Херман Мелвил
Енкантадас (3) (или Омагьосаните острови)

Трета скица
Скалата Родондо

„Наречена скала на злото порицание,

тя е зловеща, пагубна обител,

ни рак край нея може, ни риба да се хване,

кресливи чайки само с гласове продрани

и корморани, твари ненаситни,

стоят и дебнат неотклонно край скалите.

 

Пенливото море отекна страховито

в огромното си блюдо и мощно отговори,

разбиват се вълните върху скалата горе,

тържествен звън заплитат в протяжния си ритъм.

 

Тогаз лодкарят спря играта на веслата

да доловят по-ясно словата на водата.

 

Със своята гълчава отнейде долетяха

рой птици непознати и остро зацвъртяха.

 

Като че ято тъмно, злокобно във дъга

кръжеше покрай тях и стягаше кръга.

 

Заблъскаха ги ядно с криле зловещи, лихи,

един до друг в таз нощ кошмарна те се свиха.“

Да се изкачиш на висока каменна кула е хубаво не само по себе си, но е и най-добрият начин да видиш околността надалеч. Още по-добре е, ако тази кула е единствена и уединена като мистериозната кула в Нюпорт или пък е едничка останка от стар, разрушен замък.

Що се касае до Омагьосаните острови, за щастие имаме на разположение точно такъв наблюдателен пункт от една забележителна скала, която поради особената й форма испанците някога нарекли Родондо или Кръглата скала. Висока около осемстотин метра, тя се издига направо от морето на около десет мили от сушата и с цялата планинска група на юг и изток Родондо заема в голям мащаб приблизително същото положение, каквото прочутата Кампаниле, или самостоятелната камбанария на „Свети Марко“ заема спрямо скупчените остарели сгради около нея.

Преди да се изкачим горе, за да огледаме Омагьосаните острови, тази морска кула сама по себе си заслужава внимание. Тя се вижда на около тридесет мили разстояние; и пълна участница във вълшебната атмосфера, която се излъчва от цялата група, на пръв поглед всички я вземат за мачта. На четири левги разстояние, в някое знойно, омарно пладне, тя прилича на испански адмиралски кораб, отрупан с искрящи платна. Кораб на хоризонта! Кораб на хоризонта! Кораб на хоризонта! — се чува от трите мачти. Но по-отблизо вълшебното очертание бързо се превръща в скалиста кула.

За първи път посетих това място в ранно утро. С намерение да отидем на риба, бяхме спуснали три лодки и като се отдалечихме на около две мили от нашия кораб, точно призори се озовахме близо до лунната сянка на Родондо. Тя изглеждаше по-величествена и по-смекчена в този момент на двоен здрач. Огромната пълна луна грееше на запад като полуугаснал фар и обагряше в мека краска морето като светлината на тлеещ огън в огнището към полунощ; в същото време по целия източен хоризонт невидимото слънце изпращаше бледи предвестници на появяването си. Лек ветрец подухваше; морето се вълнуваше лениво; звездите трептяха с блед блясък; цялата природа изглеждаше уморена от дългото нощно бдение и в летаргично изтощение очакваше изгрева на слънцето. Това беше критическият час да се улови Родондо в най-доброто й настроение. Здрачът беше тъкмо достатъчен да разкрие всяка нейна интересна част, без да разкъса избледнялото було на вълшебството.

От начупена стълбовидна основа, измита от вълните като стъпалата на крайморски дворец, кулата се издигаше в постаменти от пластове до един гол връх. Тези еднакви пластове, от които е съставена масата, са главната й особеност. Защото при мястото на съединението им те стърчат навън като полици, които я опасват от върха до подножието, и се издигат една над друга в степенувани серии. И както стрехите на всеки стар хамбар или абатство гъмжат от ластовички, така и всичките тези каменни первази гъмжеха от безброй морски птици. Стрехи връз стрехи и гнезда връз гнезда. Тук-таме дълги ивици от призрачно бял птичи клей бе боядисал кулата от морето до въздуха, което лесно обясняваше приликата й на корабно платно, гледана отдалеч. Всичко това би тънело във вълшебно спокойствие, ако да не беше динамичната врява на птиците. Не само стрехите гъмжеха от тях — те летяха в гъсти рояци над главите ни, разпростирайки се в крилат и постоянно променлив балдахин. Кулата е убежище на морски птици от стотици мили разстояние. На север, на изток, на запад се простира само вечният океан; така че ястребът, който се носи като боен кораб от бреговете на Северна Америка, Полинезия или Перу, вижда за пръв път суша на Родондо. Но въпреки че Родондо е твърда земя, сухоземни птици никога не кацат на нея. Представете си червеношийка или канарче да кацне там! В какво опасно положение би изпаднала сладкопойната птичка, когато я обкръжат като скакалци тези силни птици бандити с дълги клюнове, страшни като ятагани.

Не зная дали има друго място, където човек би могъл да изучи по-добре природата на много странни морски птици, отколкото на Родондо. Това е птичарникът на океана. Тук кацат птици, които никога не са докосвали мачта или дърво; птици отшелници, които винаги летят сами, облачни птици, познали непробивни въздушни сфери.

