Херман Мелвил
Енкантадас (8) (или Омагьосаните острови)

Осма скица
Остров Норфок и чолоската вдовица

„И най-подир на острова някаква жена видяха,

потънала в безнадеждност и във скръб,

достигнала на отчаянието до пропукания ръб,

на мъката безпомощно да се отдава,

окаяно за помощ всекиго да призовава.

 

Очите му тъмнееха като среднощното небе,

гръдта му — бяла като току-що натрупан сняг,

а свежестта на бузите като зората бе…

Безжизнен днес лежи в припадащия мрак.

 

Издъхна любовта,

отнесе я смъртта

завинаги под кактусовите листа.“

Далеч на североизток от Карловия остров, уединен от останалите, лежи остров Норфок, колкото и незначителен да е той за повечето пътешественици, за мен, по симпатия, този самотен остров е осветен от най-тежките човешки изпитания.

Това беше първото ми посещение на Енкантадас. Бяхме прекарали два дни на брега на лов за костенурки. Нямахме време да уловим много, та на третия ден си разперихме платната. Тъкмо вече тръгвахме, вдигнатата котва още висеше във водата и незабележимо се олюляваше между вълните, докато добрият ни кораб постепенно извръщаше глава да остави острова зад себе си; когато морякът, който ми помагаше при лебедката, се спря изведнаж и ми обърна вниманието на нещо, което се мяркаше на сушата, не край брега, а малко по-навътре, развявано на едно възвишение.

Заради по-нататъшния развой на тази кратка история нека кажем тук как стана така, че нещо, донякъде защото беше много дребно, остана незабелязано от всички останали мъже на кораба, а не избягна от окото на моя помощник при лебедката. Останалите моряци, и аз включително, просто стояхме всеки до своята спица при повдигането; моят другар, необичайно оживен при всяко завъртане на тежката лебедка, скокна отгоре й и с всичка сила напрегна мускулите си да я завърти надолу, а погледът му следеше с весела възбуда бавно отдалечаващия се бряг. Издигнат по този начин високо над останалите, той можа да забележи предмета, който иначе не се виждаше: а това вдигане на погледа му се дължеше на повишеното му настроение; то пък — да си кажем истината — се дължеше на глътка перуанско писко, която тази сутрин мулатът Стюарт му бе дал тайно като възнаграждение за извършена услуга. Е, разбира се, писко прави много бели на този свят и все пак като виждаме как в настоящия случай то стана причина, макар и косвена, да се спаси едно човешко създание от най-ужасна съдба, не трябва ли също да признаем, че понякога писко върши и много добрини?

Като погледнах отвъд водата, в указаната посока, видях нещо бяло да виси от една скала във вътрешността, може би на половин миля от брега.

— Птица е, белокрила птица; може би една… не; това е… това е носна кърпа!

— Да, носна кърпа! — отекна другарят ми и извика по-високо да осведоми капитана.

И бързо — като че ли изкарваха и насочваха оръдие — дългият телескоп бе пъхнат между въжетата на задната мачта, от високата площадка на кърмата; тогава се видя ясно човешка фигура върху отдалечената скала, която ревностно ни махаше с нещо като носна кърпа.

Нашият капитан беше пъргав, добър човек. Като остави далекогледа, той се разтича, нареди да бъде пусната котвата отново и да се спусне лодка.

След половин час бързата лодка се завърна. Тя отиде с шестима, но се завърна със седмина; и седмият беше жена.

Не от артистична безсърдечност, но просто ми се поиска да можех да рисувам с пастел, защото тази жена представляваше най-трогателна гледка: а пастелът прави меки, навяващи тъга линии, които най-добре биха обрисували печалния образ на тъмнокожата чолоска вдовица.

Историята й бе скоро разказана и на нейния странен език бе скоро разбрана, защото нашият капитан от дългото пътуване по крайбрежието на Чили знаеше добре испански. Преди три години една чола — както в Перу наричат нечистокръвните индианци от Пейта — на име Хунила, придружена от младоженека си съпруг — Филипе, чистокръвен кастилец, и единствения й брат индианец — Труксил, тръгнали през океана с китоловен кораб, командуван от един веселяк — французин; корабът, отправен на път отвъд Енкантадас, смятал да мине край тях. Целта на малката команда била да си набави костенурско масло, течност, която поради голямата си чистота и като лакомство се цени високо навсякъде, където е познато; а в тази част на Тихия океан то е добре познато. С един сандък дрехи, сечива, готварски прибори, някакъв примитивен апарат за изпитване на маслото, няколко бурета с бисквити и други неща, да не забравим и двете любими кучета, тези верни животни, обичани от всички чолоси, Хунила и спътниците й пристигнали благополучно на избраното от тях място; според договора, направен, преди да отплават, французинът се задължавал да ги прибере при завръщането си от четиримесечно пътуване из западните морета; този интервал се струвал напълно достатъчен за целите, на тримата авантюристи.

