Виктор О’Райли
Правилата на лова (26)

25.

Токио, Япония, 12 юли

Фумио Намака гледаше как гайджинът се приближава към него.

В блясъка на насочените прожектори и поради разстоянието той изглеждаше някак си по-малък и по-крехък оттогава, когато го бяха срещнали в Намака Тауър, но несъмнено това бе просто оптическа измама. Ирландецът бе облечен в тъмен костюм, а тъмните цветове обикновено правеха човек да изглежда по-дребен. А може би бе съвсем естествено човек да си въобразява, че омразният му враг е много по-едър, отколкото е в действителност.

Стоманеносивите коси и чертите не можеха да бъдат сбъркани. Поглеждайки към Фицдуейн, Фумио почти съжали за неизбежното пристигане на хеликоптерите на Яибо. Стигаше му само да знае, че този човек ще умре. Изпълнението на екзекуцията щеше да го доведе почти до екстаз.

— Намака-сан — каза гайджинът и се спря на десетина метра от него, — много се радвам да ви видя. Отдавна чакам това удоволствие.

Фумио се стресна. Гласът бе различен и този гайджин говореше на японски! Не знаеше какво точно, но тук нещо определено не се връзваше.

Той се огледа наоколо с несигурен поглед. От басейна и от онези места в градината, които допреди малко изглеждаха пусти и празни, сега бяха започнали да излизат тежковъоръжени маскирани фигури във водолазни костюми и качулки на главите, които като същества от адски кошмар бързо и организирано изпълниха пространството около него. Само за броени секунди той бе обкръжен, ръцете и краката му — вързани, а тялото му — приковано към една от гредите на лятната вила. На китките си усети студения допир на метал и разбра, че са му сложили белезници.

Някъде отдалеч до Фумио долетя познатото чип-чип-чип на хеликоптерни витла. Още не бе късно. Все още имаше малко време.

Гайджинът пристъпи напред, доближи лицето си съвсем близо до лицето на Фумио и пред безпомощно шарещия му поглед вдигна ръка и само с едно движение обели собствената си кожа от черепа надолу.

Фумио отвори уста потресен, гледайки как от главата на човека пред него хвърчат мокри парченца плът, кожа и косми. И тогава, вперил ужасен поглед в подаващото се отдолу лице, всичко му стана ясно. Вътрешностите му сякаш се преобърнаха и миризмата на собствения му страх изпълни ноздрите му.

— Кацуда — прошепна той.

Кошмарната глава кимна. От нея още висяха парцали изкуствена плът, което правеше лицето му да изглежда като на прокажен. Но, изглежда, и истинската плът също се белеше. Мъжът направо гниеше пред очите му.

— Твоят екзекутор — каза Кацуда.

Фумио долови миризмата на течността още преди да я излеят върху него и веднага му стана ясно как ще умре.

Шумът от хеликоптерите вече заглушаваше всичко друго само след част от секундата тъмните очертания на един от тях изплува над главите им и от него като змии заизхвърчаха черни въжета.

Кацуда се отдръпна назад и един от водолазите му подаде къс цилиндър. Само след секунда от него бликна розова светлина.

Изгарящото сияние описа дъга във въздуха, и започна да се накланя към крещящия и мятащ се Фумио.

 

 

За известно време погледът на Фицдуейн бе препречен от някаква тъмна маса, която се спусна в градината, и после той отново можа да види Фумио Намака и Кацуда. Но бе пропуснал няколко ценни секунди и вече не бе сигурен какво точно става. Бе видял надигналите се отвсякъде черни фигури да сграбчват Фумио, но след това бе изпуснал нишката на последователността.

Когато Фумио и Кацуда отново се появиха пред погледа му, той видя яркото розово сияние в ръцете на Кацуда и веднага след това Фумио избухна в пламъци. Тялото му, лятната вила и земята около него, изглежда, бяха напоени с високооктанов бензин или някаква друга леснозапалима течност, защото огнената експлозия бе неимоверно силна. В небето се издигна ослепителнобял огнен стълб и само след секунда сламеният покрив вече пламтеше като огромен факел.