Нека първо хвърлим поглед на най-долната полица, която е и най-широка и е много малко над чертата на прилива. Какви другоземни същества са тези? Прави като мъже, но едва ли така симетрични, те стърчат около цялата скала като скулптурни кариатиди, които поддържат по-горната редица от стрехи. Телата им са смешно несъразмерни; клюновете им са къси; като че ли имат само стъпала без крака; а пък страничните им крайници са нито хриле, нито криле, нито ръце. И наистина, пингвинът не е ни риба, ни рак; като храна не е нито за през карнавала, ни за велики пости: той е без изключение най-неопределеното и най-некрасивото същество, открито от човека досега. Макар да се вре в трите природни елемента и наистина да притежава някои елементарни права на принадлежност и към трите, пингвинът не се чувствува у дома си нито в един от тях. По земята куца тромаво, във водата цапа с перките си, във въздуха се мята насам-натам и току се сгромолясва. Природата сякаш се срамува от това свое неугледно дете, та го крие в най-затънтените краища на Земята — в Магеланския пролив и в унизената морска история на Родондо.

Но погледнете какви са онези мрачни полкове, изтеглени на втората полица? Какво редничество от големи странни птици? Какви морски монаси от сиви ордени? Пеликани. Дългите им клюнове и тежки кожени торби, окачени на тях, им придават най-печален вид. Раса на мислители, те стоят по цели часове, без да се помръднат. Техните матови, пепеляви пера изглеждат напудрени с пепел. Истинска каеща се грешница е тази птица и е на мястото си по бреговете на сгуриените Енкантадас — където самият мъченик Йов може да е седял и да си е посипвал главата с пепел.

По-горе виждаме сивия албатрос, неправилно наречен така — неугледна и непоетична птица, която не прилича на прославения в разказите негов роднина, който е снежнобелият дух, витаещ над нос Хоуп и нос Хорн.

Като продължим да се изкачваме от полица на полица, намираме наемателите на кулата, разположени в серии според големината им: рибояда гъска (олуша), черна и пъстра риба вещица, сойка, морски кокошки, птици кашалоти, всякакви видове чайки — царе, князе, властелини, които господствуват едни над други в сановническа премяна, и всичко това изпъстрено с предизвикателните и тревожни викове на буревестника, които се преповтарят като кръстчетата в някоя бродерия. Това мистериозно колибри на океана, което, ако беше по-пъстро обагрено, можеше, поради бликащата му веселост да се нарече едва ли не негова пеперуда, но чието чуруликане под кърмата на кораба вещае зло за моряците, както за селяните вещае смърт щракането на запушен комин — това птиче бе избрало за специално свое местожителство Омагьосаните острови и с това допринасяше немалко за мрачното им обаяние.

С напредването на деня се увеличава и неблагозвучната врява. С оглушителни крясъци дивите птици започват утринните си песнопения. Всеки миг изхвърчават ята от кулата, за да се присъединят към въздушния хор, който се носи над главите ни, а към техните места се спускат други милиарди. Но долу през цялото разногласно вълнение, чувам ясни сребърни нотки, като от ловджийски рог, които падат непрекъснато, както косите струи на проливен дъжд. Поглеждам високо нагоре и съзирам някакво снежнобяло ангелско създание с дълго копие — подобно перо, щръкнало отзад. Това е блестящият петел — вдъхновител на океана, красивата птица, която поради тревожния си музикален зов е подходящо наречена „помощник-боцман“.

В това паметно утро видях, че крилатият свят, който заоблачва Родондо, съответствува на хилядното множество, обитаващо водата в подножието му. Под нивото на водата скалата изглеждаше като восъчна пита от пещери, които представляваха лабиринт от свърталища на гъмжило от приказни риби. Всичките бяха особени; много от тях извънредно красиви, биха правили чест на най-скъпите стъклени аквариуми, в които държат златни рибки за показ. Най-силно впечатление правеше оригиналността на много екземпляри от това множество. Тук се виждаха багри, каквито четката на никой художник не бе рисувала, и форми, още неваяни от никого.

За да дам представа за множеството, лакомството и неописуемото безстрашие и кротост на тези риби, нека кажа, че често през избистрените пространства вода, които се получаваха за миг, когато рибите се мятаха над повърхността, нашите въдичари забелязваха някой непредпазлив смелчага, който плуваше бавно и дълбоко, и предпазливо се опитваха да пуснат въдицата долу до него. Напразно обаче; невъзможно беше да преминат през горната зона. Щом куката докоснеше морето, стотина глупаци се надпреварваха кому ще се падне честта да я захапе по-рано. Бедни риби от Родондо! Жертви на доверчивостта си, вие спадате към онези, които неблагоразумно проявяват доверие към човешката природа, без да я разбират.

Но зората вече преминава в ден. Ято след ято морски птици отлитат да тършуват из океана за храна. Кулата остава самотна, ако не са пещерите с рибите в подножието й. Птичият клей по нея блести на златните слънчеви лъчи като варосаната мазилка на висок фар или разперените платна на кораб.

В този миг, когато ние знаем, че това е мъртва, пуста скала, безсъмнено други пътешественици се кълнат, че е весел, многолюден кораб.

Хайде сега въжета, и да започнем изкачването. Но полекичка — това не е така лесно.