Херман Мелвил
Енкантадас (9) (или Омагьосаните острови)

Девета скица
Островът на Худ и отшелникът Оберлус

„Във теснината мрачна те изведнъж видяха

този мъж обречен, седнал на камъните плахо,

замислен безнадеждно, с объркано съзнание,

със къдри посивели, немити, неприбрани.

Несресани и мазни, безредно разпиляни,

те скриваха лицето със пламък зъл в очите.

Погледна ги той тъпо със погледа си вял,

а бузите му бяха посърнали, изпити,

като че ли цяла вечност не беше нищо ял.“

На югоизток от Кросмановия остров лежи островът на Худ, или облачният остров на Маккейн; а откъм южната му страна има стъкловидно скалисто заливче с широк плаж от тъмна, счукана лава, наречен Черният плаж или Обърлусовият пристан. Подходящо биха могли да го нарекат Харонов^[1].

Той бил наречен така на името на едно диво белокожо същество, което прекарало много години тук; един европеец, който внесъл в тази дива местност качества, по-сатанински от всичките, които могат да се срещнат в околните човекоядци.

Преди около половин век Оберлус дезертирал на горепоменатия остров, пустинен и тогава, както и сега. Той си построил убежище от лава и клинкери на около една миля разстояние от пристана по-късно наречен на негово име, в една долинка, или разширено дере, в което тук-таме между скалите се намирало по десетина декара земя, годна за примитивно обработване — единственото място на острова, което не било прекалено брулено от вятъра за целта. Тук той успял да отгледа някакъв изроден вид картофи и тикви, които от време на време разменял за алкохол или долари с минаващи оттам китоловци. На вид, по разказите на всички, той приличал на омагьосан от зла магьосница; сякаш пил от чашата на Цирцея^[2]; същински скот; дрехите му — недостатъчни да покрият голотата му; луничавата му кожа — покрита с мехури о постоянното излагане на слънцето; носът — сплескан; лице — разкривено, тъпо, землисто; коса и брада — нестригани, буйни и огненочервени. Той смайвал чужденците като някакво вулканично същество, изхвърлено от същата конвулсия, която изхвърлила на бял свят и острова. Цял в кръпки, заспал на кълбо в усамотеното убежище от лава сред планината, казват, че приличал на куп суха шума, обрулена от есенните дървета и оставена за миг от свирепия нощен вятър в някой закрит ъгъл, за да я отвее безжалостно наново и да повтори прищявката си другаде. Казват, че същият този Оберлус представлявал много странна гледка, когато в някое душно, облачно утро, скрит под ужасната си моряшка шапка, копаел картофи из лавата. Така извратено и разкривено било цялото му същество, че чак дръжката на мотиката му като че ли постепенно се свила и изкривила в шепата му и станала мизерен превит бастун, който приличал повече на дивашки боен сърп, отколкото на дръжка на цивилизована мотика. Той имал мистериозен обичай при първата си среща с чужденец най-напред да показва гърба си; вероятно защото това била по-хубавата му страна, тъй като го разкривала най-малко. Ако срещата се случела в градината му, както ставало понякога — новопристигналият странник, който идел откъм морето направо през дерето да дири странния зарзаватчия, за когото чувал, че търгува тук — Оберлус продължавал да си копае известно време, без да обръща внимание на поздрава, бил той весел или учтив; когато странникът се обръщал, за да го види в лицето, отшелникът, с мотика в ръка, също така старателно се извръщал на другата страна; приведен, начумерено се въртял около картофената си могила. Толкоз за копаенето му. Когато пък седял, целият му вид и всичките му движения били така душмански и ненужно зловещи и потайни, че изглеждало като че ли хвърля отрова в кладенци, а не картофи в почвата. Но между по-дребните му и по-безвредни чудесии била представата, че посетителите му идели, водени толкова от силното желание да видят могъщия отшелник Оберлус в царственото му уединение, колкото и да си вземат картофи и ей тъй, да се поразговорят с някого на този пуст остров. Просто невероятно, че такова същество ще е толкова суетно; мизантроп — да бъде тщеславен; но той наистина си имал своя представа за нещата; и въз основа на нея често се надувал смешно пред капитаните. Но, в края на краищата, това прилича на познатата ексцентричност на някои затворници, които се гордеят тъкмо с онова отвратително нещо, което им е донесло лошата слава. Друг път го прихващала нова необяснима приумица и той дълго се криел от идещите чужденци зад клинкеровите ъгли на колибата си: понякога се промъквал през сухите храсти горе в планината като боязлива мечка и не искал да види човешко лице.