— Ал, заеми се веднага с Кацуда — каза Фицдуейн натъртено. — Чифуне, обърни внимание на водолазите. Стреляйте по ваше усмотрение.

Кацуда разпери ръце встрани и стиснал юмруци, вдигна глава към небето да ознаменува триумфа си и изрева като звяр. Сега той бе куромаку.

Лонсдейл обра луфта на спусъка на дългия „Барет“. Кацуда — вече изпълваше цялото зрително поле на оптическия мерник.

— Банзай! Банзай! Банзай! — ревеше Кацуда, без да обръща внимание на избухналата престрелка между неговите водолази и терористите на Фумио, които бяха пристигнали твърде късно, за да спасят господаря си.

Лонсдейл леко натисна спусъка. Петдесеткалибровият куршум, конструиран през Първата световна война, за да унищожава танкове, удари Кацуда в горната част на торса и избухна, разхвърляйки кървавите късове от сърцето, гръдния кош, дробовете, гръбначния му стълб и останалите части от тялото в пламъците, където тялото на Намака вече цвъртеше и се топеше в адската горещина.

Двамата врагове изгоряха заедно.

Първият „Хюи“ се бе приземил на най-голямото свободно място, което бе успял да открие — в градината отпред, между кладенеца и пламтящата къща.

Диаметърът на витлата му бе почти петнайсет метра, затова вторият хеликоптер не направи опит да кацне, а остана да виси на около шест метра от земята.

По хвърлените от него въжета се спуснаха четири фигури, а другите терористи останаха горе, стреляйки по избраните от тях цели.

Чифуне стреляше на бързи и кратки интервали. За три секунди бе успяла да свали трима водолази, но оцелелите потърсиха прикритие и в утихналия за миг огън тя трескаво затърси нови мишени за стрелба.

Един от водолазите се скри зад високия човешки ръст каменен стълб за фенери, издялан от вулканична скала, но изстрелите от тристакалибровия магнум без усилие преодоляха камъка и поразиха човека, свил се от другата му страна.

Втори водолаз успя да стигне до басейна и вече бе на петнайсет сантиметра дълбочина, когато изстрелът го настигна и пръсна мозъка му.

Според Чифуне ефективността на въздушното нападение бе рязко снижена поради решението да се ограничават в употребата на огневата си мощ, но правилата на лова бяха ясно определени. Намираха се над гъсто населен град. Автоматичната стрелба, независимо от това дали е от картечница или гранатомет, бе забранена. Паяка бе категоричен по този въпрос. Цяло чудо бе, че не забраниха използването и на „Барета“. Петдесеткалибровият куршум пробиваше тухла, камък й стоманена броня и освен това известно бе, че може спокойно да премине през шест дървени къщи. Някой заблуден куршум би могъл да хвърли във въздуха цял суши бар и да придаде съвсем ново значение на израза „безобидна престрелка“.

Фицдуейн прецени ситуацията долу. Скоро трябваше да предаде нещата в ръцете на Паяка и хората му. Целите, за които можеше да се използва дирижабълът, бяха ограничени. Той бе чудесен пункт за наблюдение и им бе осигурил елемента изненада, което бе от решаващо значение, но сега всеки момент някой можеше да погледне нагоре. Това не би имало никакво значение, преди хеликоптерите да пристигнат на местопроизшествието, но сега вече положението бе станало нездравословно.

Дирижабълът можеше да лети с малко повече от сто километра в час, при положение че вятърът е благоприятен. Затова пък хеликоптерите „Хюи“ вдигаха около двеста и десет. Вярно, че скоростта им на издигане беше горе-долу колкото тази на дирижабъла, дори малко по-малка, но когато ставаше въпрос за маневреност, за сравнение не можеше и дума да става. Тук „Хюи“ бе безспорен господар. Нямаше какво да се мисли кой от двата хеликоптера представлява по-добра мишена. Време бе да се омитат оттук.

— Паяк-сан — каза Фицдуейн. Само до официалности му беше сега.

