сан, бихме искали да дойдете в Япония и да се включите в следствието. За нас ще бъде чест да работим с вас.

Точно в десетката, помисли се Килмара. След това мислено запуши устата на Фицдуейн, който трябваше да се направи на недостъпен.

— Предложението ви е голяма чест за мен, заместник-главен инспекторе — каза Фицдуейн, — но аз не говоря езика ви и не съм опитен следовател. Не съм сигурен, че ще ви бъда от голяма полза — вътрешно той почувства въодушевление при думите на Паяка, защото най-накрая щеше да премести битката на територията на врага, но Йошокава му беше казал, че е съвсем в реда на нещата да прояви известна неохота.

— Заместник-главният инспектор знае вашата репутация — заговори Йошокава. — Запознат е какво сте правили в Берн, както и с историята с Палача. Знае, че сте спасили живота на сина ми. Предложението, което той направи, е сериозно обмислено.

— Простата истина е — каза Килмара, — че тук не сме в състояние да те пазим безкрайно. Поради тази причина има много предимства в това да поемем инициативата и да пренесем сражението на територията на врага. Заместник-главният инспектор е на мнение, че твоето присъствие в Япония ще ги накара да предприемат нещо, което може да ни помогне да ги изобличим.

— Фицдуейн-сан — от другата страна на масата се обади глас, който не бяха чували досега. — Двоумя се дали да формулирам директно въпроса, но вие имате избор между две неща — да изпълнявате роля на мишена или на примамка.

Фицдуейн погледна към Чифуне Танабу с изненада и малко развеселен.

— Танабу-сан е може би прекалено пряма, но всъщност е съвсем точна — каза Паяка. — Вие, разбира се, ще бъдете строго охраняван от най-добрите ни хора. Трябва да добавя обаче, че няма да е възможно да носите оръжие. Даже и при настоящите обстоятелства това ще е съвсем недопустимо.

Фицдуейн започна да се смее толкова силно, че кракът започна да го боли. Стана от стола да се раздвижи, но не спря да се смее. Сълзи потекоха по бузите му. Не беше се чувствал така добре от месеци. Отначало Паяка се почувства неудобно, но скоро всички започнаха да се смеят.

Когато се успокои, Фицдуейн изкара напитки и участниците в събранието се отпуснаха. Той благодари на Бога — или който там движеше нещата — за това, че го беше надарил с чувство за хумор. Съзнаваше, че словесната дипломация при създалата се ситуация нямаше да бъде достатъчна.

Все пак двамата с Килмара бяха предвидили този проблем.

Нямаше да му позволят да носи оръжие, но нямаше да остане съвсем невъоръжен.

 

 

Париж, Франция, 28 май

Тъй като Яибо не можа да елиминира окончателно Фицдуейн, Рейко Ошима беше решила да изравни резултата, като използва примамка — нещо, което със сигурност да изкара Фицдуейн от малката му островна крепост. Тази идея я изпълни със задоволство.

По репутация Рейко Ошима можеше да се мери с Карлос Чакала.

Тя се дължеше не само на жестокостта на действията й като член на Яибо, но и на външността й. Нежната красота на Рейко контрастираше изненадващо с тежките наранявания, които причиняваше. Медиите не закъсняха да й лепнат прозвището Смъртоносния ангел.

Макар досието на Ошима да стоеше най-отгоре в архивите на всички антитерористични организации, а фотографията й да беше поставена на най-видно място във всеки пункт за паспортна проверка, тя все пак успяваше да обикаля света съвсем безнаказано. Беше не само лидер в организацията си, но и умееше да планира много добре действията си. За нея рискът означаваше удоволствие. Обичаше да си цапа ръцете с кръв. А знаеше, че медиите щяха да отразят много преувеличено произшествията, в които беше забелязвана.

Тайната на пътуването й по света, без да бъде откривана от службите за сигурност, беше в отличителната й външност.