Освен случайните посетители от морето през дълги промеждутъци от време единствената дружина на Оберлус били пълзящите костенурки; а той изглеждал по-долу и от тях, тъй като от известно време желанията му не надвишавали техните, ако изключим умопомрачението, което му носело пиянството. Колкото и изроден да изглеждал обаче, в него се таяла още по-голяма низост и само чакала удобен момент да се прояви. И наистина, единственото нещо, в което Оберлус превъзхождал костенурките, била неговата по-голяма способност да върши низости; същевременно и нещо като съзнателна воля за това. Онова, което ще разкрием, може би ще покаже, че егоистичната амбиция или любовта към власт сама по себе си далеч не е присъщ недъг на благородните умове, но се споделя и от същества, които въобще нямат ум в главите си. Никои същества не са така егоистично тиранични, както някои скотове; всеки, който е наблюдавал обитателите на пасбищата, трябва от време на време да е забелязвал това.

— Този остров е мой, кълна се в майка си Сикърекс — си казвал Оберлус и изглеждал кръвнишки дивата си пустиня. По някакъв начин — размяна или кражба, — защото в онези дни кораби все още се отбивали от време на време на неговия пристан — той се сдобил с една стара пушка, с няколко заряда барут и сачми. Снабден с оръжие, той добил смелост както тигър, който за пръв път осъзнава ноктите си. Дългият навик да бъде единствен владетел на всичко край него, почти ненарушимата му самота, обстоятелството, че никога не срещал хора, освен като независим човекомразец или лукав търговец, а и такива срещи били редки; всичко това трябва постепенно да е подхранило у него огромна представа за собствената му цена, комбинирана с чисто животинско презрение към останалата вселена.

Нещастният креол, който се радвал на кратко царуване на Карловия остров, може до известна степен да е имал не съвсем недостойни подбуди; същите, които подтикват други авантюристи да отвеждат колонисти в далечни краища и да си присвояват политическо надмощие над тях. Бързите му екзекуции на много от неговите перуанци са съвсем извинителни, като се имат предвид отчаяните типове, с които е имал работа; а пък битката с кучетата, която обявил на обединените си бунтовници, при онези обстоятелства изглежда напълно оправдана. За този крал Оберлус обаче и за онова, което след малко ще последва, не може да има и сянка от оправдание. Той постъпил така просто, защото по наследство от майка му Сикърекс^[3] жестокостта и тиранството му доставяли удоволствие. Сега, въоръжен с тази отвратителна стара пушка, той се почувствувал силен при мисълта, че е господар на този ужасен остров, и се задъхвал от нетърпение да изпита силата си над първото човешко същество, което попадне само в ръцете му.

И не останал да чака дълго. Един ден забелязал край брега лодка и един човек, негър, който стоял до нея. На известно разстояние се виждал кораб и Оберлус веднага разбрал каква е работата. Корабът спрял за дърва и моряците от екипажа на лодката отишли в гората да си наберат. Той наблюдавал лодката от удобно място, докато се появила пръсната група моряци, натоварени с цепеници. Те ги тръснали на брега и се върнали в гората да донесат още, докато негърът товарел тези в лодката.