Заместник-главният началник и целият му щаб погледнаха смаяно към говорителите в подвижния команден пункт.

— Гайджин — промърмори той под нос. — Какво ти разбират тия варвари от добри обноски!

Щабните офицери около него се спогледаха усмихнати. Паяка току-що бе избегнал потенциална опасност от загуба на самоличност. Честта му бе върната.

Паяка включи микрофона.

— Фицдуейн-сан — отвърна той вместо потвърждение.

— Ще се опитаме да премахнем хеликоптера, който е на земята — каза Фицдуейн, — и след това моментално си обираме крушите. Да се занимаваме и с втория „Хюи“ е много опасно, освен ако не искате да обърнем цял Токио надолу с главата. Просто се надявам другата страна да мисли по същия начин.

— Съгласен — каза Паяка. — Нападаме след трийсет секунди.

Той започна да дава заповеди и вътрешният пръстен от въоръжени полицаи, начело с бронираната кола, с ръмжене се насочи към резиденцията на Ходама.

— Ал, опитай се да удариш двигателя и резервоарите на кацналия „Хюи“ — каза Фицдуейн. — Чифуне, мери се в пилота. Не искам тази птичка да хвръкне.

Лонсдейл знаеше, че петдесеткалибровият куршум без усилие ще влезе в хеликоптера, но да се удари, при това жизненоважен възел, бе нещо съвсем друго. Той се прицели в турбинния двигател под витлата и даде пет изстрела един след друг. Знаеше, че е ударил целта, но кумулативният бронебоен куршум не произведе никакъв ефект. С ужас видя как хеликоптерът се издига и започна да стреля, докато изпразни пълнителя.

Застанала до него, Чифуне бързо изстреля по пилота целия пълнител на магнума.

Хеликоптерът се вдигна на около шест-седем метра над земята, после изведнъж се килна встрани и се стовари върху горящата къща. Секунди след това се чу серия от експлозии, тъй като резервоарите, възпламенени от бронебойния куршум и от обхваналите ги пламъци, избухнаха.

Бронираната кола на полицията премаза заключения портал и продължи напред с тракаща непрекъснато картечница. Появиха се още бронирани коли и под прикриващия им огън атакуващата група на кудотай се втурна напред.

Терористите на земята се съпротивляваха, докато бяха избити.

Оцелелите якудза на Кацуда, облечени във водолазни костюми, вдигнаха ръце.

 

 

Рейко Ошима, водачката на Яибо, се намираше на седалката на втория пилот в кабината на висящия във въздуха „Хюи“, когато Лонсдейл стреля, и видя дупките, пробити в бронята на двигателя на кацналия хеликоптер.

Посоката, откъдето бяха дошли изстрелите, моментално и стана ясна.

— Вдигай се и бягай! — извика тя в микрофона. — Ако не искаш всички да се опечем като оня идиот там, моментално изчезвай! Обстрелват ни отгоре!

Стреснат от вика на Ошима и от внезапните експлозии пред себе си, пилотът натисна педалите по-силно и опашката на хеликоптера се замята насам-натам в ритъм, познат под името „танцът на Хюи“. Успя да овладее машината, после рязко я наклони встрани и увеличил оборотите докрай, побягна от мястото на битката, издигайки се бързо нагоре.

Седнала до него, Ошима огледа небето, за да разбере откъде дойдоха изстрелите. Търсеше да види военен или полицейски хеликоптер, затова отначало елиминира дирижабъла. Нищо не можа да види, но това бе невъзможно, защото нито един хеликоптер на властите не би напуснал местопроизшествието, докато земята долу под него ври и кипи в яростен бой.

Знаеше начина на мислене на официалните представители на властта, когато са във въздуха. Обичаха да бръмчат наоколо с машините си, да докладват ситуацията и да изпълняват предварително набелязана процедура. Ако по тях бяха стреляли полицаи, всеки момент до тях щеше да се появи някой униформен идиот и с микрофон в ръка да ги подкани да се предадат. Тя щеше да пръсне тъпия му мозък, а машината му щеше да се срине в пламъци върху покрива на Гинза. Точно по този начин мислеха и действаха тия глупаци. Винаги бе успявала да ги надхитри.