Властите търсеха красива японка, наближаваща четиридесетте. Тях изобщо не ги интересуваше пълничката, близо петдесетгодишна матрона с изхвръкнали зъби и посивяла коса, която обикаляше Европа с група учители. В Европа бяха свикнали с японските туристи. Твърдата валута беше добре дошла и тук не им създаваха много неприятности. Туристите обичаха европейските луксозни стоки в магазините на Гучи и Карден — нещо, което японците можеха да си позволят поради силата на японската йена. Освен това, въпреки голямата публичност, с която бяха обсъждани японската Червена армия, Яибо и други подобни десни организации, самите японски туристи не бяха отъждествявани с терористи. Типичният терорист в Европа беше описван най-често като идващ от Средния изток или най-вероятно ирландец по произход. За японците, общо взето, се смяташе, че не представляват заплаха, още повече като се знаеше, че по характер са хора, които се подчиняват на закона.

Закръглена в кръста и с прости, стегнати с връзки кожени обувки, с коса, боядисана в сиво, и с очила, с подплатени отвътре бузи и зъбна протеза върху естествените й зъби, Ошима влезе във Франция заедно със спътниците си в един нает микробус и се запъти към Париж.

Никой не й обърна внимание. Според нея да се движиш в Централна Европа сред гъсто разположеното й население, в което лесно може да се укриеш, и при постепенното премахване на границите между държавите беше фасулска работа. Някои други страни, като например Англия, не бяха толкова лесни за пътуване. В Израел, независимо от дегизировката, придвижването беше истински проблем. Там не се отнасяха несериозно към терористите, а бяха непрекъснато нащрек.

Най-голямата трудност, с която се сблъскаха Ошима и групата й при влизането им в Париж, беше шофирането и паркирането. Наложи се да направят пълна обиколка по околовръстното шосе, докато успеят да намерят правилната отбивка, и останаха повече от убедени, че парижаните са една специална група маниаци. Това заключение беше затвърдено, когато караха по тесните странични улици и всеки път, когато се опитваха да намалят скоростта, нетърпеливите парижани натискаха клаксоните. Същото ставаше и когато се опитваха да намерят място за паркиране.

Като безопасно място Либия има своите предимства, мислеше си Смъртоносния ангел, но с ограниченото си пътно движение и огромните пространства даваше слаба тренировка за каране на кола в претъпканата Централна Европа.

Групата се утешаваше с перспективата за добрата френска кухня. За нещастие пристигнаха в града по време, когато всеки парижанин решава да иде да вечеря и не търпи никаква намеса от аматьори чужденци. Всички ресторанти, в които опитаха да влязат, бяха препълнени. След като осем пъти ги отпращаха с безразлично вдигане на рамене, те най-после решиха да вечерят с хамбургери, пържени картофи и шоколадов шейк в ресторант на Макдоналдс.

Храната там им напомни за Токио.

 

 

Париж, Франция, 29 май

Залата за фехтовка беше построена през втората половина на шестнайсети век — приблизителното време, когато дуелирането с рапири се е превърнало в сериозно занимание във Франция — и беше продължила да се радва на добри покровители, само с няколко кратки прекъсвания, до настоящия момент.

По време на революцията сградата била временно превърната в бордей, тъй като умението да боравиш с рапира било считано за атрибут на аристократите. По време на нацистката окупация залата била клуб за офицери. С изключение на тези малки промеждутъци от време залата беше функционирала непрекъснато в продължение на близо четиристотин години като място, в което едно човешко същество се обучава да убива или да се защитава срещу друго човешко същество с помощта на дълго заострено парче метал.

Кристиан дьо Гевен смяташе залата за един прекрасен паметник на човешкото общество.

Сградата се намираше в модния Шестнайсети квартал, беше удобно разположена близо до казармите край Боа дьо Венсен^[1] и на не повече от няколко минути път от банката му, къщата на любовницата му и дома му, а също и от любимия му ресторант. Дьо Гевен можеше да работи, да се фехтува, спортува, да се наяде добре и да се върне навреме, за да сложи децата да спят и да погледа телевизия с жена си, ако му се искаше, без да се напряга твърде много. Това беше според него едно много цивилизовано съществуване.