Сега Оберлус заговаря негъра, който се втрещил при вида на живо същество, и то такова ужасяващо в тази пустош, и веднага изпаднал в паника, засилена от мечешката любезност на Оберлус, който иска разрешение да му помогне в работата. Негърът стоял с няколко цепеници на рамото си и тъкмо замятал още няколко; а Оберлус с едно въженце, скрито в пазвата му, стоял зад гърба на негъра, който с право се усъмнил и напразно се извръщал да застане пред Оберлус; Оберлус обаче също се извръщал; най-после, изморен от това безполезно усилие да измами другия или пък изплашен да не го изненада останалата част от компанията, Оберлус изтичва до един храсталак, взема пушката си и зверски настоява негърът да остави работата си и да го последва. Той отказва. Тогава Оберлус вдига пушката и щрака. За щастие пушката не улавя; по това време обаче, загубил ума и дума от страх, при второ подканване, негърът изпуска дървата си, подчинява се на волята му и го последва. Оберлус бързо се скрива от погледа по едно познато нему тясно дефиле.

Докато се изкачват нагоре в планината, той ликуващо съобщава на негъра, че отсега нататък ще му работи и ще бъде негов роб и че от неговото поведение ще зависи и как ще бъде третиран. Обаче измамен от първоначалното импулсивно малодушие на негъра, в един лош миг Оберлус отслабва бдителността си. Когато минават през едно тясно място, негърът юначага забелязва, че водачът му не е нащрек, изведнъж го сграбчва, хвърля го на земята, издърпва пушката му, завързва му ръцете със собственото въженце на чудовището, мята го на рамо и се завръща с него долу при лодката. Когато останалата компания пристига, откриват Оберлус на кораба. Тук се оказва, че той е англичанин контрабандист — занаят, не твърде склонен към великодушие. Оберлус понася здрав бой, после му слагат белезници, извеждат го на брега и го принуждават да издаде жилището си и да предаде имуществото си. Картофите, тиквите и костенурките му, с цял куп долари, които трупал от търговските си операции, били веднага прибрани. Но докато твърде отмъстителните контрабандисти били заети да разрушават колибата и градината му, Оберлус се изплъзва в планината и се скрива там в непроходимите й гънки, познати само нему, докато корабът отплава, и тогава дръзва да се завърне и с помощта на една стара пила, която пъха в едно дърво, успява да си освободи ръцете от белезниците.

Потънал в тъжни мисли сред развалините на колибата си и разбитите клинкери, и изгасналите вулкани на този изоставен остров, обиденият мизантроп сега обмисля някакво изключително отмъщение над цялото човечество, но прикрива целите си. Кораби продължават да спират на пристана от време на време; скоро Оберлус ще може да ги снабдява с малко зеленчуци.

Предупреден от предишния си неуспех в отвличане на чужденци, сега той прилага съвсем различен план. Когато моряци слязат на брега, той им се докарва като непринуден, приятен и щедър другар, кани ги в колибата си и доколкото позволявала червенокосата му мутра, любезно ги подканя да пият от виното му и да се веселят. Гостите му не чакат много канене и щом се напият здраво и станат съвсем безчувствени, той им връзва ръцете и краката, натиква ги между клинкерите и те стоят скрити там, докато корабът отплава — и тогава, напълно зависими от Оберлус, изплашени от промененото му държане, зверските му заплахи и най-вече от тази ужасна пушка — те доброволно му се подчиняват и стават негови смирени роби, а Оберлус — най-невероятният тиранин, такъв, че двама-трима загиват още при началния му процес на действие. Останалите — всичко четирима — той принуждава да разкопават твърдата почва; да пренасят на гръб товари с глинеста пръст, изгребана от влажни пукнатини в планината; храни ги с най-лоша храна; вдига пушка при най-лек признак на бунт; и във всяко отношение ги прави влечуги в краката му, безвредни змии плебеи, за храна на този Лорд Анаконда^[4].

Най-после Оберлус успява да запаси арсенала си с четири ръждясали саби и още малко барут и сачми за пушката си. Като намалява благосклонно труда на робите си, сега той се проявява като човек — или по-скоро дявол — с големи способности да предумва или принуждава другите да се съгласяват със скритите му замисли, колкото и да им са противни. И наистина, подготвени за всякакви възможни злодейства от предишния си разюздан живот — един вид каубои, бродещи по морето, — който е стопил целия морален облик на човек у тях, така че сега били готови да се втвърдят в първия предложен калъп на низост; мъжеството им, разложено от безнадеждното им страдание на острова; свикнали да се огъват пред господаря си за всяко нещо, а самият той — роб на най-лоши страсти, тези нещастници били сега извратени напълно по волята му. Той се отнасял към тях като към същества от по-низша раса; накратко казано, той слага стоманени шипове на своите четири животни и прави от тях убийци; от малодушните страхливци лесно прави главорези.