Дали не беше дирижабълът? По-рано никога не бе обръщала внимание на дирижабъла — той просто бе част от небето над Токио, както облаците по време на дъждовния сезон, и затова никога не бе мислила за него — но сега съсредоточи вниманието си върху бавно стапящото се в далечината огромно съоръжение.

Невъзможно бе дори да се помисли, че полицаите ще се решат да стрелят по един от централните квартали в Токио, където се намираха резиденциите на някои от най-видните личности в страната, но временно бе забравила за фактора гайджин Фицдуейн. Той вече бе демонстрирал непогрешимия си усет към неочакваното и необичайното. Една въздушна засада от дирижабъла бе тактика точно в негов стил.

Ошима потрепери, като си представи значението на развихрилия се в градините на Ходама ад.

Този гайджин бе още жив.

Когато долетяха на мястото, тя бе успяла да зърне Намака, но от Фицдуейн нямаше и следа.

Сигурно е бил там. Бил е примамка. Но не беше ли по-близко до ума, че веднъж заложил капана, той ще се отдръпне и ще наблюдава събитията от по-безопасно място. Този гайджин бе дързък и явно не му липсваше смелост, но не беше глупак.

Изведнъж целият план на Фицдуейн й стана ясен. Бе използвал силата на враговете си, за да ги насочи един срещу друг, и не само им бе послужил за примамка, но и за катализатор на собственото им унищожение. Фумио Намака, иначе предвидлив и предпазлив по природа, е бил заслепен от омразата към убиеца на брат си. Кацуда пък, от своя страна, е бил тласкан от непреодолимото си желание да отмъсти на целия род Намака и от амбицията да стане новият куромаку. Кой знае още колко фактори са били намесени? А най-лошото от всичко бе, че нейната организация бе хвърлила почти всичките си сили в задължението си да помага на рода Намака и бе попаднала в капана.

Пълното осъзнаване на това как бяха надхитрени от този варварин я изпълни с горчивина. Но ако правилно е разбрала нещата, това означаваше, че Фицдуейн е бил във въздушния кораб. Факторът изненада бе изцяло на негова страна — също като ловец, скрит в листака на някое дърво, но главната му отбранителна стратегия се състоеше в това да остане неоткрит. И явно е пропуснал да предвиди, че плячката му може също да дойде по въздуха.

Ошима се почувства уверена в преценката си. По нейно предложение бяха решили да използват двата откраднати от Японските въоръжени сили хеликоптери. Някои от членовете на Яибо бяха обучени да карат хеликоптери в Либия, и то, по ирония на съдбата, от северновиетнамски инструктори, ползващи пленено южновиетнамско въоръжение, затова бяха особено добре запознати с тези „Хюи“. От известно време насам тя бе мислила върху ползата от хеликоптери при терористичните нападения и не можеше да разбере защо само властите трябва да имат монопол върху бързината и огневата мощ на хеликоптерите.

Ролите сега бяха разменени. Ловецът на дървото щеше да се превърне в обект на лов и много трудно щеше да бъде да не умери човек такава мишена като дирижабъла.

Този път предимството бе на страната на Яибо.

Ошима посочи към бързо смаляващия се дирижабъл, който вече се бе отдалечил от тях на няколко километра. Бяха изгубили доста време, търсейки полицейски хеликоптер, но скоро щяха да го наваксат. Тя знаеше, че „Хюи“ е далеч по-бърз от онзи натъпкан с газове тулум.

— Карай след дирижабъла — каза тя — и се приближи така, че да можем да го нападнем отгоре. Няма да могат да ни видят отдолу и няма да стрелят. И по-бързичко. Искам да тресна тоя дирижабъл право върху града.

Пропагандното значение от унищожаването на такъв огромен и видим символ на властта върху столицата на Япония щеше да бъде огромно.

Пилотът увеличи скоростта и стремително се понесе през осветеното от неоновите светлини небе към целта, която в никой случай нямаше да пропуснат.