Той беше приел присърце предупрежденията на Фицдуейн, макар и без голям ентусиазъм. Черният му ситроен беше покрит с броня. Шофираше го въоръжен бодигард. На предната седалка стоеше още един бодигард. Прозорците бяха оцветени в тъмно, за да се затрудни разпознаването му вътре в колата. Често сменяше маршрутите и колите. Вече не се фехтуваше в работното време на оръжейната зала. Сега използваше извънработно време, като извикваше само един или двама избрани противника, а уреждането на тези срещи ставаше при най-голяма секретност.

Независимо от това, в ежедневието му можеше да се забележи определена регулярност. Три или четири пъти на седмица — въпреки че денят и времето бяха различни — Дьо Гевен можеше да бъде намерен в залата. Беше решил да усъвършенства стила си, за да може да победи Фицдуейн. Беше усъвършенствал стрелбата с лък и вече беше по-добър от ирландеца. Сега беше решил да постигне същото и с рапирата. По природа страшно обичаше да се състезава. А освен това харесваха му бързината и елегантността на този спорт, а също и възбудата от движението.

Черният ситроен сви в улица „Жарнак“ и спря пред сивата каменна фасада на залата. Единият бодигард слезе и набра кода за влизане върху електронната ключалка. Двойните врати се отвориха и ситроенът влезе във вътрешния двор. Зад тях тежките врати се затвориха отново. Дьо Гевен се почувства сигурен и спокоен на познатата територия. Следван от бодигарда си, той изкачи изтърканите каменни стъпала към залата най-горе. Дългата стая имаше под от дървени блокчета и сводест таван. Стените бяха обкичени със стари оръжия и надписи. Имената на майсторите бяха написани на фриза, който минаваше по горния край на ламперията. За Дьо Гевен тази стая представляваше еманация на Франция — целеустременост, възторг, слава, силата на традициите, увереността на историята, приемствеността на привилегированите, една проява на могъщество.

Огромната стая беше празна.

— Разполагайте се, момчета — разпореди се Дьо Гевен. — Аз ще ида да се преоблека.

Той се запъти към съблекалнята, където щеше да го чака Шапюи. Пиер, един от бодигардовете, тръгна преди него с намерение да направи проверка, но Дьо Гевен нетърпеливо го отпрати. Неговият колега Венсан се усмихна и седна. Той не беше толкова досаден.

Понякога тази работа с охраната може да излезе извън контрол, мислеше си Дьо Гевен. Двоумеше се дали да продължи да си осигурява бодигардове. Не беше особено доволен да върши каквото и да било, наблюдаван отблизо. А и не беше сигурен какво можеше да се появи в някое лъскаво списание в бъдеще. Нещо от рода на „Частният живот на един парижки банкер. От неговия бодигард“. Той потръпна. Във Франция имаше закони, които защитаваха личния живот на гражданите, но останалата част от континента беше пълна с вестници, които много си падаха по такива неща.

Съблекалнята — една просторна, боядисана в бяло стая с покрит с плочки под и висок таван с греди — беше разделена на три сектора от редиците високи дървени шкафчета, останали още от миналото столетие. Дьо Гевен чу шум от капеща вода. Някой очевидно беше забравил да затвори добре душа, след като се беше окъпал. Но звукът като че ли идваше от по-близо.

Дьо Гевен усети някаква миризма. Кожата му настръхна. Подобна миризма не можеше да сбърка с нищо друго. За първи път се беше сблъскал с нея като младеж, преди двайсет и пет години. Тя му навя спомени за Алжир, за парашутистите-командоси, за прекършените тела на току-що убити хора. Напомни му за касапницата на острова на Фицдуейн.

Кръв. Смърт. Съвсем скорошна смърт.