А пък сабя или кама, човешките оръжия не са нищо, освен изкуствени нокти и зъби, прикачени като фалшиви шипове на борец петел. И така, повтарям, Оберлус, царят на острова, слага стоманени шипове на своите четирима поданици; сиреч заради слава слага четири ръждясали меча в ръцете им. Сега и той, като всеки друг автократ, си имал гвардия.

Човек би помислил, че от това ще последва бунт на робите. Оръжие в ръцете на потъпкани роби ли? Колко непредпазливо от страна на императорите, Оберлус! Не, те имали само мечове — твърди жалки, стари сърпове, — а той — пушка, която пръскала слепешката всякакви камъни, клинкери и други шлаки, и с един изстрел, би унищожил като четири гълъба и четиримата бунтовници. Освен това отначало той не спял в обичайната си колиба; в продължение на известно време, щом пламнел залез, той поемал из напуканите планини, за да се скрие там в някоя сярна яма, където бандата му не можела да го открие; но понеже това му се видяло твърде неприятно, започнал всяка вечер да завързва ръцете и краката на своите роби, скривал мечовете им, натиквал ги в казармите си, затварял вратата и като лягал пред нея в една груба барака, която построил наскоро, преспивал цялата нощ с пушка в ръка.

Вероятно недоволен да се перчи по цял ден из една овъглена пустиня начело на чудесната си армия, Оберлус сега обмислял най-крупното си злодеяние; вероятната му цел била да изненада някой минаващ кораб, който спре до неговите владения, да изколи екипажа и да избяга с кораба в незнайни краища на света.

Докато тези планове назрявали в главата му, два кораба спрели заедно при обратната страна на острова му; тогава намеренията му претърпяват внезапна промяна.

Корабите се нуждаят от зеленчуци, които Оберлус обещава да им даде в изобилие, при условие, че изпратят лодките си до неговия пристан; та екипажът да пренесе зеленчуците от градината; същевременно уведомил двамата капитани, че неговите нехранимайковци — роби и войници — са станали така ужасно лениви и негодни за нищо, че с обикновени увещания не можел да ги накара на работа, а същевременно сърцето не му давало да бъде строг към тях.

Споразумението станало и лодките били изпратени и изтеглени на брега. Екипажите отишли до клинкеровата колиба; за тяхно учудване обаче там нямало никой. Като почакали, докато загубили търпение, те се върнали на брега, но какво да видят — някакъв странник, и то не добрият самарянин, като че ли скоро бил минал оттам. Трите лодки били разбити на хиляди парчета, а четвъртата липсвала. С тежък труд през планините и клинкерите, неколцина от чужденците успели да се върнат на онази страна, откъм която били корабите, и тогава изпратили нови лодки да спасят останалите нещастници от групата.

Поразени от вероломството на Оберлус обаче, двамата капитани се бояли от нови и още по-мистериозни жестокости, а всъщност, склонни да припишат странните случки на магиите, свързани с тези острови — решили, че най-сигурното е да бягат веднага; и оставили Оберлус и армията му спокойно да си владеят откраднатата лодка.

Вечерта, преди да отплават, те сложили писмо в едно буре, с което осведомявали Тихия океан за случилото се, и закотвили бурето в залива. След известно време бурето било отворено от друг капитан, който случайно хвърлил котва там, но едва след като изпратил лодка до пристана на Оберлус. Както добре можем да си представим, тревогата му до завръщането на лодката не била малка; тогава му предали друго писмо с Оберлусовото обяснение на случката. Този ценен документ бил намерен полуплесенясал, забоден на клинкеровата стена на нажежената колиба. То гласяло следното, което показва, че Оберлус бил поне умел писател, а не само простак; нещо повече, бил способен и на най-жално и милно красноречие.