 

 

— Фицдуейн-сан — каза Паяка, — радарът потвърди визуалното наблюдение, че дирижабълът е преследван от хеликоптер — кратка пауза. — Преди пет дни ЯВС докладваха, че са им откраднати два хеликоптера. Съжаляваме, но имаме всички основания да подозираме, че това е терористична акция.

— Прието — каза Фицдуейн разсеяно. Мозъкът му усилено работеше.

Гласът на Паяка бе настоятелен.

— Сигурно ще ви нападнат, Фицдуейн-сан — каза той, — но искам пак да ви напомня правилата на играта. Не бива да пострада нито един цивилен. Както и да ви провокират, не бива да отвръщате на стрелбата над Токио. Бягайте и маневрирайте, но не стреляйте.

— Колко време имаме, докато ни настигне? — попита Фицдуейн.

— Две до три минути — отвърна Паяка. — Може би малко повече. Но може и да не ви нападнат.

— Край на връзката — каза Фицдуейн.

Светът се раздели на две — неговата група и целият останал свят, но в групата му имаше човек, когото не познаваше добре. Той отиде и седна до пилота. Инспектор-сан изглеждаше така, сякаш вчера е излязъл от пелените си, но повечето японци изглеждаха по-млади за годините си. С няколко думи той му описа ситуацията.

Пилотът направи гримаса и се обърна към Фицдуейн.

— Полковник-сан — каза той, — обучиха ме да карам този дирижабъл при всякакви нормални обстоятелства, но това все пак не е изтребител — след това изявление млъкна за секунда, после продължи: — Но ще видя какво мога да направя.

Отначало Фицдуейн мислеше, че пилотът е на около осем години. Седнал близо до него, той видя, че е сбъркал. Хлапето явно минаваше петнайсет години. За да стигне до званието полицейски инспектор, той очевидно е бил страшно добър.

— Инспектор-сан — каза той, — в кой университет сте учили?

— Тодай — отвърна пилотът гордо.

Всички пътища водеха към Токийския университет.

— Е, в такъв случай всичко е наред — каза бодро Фицдуейн.

Пилотът отново се обърна и отправи безизразен поглед към този луд гайджин.

— Ще придвижвате и ще друсате кораба, когато аз ви кажа, инспектор-сан — каза Фицдуейн. — Прилича донякъде на забавени реакции, само че е малко по-различно. Без лупинги и имелмани. Само няколко сексапилни маневри в точно подбрано време. Разбрано?

Пилотът все още продължаваше да гледа неразбиращо, докато накрая Фицдуейн му обясни идеята си е няколко думи. После в погледа му просветна разбиране.

— А, така ли? — каза той ентусиазирано.

Фицдуейн изглеждаше съвършено доволен.

— Винаги съм искал да чуя от някого именно тия думи — каза той.

Хеликоптерът на Яибо бе само на няколкостотин метра от дирижабъла, но малко по-високо.

Гондолата бе отдолу и не се виждаше. Те виждаха дирижабъла и можеха да се доближат толкова близо, че да го пипнат, като при това хората в гондолата отдолу не можеха да ги видят.

Врагът бе сляп.

— Огън! Всички пълнители да останат празни! — изкомандва Ошима и два калашника плюс пет деветмилиметрови автомата забълваха огън.

 

 

Хеликоптерът летеше с отворени врати, но въпреки това шумът бе оглушителен. От автоматите хвърчаха гилзи, удряха се в пода на кабината и след това потъваха в неоновата светлина на шестстотин метра под тях.

За по-малко от десет секунди пурообразният корпус на балона бе надупчен от триста куршума. От дупките със съскане започна да излиза хелий.

Свистейки с турбините си, въоръжено до зъби ято бойни хеликоптери „Супер Кобра“ се издигна в нощното небе над Атсуджи и се насочи към дирижабъла.

— Приблизително време на пристигане след десет — едно нула — минути — каза Паяка. — Ще бъдем при вас след десет — едно нула — минути — повтори той.