Можеше да извика за помощ, охраната беше наблизо, но устата му неочаквано пресъхна. Нещо привлече погледа му. Той погледна нагоре. На една от гредите висеше тънко плетено алпинистко въже. Беше опънато, сякаш нещо беше закачено на края му. Дьо Гевен не можеше да види какво е то, защото въжето свършваше между шкафчетата в съседния сектор.

Той облиза устни, за да ги навлажни. Тръгна напред, сякаш някой го побутна. Отиде бавно до края на своята редица от шкафчета и свърна към съседната. Откъм залата се чу глух шум като от кашлица, но вниманието на Дьо Гевен беше съсредоточено върху това, което щеше да види.

Огромна локва кръв беше заляла плочките на пода и се просмукваше под шкафчетата. В средата на локвата стоеше кървава купчина от човешки вътрешности, които се извиваха нагоре като глава на змия. Дьо Гевен я проследи с очи. На въжето, с главата надолу, беше провесено голото тяло на Шапюи, неговия партньор за фехтовка. Плътта му беше съвършено бяла, кръвта беше напълно изцедена от тялото. То беше разпорено с един удар от слабините до гръкляна. Вътрешностите му бяха провиснали до пода.

За момент Дьо Гевен онемя, шокиран от страх. След това вик на отчаяние и ужас, животински рев, се изтръгна от него и той се втурна към фехтовалната зала.

Вече нищо не можеше да се направи. Двамата му бодигардове, Пиер и Венсан, лежаха, проснати на пода като две кървави купчини. Върху телата им ясно личаха дупките от автоматен откос.

Беше се изправил пред пет човека, наредени в полукръг. В средата му стоеше жена, една красива японка. В ръцете си тя държеше меч.

 

 

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 29 май

Когато се чу слабият вик, Катлийн се намираше в стаята на Боти, в централната кула на замъка. Като не можа да разбере откъде идва и от какво естество е, тя престана да мисли за него.

Викът не се повтори. Мозъкът, особено когато човек е уморен, понякога си прави шегички в стари къщи като тази. Навън бушуваше буря, вятърът откъм морето свистеше около старата зидария и крясъкът на бухал или друго нощно създание можеше да прозвучи наистина мистериозно по човешки.

Минаваше полунощ, всички гости вече се бяха прибрали, затова тя извършваше последната работа в къщата. Отиваше да провери Боти. Беше й приятно с него, а и двамата много се бяха сближили. Заспал, той беше очарователен. Леглото му беше сухо, беше добре завит. Всичко беше наред.

На стълбите стана течение и пердетата над двойно остъклените прозорци се издуха от вятъра. Тя методично провери всички прозорци, но те бяха плътно затворени. Вече беше проверила външните врати, но сега се увери отново, че бяха затворени, като погледна към алармените индикатори.

Оставаше да е отворена единствено вратата, която водеше към бойната площадка на покрива.

Минавайки покрай стаята на Фицдуейн, тя забеляза, че вратата му беше отворена, а стаята — празна. На земята до вратата лежеше навита на руло хартия от факса. Тя я вдигна с намерението да я постави на място и докато я носеше към масата, й хвърли бегъл поглед. Почувства как кръвта й се смрази.

Продължи да чете. Това беше бележка от Килмара, написана на ръка. Ясно личеше, че е била изпратена веднага след телефонен разговор между него и Фицдуейн. Беше превод на доклад от френската полиция, а към него беше прикрепена снимка, предадена по факса. Снимката беше транслирана с високо качество и макар да беше в черно-бяло, основните подробности бяха твърде ясни. Катлийн почувства, че й се повдига. Прилоша й. Хартията се изплъзна от ръката й и тя се строполи до старинната дъбова врата и повърна.

Сега проумя какъв беше викът, който беше чула преди малко, и в паника скочи и се втурна нагоре по изтритите каменни стълби.

Щом излезе на бойната площадка, в гърдите я блъсна леденостуден пороен дъжд, шибан от пристъпи на вятъра, който духаше с близо сто километра в час. Моментално прогизна до кости и замръзна от студ. Косата й се развя и покри очите й. За момент Катлийн не виждаше нищо.