„Сър, аз съм най-нещастният, онеправдан джентълмен, който някога е живял. Патриот, изгнан от родината си от тиранска ръка.

Извергнат на тези Омагьосани острови, много пъти молех капитани на кораби да ми продадат една лодка, но вечно ми отказваха, макар че предлагах най-добри цени в мексикански долари. Най-после ми се представи случай да се сдобия с такава и аз не позволих да ми се изплъзне.

Дълго време съм се старал, чрез тежък труд и много самотно страдание, да събера нещичко, за да прекарам в удобство добродетелни, макар и нещастни старини; но много пъти съм бивал ограбван и бит от хора, които претендираха, че са християни.

Днес напускам Омагьосаните острови в здравата лодка «Милосърдие» на път за островите Фиджи.

Сиракът Оберлус

П. П. Зад клинкерите до пещта ще намерите старата птица. Имайте търпение; аз я оставям да мъти, ако ли излюпи пиленца, завещавам ви ги, които и да сте. Но не бройте пилетата си, преди да се излюпят.“

Птицата се оказала един полумъртъв от глад петел, който бил в седящо състояние от немощ.

Оберлус заявил, че заминава за островите Фиджи; това било само за да отправи преследвачите си по фалшива диря. Защото след дълго време пристига сам в лодката си в Гуякил. Тъй като неговите злосторници не се ни видели, ни чули на Худовия остров, възможно е или да са загинали от липса на вода през време на пътуването до Гуякил, или, което е също толкоз възможно, Оберлус да ги е изхвърлил от лодката, когато е видял, че водният им запасе намалява.

От Гуякил Оберлус продължил до Пейта; там, с този безименен чар, характерен за някои най-грозни животни, се промъкнал в сърцето на една русокоса девойка; успял да я увещае да го придружи обратно в неговите Омагьосани острови, които безсъмнено обрисувал като рай от цветя, а не ад от клинкери. Хубавият остров обаче нямал щастието да бъде колонизиран с подбрани сортове жива природа, защото сатанинският вид на Оберлус то направил силно подозрителен в очите на пейтяните. Така че, като го намерили с кибрит в джоба една нощ, скрит под корпуса на един кораб, готов да тръгне, уловили го и го хвърлили в затвора.

Затворите в повечето южноамерикански градове са обикновено от най-нездравословните. Построени от огромни, изпечени на слънцето тухли, те се състоят само от една стая без прозорци или двор и имат само една врата с тежка дървена решетка, така че представляват и отвътре, и отвън най-мрачна гледка. Като обществени сгради, те заемат видно място в горещия и прашен централен площад и през решетката излагат пред погледа безнравствените си и безнадеждни обитатели, ровещи се във всякаква печална смет. Тук в продължение на много време можеше да се види и Оберлус; централна фигура сред шайка от мелези и убийци; същество, презрението към което е благородно чувство, защото да мразиш човекомразеца е признак на човеколюбие.

Забележка: Онези, които са склонни да се усъмнят в съществуването на гореописания характер, да направят справка в двадесет и четвърти том от Портъровото пътешествие в Тихия океан, където ще познаят много изречения, взети оттам и вмъкнати тук дума по дума за по-голяма точност; главната разлика между двете версии — освен някои мимоходни разсъждения — е, че писателят на настоящото е прибавил към фактите на Портър и някои допълнителни, събрани из Тихия океан, от сигурни източници; и където фактите си противоречат, естествено, е предпочел собствените си източници пред Портъровите. Така например неговите източници поставят Оберлус на Худовия остров, Портъровите го поставят на Карловия остров. Намереното в колибата писмо е също малко различно, защото докато на Омагьосаните острови му казали, че то не само сочело известна ученост, но било изпълнено и с най-странна, саркастична арогантност, такова нещо не е проявено в Портъровата версия. Аз го измених съответно, да отговаря на общия характер на автора му.