Отвърна му само статичен пукот. По средата на връзката дирижабълът внезапно бе замлъкнал.

 

 

— По дяволите! — изруга Фицдуейн с пълно основание, защото радиото изгърмя и от него бликна цял рой искри.

Изстрелите, съдейки по ъгъла, идваха отгоре и малко отзад. Преди да стигнат до радиото, куршумите явно са пробили двойната полиестерна обшивка на балона два пъти — един път на влизане и втори път на излизане, след което са минали през подсилената с кевлар обшивка и на самата гондола.

Бе се надявал, че тази комбинация ще се окаже непосилна за лекото автоматично оръжие, използвано обикновено от терористите, но явно се бе заблуждавал. Знанията му за дирижаблите и съвременната огнева мощ се попълваха неимоверна бързина. Откровено казано, нямаше нищо против да научи нещо ново — дори харесваше дирижаблите — но от начина, по който събираше тази информация, имаше още доста да се желае.

От опакото на дланта му потече кръв — ударило го бе остро като бръснач парченце от кутията, отцепено от куршумите — и той засмука раната. Драскотината бе дълга около три сантиметра.

Всъщност те се оказаха големи късметлии. Според него терористите стреляха вече цяла минута по кораба, а още нищо жизненоважно не бе засегнато.

Членовете на Яибо бяха неприятно изненадани, че да стреляш по такава грамадна цел като дирижабъл съвсем не значеше, че ще й причиниш някаква повреда. Вярно, газът, който ги държеше във въздуха, изтичаше, но дупките от куршумите бяха толкова малки в сравнение с цялата огромна повърхност на балона, че трябваше да мине доста време, докато загубата на газ се усети. Фицдуейн бе чувал, че преди да бъдат изобретени запалителните снаряди, пилотите имали същите проблеми с немските цепелини през Първата световна война. Освен това на цепелините им било разрешено да отвръщат на огъня.

Фицдуейн погледна надолу. Тъкмо минаваха над бреговата линия. Пред тях бе Токийският залив. Огромно количество вода, в случай че се наложи да кацнат аварийно, без нито един токийски гражданин.

— Някаква следа от адското прилепче? — каза той по интеркома, надявайки се системата за вътрешна връзка да не е пострадала. Освен това искаше да даде малко морална подкрепа на пилота.

— Все още е над нас — каза Лонсдейл.

По покрива на гондолата издумкаха още няколко куршума и на тавана се появиха изпъкнали навътре бучки.

— Според мен стрелят с калашници и деветмилиметрови автомати и само куршумите от калашниците идват дотук.

— Е, това е наистина много интересно, Ал — каза Фицдуейн сухо. — А ти какво ще кажеш, Чифуне?

— Скоро ще разберат, че трябва да стрелят по гондолата, Хюго — отвърна Чифуне. — Или поне по двигателите.

— Навлизаме в зоната, разрешена за стрелба — каза Фицдуейн и след кратка многозначителна пауза продължи: — Е, Ал, ако допуснем, че насочиш гигантската си пушка в посока, противоположна на Токио, какъв ще бъде обхватът й?

— Около тринайсет километра — отвърна гордо Лонсдейл.

Фицдуейн трепна, но не каза нищо. Бе играл според правилата на Паяка, но сега, след като се намираха над морето, вече можеха да отвърнат на огъня. Време бе да започнат кадрила.

— Пикирай! Пикирай! Пикирай! — викна той на пилота настоятелно. — Максимална мощност! Остър ъгъл! Давай!

Пилотът блъсна щурвала напред и дирижабълът се насочи към тъмните води на залива. Долу се виждаха светлините на няколко кораба. Екипажите им щяха да видят неочаквано и при това съвсем безплатно зрелище. Надяваше се само да проявят достатъчно разум и да държат главите си наведени надолу.

Хеликоптерът на терористите изведнъж се появи от дясната им страна — тази, откъм която ги очакваше Лонсдейл, и започна да намалява скоростта си, за да я изравни с тяхната, след което да засипе гондолата с куршуми от упор. Отначало, когато дирижабълът се гмурна надолу, Ошима бе помислила, че огънят им е засегнал някаква важна част, но после си каза, че няма да е зле да провери и да се убеди дали е така. Корабът нямаше да се разбие в града, но и при това положение победата им пак щеше да е голяма.