Тя напълно изгуби ориентация. Ужасът от прочетеното се усили от умората и силната буря. Олюля се назад, объркана и шокирана. Усети силен удар ниско в кръста. Беше от назъбения парапет на кулата. Силен порив на вятъра, напоен с дъжд, отново я шибна и тя отчаяно затърси за какво да се хване, осъзнавайки внезапно на какво място се намира и каква опасност съществува да бъде издухана от вятъра през отворите на парапета долу, върху острите скали в бурното море.

Гранитното укрепление беше леденостудено и хлъзгаво, но тя успя да се закрепи достатъчно здраво, за да се изправи и възстанови равновесие. Отмахна косата от очите си. Опита се да извика Фицдуейн, но викът й заглъхна в бушуващата буря. Виенето на вятъра, ревът на бурното море, гръмотевиците и дъждът се смесиха в ужасяваща какофония.

Тъмнината беше почти пълна. Само слабата светлина, идваща от стълбите, осветяваше малко площадката, но и тази светлинка беше забулена от дъжда и се губеше в мрака на нощта.

Фицдуейн беше там. Трябваше да е там. Катлийн знаеше, че той обича да обмисля нещата на тази площадка, даже и в лошо време като това днес. Тук идваше да гледа изгрева и залеза на слънцето или просто да почувства силата на природата. Дънклийв и тази дива земя бяха дълбоко в кръвта му.

Тя го беше попитала защо прави това и той се бе опитал да обясни, но беше ясно, че с думите си едва загатваше за онова, което чувстваше.

„Не е възможно да се опише — беше казал той с лека усмивка. — Обичам семплата агресивност на вятъра, силен и възбуждащ в същото време, пръските от морето и мириса на йод, както и чувството, че си се слял с тази невероятна, красива мощ. Тя е част от моето детство и част от това, което съм. Това е всичко, което мога да ти кажа.“

Той беше наистина невъзможен човек, с дух на авантюрист и душа на поет. А това беше ужасяваща комбинация в свят, в който се отнасяха безразсъдно с живота.

Но го обичаше. Колкото и глупаво и невъзможно да беше, тя го обичаше. А това беше тежък товар за нея. Почти сигурно беше, че любовта й беше напразна, но тя бе отговорна за този мъж. За времето, с което разполагаше, щеше да направи всичко, което беше по силите й за него.

Тук би трябвало да дойде, ако беше сериозно притеснен, тъгуващ, отчаян… какъвто сигурно беше, защото Дьо Гевен беше мъртъв, а той му беше приятел, а и смъртта му беше ужасяваща. Наистина ужасяваща.

Въпреки това там нямаше никой.

Вятърът отново зафуча, този път от друга посока, и вратата към стълбата се затвори с трясък. Сега вече тъмнината беше пълна.

Катлийн клекна, наведе глава и със стиснати юмруци се опита да се бори с паниката, която я обземаше, и да прецени положението, в което се намираше.

Беше смешно. Нямаше никакви причини да се страхува, казваше си тя. Самата тъмнина не представляваше някаква заплаха за нея, а тя беше идвала тук десетки пъти. Не се намираше в непознато мазе, в което да мирише на заплаха. Беше на нещо като плосък покрив — бойната площадка на замъка на Фицдуейн — и би трябвало да се чувства спокойна и в позната обстановка. Но не можеше да вижда. Нищо не виждаше. А бурята беше толкова силна, че можеше да я отвее извън платформата, ако не внимаваше.

Парализира се от ужас, когато нещо твърдо и мокро като змия я шибна и се обви около шията й. Тя се изправи на крака и задращи с ръце по гърлото си, мъчейки се да се освободи. Силен порив на вятъра я блъсна назад и натискът върху гърлото й се усили. Катлийн почувства, че се задушава.