Чуха се гръмотевични изстрели, когато Лонсдейл бързо изпразни всичките десет куршума от пълнителя на дългия „Барет“ по фигурите, тълпящи се по вратите на хеликоптера, летящ до тях. Отвърна му залп от автоматни изстрели и куршумите забарабаниха по гондолата.

Хеликоптерът беше само на около шейсет метра от дирижабъла. През оптическия мерник Лонсдейл видя израженията по лицата на двама терористи, когато огромните, тежащи почти петдесет грама взривни куршуми се удариха в телата им.

Ясно се виждаха проблясъците от взривените куршуми и по кабината на хеликоптера се появиха дупки, но той продължаваше да лети. Във Виетнам тия проклети неща падаха с хиляди, а този тук още продължаваше да се държи.

От хеликоптера се откъсна нечие тяло и пропадна надолу в тъмнината.

Секунда по-късно хеликоптерът рязко се отдалечи и изчезна в тъмнината. Сблъсъкът бе траял само няколко секунди.

Чифуне бе ударена в дясната ръка над лакътя от деветмилиметров куршум тъкмо когато се бе опитала да прибави и своя огън към огъня на Лонсдейл — ударът я бе завъртял и я бе блъснал в стената на гондолата, където се бе свлякла безпомощно, изпускайки магнума от ръцете си.

Лицето на Фицдуейн стана пепелявосиво, като я видя, и за част от секундата си я представи гола в прегръдките си — както се бяха любили. Скочи от мястото си до пилота и я настани да седне. Краткият преглед го убеди, че раната не е сериозна и той бързо я превърза, мислейки си, че вероятно така й причинява болка, но нямаше никакво време. После бързо я целуна по челото, вдигна оръжието и провери пълнителя. Чифуне му се усмихна слабо. Шокът продължаваше да я държи.

Дирижабълът вече летеше хоризонтално, но бе слязъл толкова ниско, че на минаване покрай един петролен танкер, насочен към Токио, всички видяха, че гондолата е по-ниско от командния му мостик.

Вахтените офицери с отворена уста и изумени погледи гледаха как грамадната тъмна маса се изнизва покрай десния им борд със сто и трийсет километра в час. Както се изрази командващият вахтата, бил чувал за Летящия холандец, но това било смешно. Няколко секунди му се струваше, че огромната маса на някакъв фантастичен летящ супертанкер ще се стовари върху кораба му.

Фицдуейн се залепи на прозорците от лявата страна, докато Лонсдейл покри десните.

Хеликоптерът ги бе атакувал и отгоре, и отстрани. И двете атаки се бяха оказали слабо ефективни, но очакваше следващата атака да бъде насочена директно към гондолата изотзад. По негово мнение това бе най-уязвимият мъртъв ъгъл на дирижабъла. Не можеха да дойдат отдолу, защото балонът летеше много ниско, а за фронтална атака нямаше да успеят да се издигнат навреме над тях.

Практически нямаше начин да се предпазят от атака отзад. Видимостта от гондолата бе само напред и отстрани. В задната страна на гондолата бяха разположени двигателите, те бяха прибрани в отделение без прозорчета. Фицдуейн донякъде бе изненадан, че не ги атакуваха веднага изотзад, но явно обучението им не включваше нападение на дирижабли и сега те се запознаваха с особеностите на съоръжението по метода на пробата и грешката. Но все пак имаше неприятното чувство, че Яибо много бързо се учат.

— Полковник-сан — обади се пилотът с напрегнат глас, — ако трябва да разчитаме на успешни маневри, трябва да си намалим теглото.

Чу се гърмеж, когато Лонсдейл, наведен предпазливо навън, се опита да стреля назад.

— Хюго, ония се приближават отзад — каза той. — Вържи ме с нещо да мога да се подам повече и отново ще опитам. Мога да го направя.

Фицдуейн помисли малко и се опита да си представи с колко градуса щеше да намали Ал мъртвия ъгъл. Сигурно щеше да успее да изстреля два-три куршума, но хеликоптерът можеше просто да мръдне малко встрани и отново да излезе от обстрел.

Той втренчи тежък поглед в Лонсдейл. Бяха обсъждали и други възможности, но идеята на Ал с връзването определено си струваше да се обмисли.

Все пак той я отхвърли.

— Ще се придържаме към план В — каза той. — Пилотът иска да увеличим подемната тяга, затова когато кажа, изхвърляме — всичко, което е възможно. След това ще ни се удаде възможност, която по-добре да не изпускаме.

Лонсдейл се ухили.

— Това е най-ненормалната тактика, за която съм чувал — каза той, — но пък и ти си не по-малко ненормален човек.

Фицдуейн се усмихна.

— Хайде да не губим време тогава.

— Майк Бърджин и умрелия пилот също, нали? — попита Лонсдейл.

Фицдуейн се поколеба за момент и в същото време се чу глухото барабанене на куршумите по обшивката на двигателя. Ония отзад стреляха. Разбра, че е дошло време да свърши с това и че благородните жестове се обезсмисляха, ако терористите успеят. От друга страна пък…

— Не, докато не стане абсолютно необходимо — каза той и се обърна към пилота: — Сега! — изрева той.

Пилотът превключи и двата двигателя на вертикална тяга и едновременно с това изпусна половин тон вода от баласта под гондолата. В същото време Фицдуейн и Лонсдейл избутаха мъртвите тела на Шванберг и Чък Палмър през вратата. Последваха ги и останалите тежки предмети.

Съвременните дирижабли летят „тежко“. Това означава, че деветдесет процента от подемната им сила идва от хелия, с който е изпълнен балонът, а останалата подемна сила идва от аеродинамиката на самия балон и двигателите. Тази комбинация позволяваше на дирижабъла да се приземява много лесно, без да се налага изпускане на скъпия хелий. Скоростта на издигане зависеше именно от тази „тежка“ конфигурация.

Изхвърлянето на баласта и телата промени ситуацията драматично.

Дирижабълът, изгубил за няколко секунди около хиляда килограма от тежестта си, внезапно стана по-лек от въздуха. Освен това двата мощни двигателя порше не дърпаха вече напред, а право нагоре. Балонът излетя като ужилен в небето и веднага след това намали. Само за броени секунди вече се намираше над хеликоптера и малко зад него откъм дясната му страна.

Фицдуейн и Лонсдейл, подпрели оръжията си на прозорците на гондолата, се оказаха в отлична стрелкова позиция. Магнумът и баретата започнаха огъня едновременно. И двамата се целеха внимателно и стреляха, докато пълнителите се изпразниха, после взеха нови пълнители от Чифуне и заредиха отново.

Хеликоптерът реагира с изненадваща бързина и тъкмо бе започнал да се издига, когато първите откоси се забиха в него. Недовършената от пилота маневра постави машината даже в още по-уязвима позиция. Цялата дължина на хеликоптера бе пред очите на стрелците от дирижабъла и през проблясващия кръг на витлото ясно се виждаха и двигателят, и резервоарите.

Един от петдесеткалибровите изстрели удари витлото съвсем близо до оста и го раздроби. Хеликоптерът загуби управление и лудо се завъртя около себе си. Част от секундата по-късно един от резервоарите избухна и възпламени и другите. На борда се чуха още експлозии, които вече си бяха запазена марка само на Яибо. Подобните на маджун блокчета бяха неуязвими за автоматен огън, но един от изстрелите от огромния „Барет“ им бе подействал точно като детонатор.

Избухна ослепителнобял пламък на мощна експлозия и корпусът на хеликоптера се разцепи малко преди да падне във водата. Ударната вълна разтърси дирижабъла.

По повърхността нищо не показваше, че хеликоптерът изобщо е съществувал, с изключение на малко маслено петно, примесено с кръв и плуващи късове човешко месо.