Внезапно усетила от допира с пръстите кой я беше нападнал, тя почувства облекчение, докато развиваше познатото въже. Единият край на въжето от знамето се вееше свободно й запратен от вятъра, се беше обвил около шията й. Всяка сутрин вдигаха знамето на Фицдуейн над замъка и всяка вечер при залез-слънце го сваляха. Боти страшно харесваше този ритуал и Катлийн много пъти му беше помагала да се справи с въжетата. Тъканта беше позната и след като разбра какво беше това, тя се успокои.

Не виждаше нищо, но можеше да се оправи с опипване и да мисли.

Тя използва въжето, за да се насочи към пилона на знамето, който беше монтиран в единия ъгъл на площадката. С ръце намери боядисаното дърво на дръжката и металната част на проводника, който вървеше от едната страна. Сега вече можеше да се ориентира къде се намира. Освен това пръстите й докоснаха кутията на шалтерите, които запалваха външното осветление.

Тя изтегли ръчките една по една, без да се интересува кой беше шалтерът за покрива, и умопомрачаващата тъмнина се вдигна като дръпната встрани завеса. Само за секунди целият замък бе окъпан в светлина. Виждаха се ясно назъбените бойници на кулата. Вътрешният двор долу беше едно езеро от светлина.

Напомняше гледка от древен мит. Сред сноповете дъжд замъкът изглеждаше, като че плува и трепти. Беше неестествено като в сън.

Фицдуейн стоеше на другия край на площадката и премигваше срещу внезапната силна светлина, сякаш се отърсваше от някакъв транс. Нямаше връхна дреха и беше мокър до кости.

Катлийн тичешком отиде при него и го прегърна. Тялото му беше леденостудено и трепереше, а лицето му изразяваше крайно отчаяние.

Тя се почувства силна и уверена. Беше виждала този мъж да се измъква от сигурна смърт след седмици, изпълнени с болка, и винаги твърдо беше търпял мъките си. Никога не беше забелязвала даже и следа от отчаяние. Но сега вече беше прекрачил прага на издръжливостта си и се нуждаеше от помощ, както никога досега. И тя беше там да му я даде.

Катлийн го изведе от площадката и затвори тежката врата зад себе си. Яростта на бурята моментално заглъхна.

Доведе го до спалнята му и го съблече гол, после застана под горещия душ с него и го прегръщаше, докато в телата им не се вля малко топлина. След това го сложи да си легне и запали огън в старата камина. Стаята постепенно се затопли. Въпреки това той все още трепереше, не го стопляха дори и тежките завивки. И както беше гола, тя го взе в прегръдките си и притисна лицето му към гърдите си, като че ли беше малко дете. Той заплака. Катлийн също плака с него, след това и двамата заспаха.

 

 

Катлийн се събуди първа. Огънят в камината беше загаснал, макар да имаше все още светещи въглени. Фицдуейн спеше неспокойно в обятията й.

Тя започна да го гали — първо нежно по хърба, след това надолу към бедрата. Скоро усети как той се възбуди. Тя разтвори бедрата си, сви колене и го прие в себе си. Беше топла и влажна и гореше от желание.

Фицдуейн се събуди с усещането за изключителна чувственост, която го обгръщаше отвсякъде. Нежни твърди гърди му служеха за възглавница. Дълги крака се увиваха около тялото му. Усещаше дъха й, сладкия й дъх.

Устните му намериха устните на Катлийн и техните езици се срещнаха, той почувства зърната на гърдите й, опрени до него. Отначало движенията му бяха бавни и равномерни, но след малко нейната страст се усили, той усети езика й в ухото си и чу пресекливото й дишане…

Той вече не можеше да се владее. Можеше само да се концентрира върху този всепоглъщащ оздравителен секс — една сила, сътворена от физическо усещане и вълни от любов.

Катлийн получи оргазъм първа, тялото й потрепери от облекчение и дълъг страстен вик се изтръгна от нея, след това тя го стисна по-плътно и той потъна в едно бездънно море от удоволствие, което, изглежда, нямаше край. И след това всичко свърши.

 

 

Отново поспаха в обятията си, след това Фицдуейн запали огъня, излезе и направи чай и пресен портокалов сок и после двамата си поговориха в леглото.

Неизказана остана мисълта, че бяха нарушили правилата, че това беше нещо, което се бяха уговорили, че няма да вършат; че бяха приятели, а не любовници; че сега нещата са станали по-сложни и че вероятно не това беше начинът, по който трябваше да се развият отношенията им. Всичко това беше истина, но съществуваше също и споделената вяра, че това, което се бе случило, не беше нищо друго, освен добро.

Най-накрая разговорът неохотно се отклони към Дьо Гевен. Фицдуейн се изправи в леглото, загледан в огъня, докато говореше, а Катлийн лежеше до него, с ръце около кръста му, и го галеше от време на време. Той й каза за това как се бяха срещнали и как се бяха фехтували, говори й за семейството на приятеля си и за добрите времена, които бяха преживели; и накрая за това как бе умрял Кристиан дьо Гевен. Беше толкова ужасяващо, че Катлийн искаше да го спре да не обяснява, но той, изглежда, имаше нужда да говори за това докрай, да чуе думите отново, за да може да ги приеме.

— Всъщност докладът и снимките показват повечето от нещата — каза Фицдуейн мрачно, — но те не обясняват значението на метода, използван при убийството. Колкото и да е иронично това, Дьо Гевен щеше да го разбере. И двамата бяхме изучавали хладните оръжия и обичаите, свързани с тях. И един от основните спорове беше за ефикасността на оръжията от западните страни, сравнена с тази на японските хладни оръжия. Японските катана се смятат от мнозина за върха на изкуството да се правят мечове.

През Средните векове в Япония мечът е трябвало да среже тежката метална и кожена ризница, носена от воините, и след това да може да нанесе смъртоносна рана с един-единствен удар. Това изисквало острието на това оръжие да е от изключително качество и тъй като мечовете са били правени на ръка, без последователността на стандартите на масовото производство, проверката на мечовете е била много важен етап от работата. Всеки преминал през изпитанията меч е бил подписван със златни букви върху накаго — или дръжката му. Мечовете, които не са издържали проверката, били претопявани за направата на копия — оръжието за по-низшите рангове воини.

За изпитанията понякога са били използвани плътни бали слама. Изпитания с човешко тяло са били предпочитани и са били често срещани. На самураите, които са проверявали мечовете, е било разрешавано от шогуна да екзекутират осъдени престъпници. Така са набавяли тела за изпитанията и са ги провеждали с голяма помпозност. Имало е свидетели, носело се е специално облекло и след като нанасяли пробните удари с меча, издавали удостоверение за резултатите. Използваният меч е бил снабден със специална дръжка, направена от две парчета твърдо дърво с регулируеми дупки, закрепено с метални ленти, което позволявало да се използва максимум сила, докато се извършват изпитанията.

Често пъти, след като първият удар е разрязвал тялото, частите отново и отново са били събирани, докато не е оставало парче плът, по-голямо от ръка или ходило на крак. Точно така е бил намерен Кристиан дьо Гевен. И за да доведат до край ужаса от всичко това, мръсниците оставили бележка — Яибо, Острието на меча…

Фицдуейн наведе глава. Изпитваше гняв, отвращение, погнуса, тъга. Действие и противодействие; този кървав бизнес, наречен тероризъм, никога не свършваше. Но можеше да се държи под контрол. Отделни групи можеха да бъдат унищожавани. Несъмнено щяха да се появят други, но това щеше да бъде битка на бъдещето.

Той се концентрира върху това, което му предстоеше. След това погледна към Катлийн.

— А относно нас…

Катлийн го погледна право в очите. Лицето й гореше, очите й бяха пълни с любов.

— Не говори за бъдещето, Хюго — каза тя спокойно. След това се усмихна и го целуна нежно по слабините. — Това е относно нас и сега. Люби ме.