На пустия бряг на острова те му заплатили в сребро за пътуването си дотам, тъй като чужденецът се съгласил да ги вземе само при това условие, макар че бил готов да направи всичко, за да осигури изпълнението на обещанието си. Филипе много се борил да отложи заплащането до завръщането на кораба. Но напразно. И все пак те си мислели, че имат друг голям залог за добросъвестността на французина. Уредили плащането за обратния път да стане не в сребро, а в костенурки; сто костенурки, уловени и предадени готови в ръката на завърналия се капитан: чолосите смятали, че до вероятното време на завръщането на французина ще изпълнят и това, след като завършат своята работа; и безсъмнено, в перспектива, те си смятали, че в лицето на сто костенурки — сега пръснати някъде из вътрешността на острова — притежават сто заложници. И толкоз; корабът отплувал; загледаните в него трима авантюристи, оставени на брега, отвърнали с весел поздрав на гръмкото ликуване на пеещия екипаж; и преди да се свечери, френският кораб се скрил зад хоризонта и мачтите му — три бледи черти — бързо изчезнали от погледа на Хунила.

Чужденецът дал весело обещание и го закотвил с клетви; но и клетвите, и котвите се изтеглят еднакво лесно; на тази изменчива земя нищо не е така трайно като неизпълнените обещания, дадени с радост. Дали обратни ветрове от непостоянни небеса, или обратни настроения на променливите му решения, дали корабокрушение и внезапна смърт в уединени далечни води — каквато и да била причината, веселият чужденец повече не се ни видял, ни чул.

И все пак, каквато и тежка съдба да ги чакала, докато не й дошло времето, никакви лоши предчувствия не смущавали душите на полосите, погълнати от трудната задача, която ги довела тук. Не, още преди да били изтекли седем седмици, бързата орис, която се промъква като крадец през нощта, прибрала двама от дружината от всички земни и морски тревоги. Те престанали вече да се взират с трескав страх или още по-трескава надежда отвъд хоризонта на настоящето; безмълвните им души отплували в най-далечното бъдеще. С упорит труд под палещото слънце Филипе и Труксил свлекли в колибата си много десетки костенурки и изпитали маслото им, когато въодушевени от добрия си успех и да се възнаградят за тежкия си труд, те твърде набързо сковали един катамаран, или индийски сал, каквито много се използуват по испанските морета, и весело тръгнали на риболов съвсем близо до една дълга подводна скала с много назъбени дупки, която се простирала успоредно на брега и на около половин миля от него. Благодарение на някакво лошо течение или случайност, или естествена небрежност поради веселото им настроение (защото, макар и да не могли да бъдат чути от брега, по движенията им се виждало, че пеели през това време) те били отвлечени в дълбоките води и тласнати в тази желязна преграда. Зле скованият сал се преобърнал и разпаднал на парчета; тогава, подмятани от широкоплещи вълни ту в разчупените греди на сала, ту в острите зъби на скалата, и двамата приключенци загинали пред очите на Хунила.

Пред погледа на Хунила потънали те. Истинският ужас на това събитие протекъл пред очите й като нереална трагедия, разигравана на някаква сцена; тя седяла под груб заслон от повехнали храсталаци, които увенчавали върха на една висока скала, малко отдръпната от брега. Храстите били разположени така, че за да вижда морето надалеч, тя надничала между клоните като през решетка на висок балкон. В този ден обаче, за който разказваме тук, за да наблюдава по-добре смелата авантюра на двете й любими същества, Хунила отдръпнала клоните на една страна и ги придържала в това положение. Те образували овална рамка, през която синкавото безбрежно море се диплело като нарисувано. И там невидимият художник нарисувал пред очите й подхвърления от вълните разбит сал, някога хоризонталните му греди, сега вдигнати нагоре, като наклонени мачти, и четирите борещи се ръце, неразличими между тях; и после всичко стихнало в гладки кадифени води, които бавно влачели треските от разбития сал; и от началото до края не се чул звук. Смъртта представлявала безмълвна картина; един сън на окото; форми, изчезващи като в мираж.

Така мигновена била сцената и тихият й картинен ефект — така приличал на съновидение, и така отдалечена от високата й кула и от реалната представа за нещата, че Хунила само втренчила поглед и не помръднала пръст, нито надала вик. Но по-добре, че е седяла така занемяла и вцепенена, загледана в тази пантомима, иначе какво би могла да стори? Отдалечена от тях на половин миля море, биха ли могли нейните две пленени ръце да помогнат на онези четири обречени? Разстоянието било дълго, времето — миг. Като види светкавицата, кой глупак ще се помъчи да спре гърма? Тялото на Филипе било изхвърлено на брега, но от Труксиловото нямало и следа; само светлата му шапка от плетена слама — същата, която той размахвал като слънчоглед, когато се отдалечавали от брега, и сега, галантна докрай — продължавала да я поздравява. Тялото на Филипе обаче изплувало до брега — едната му ръка препъната за прегръдка. Челюстите му, сковани в смъртта, любещия съпруг нежно прегръщал своята невеста — останал й верен дори в смъртния си сън. О, небеса, когато един мъж съхрани така верността си, вие ли ще сте неверните? Вие, които сте създали верния? Но тези, които не са се клели никога във вярност, не могат да бъдат клетвопрестъпници.

Излишно е да се споменава в какво неописуемо страдание сега потънала самотната вдовица. Когато разказваше историята, тя почти не спомена за това, просто изложи случката. Тълкувай израза на чертите й колкото можеш; само от думите й малко би разбрал, че тя самата беше героинята на разказа й. Но дори така, пак не можа да възпре сълзите си. Сърцата на всички кървяха при такава героична скръб.

Тя ни бе показала само похлупака на своята душа и странните знаци, вдълбани по него; скромната гордост бе скрила всичко, което беше вътре. И все пак имаше едно изключение. Като протегна малката си кафява ръка към нашия капитан, тя рече на мек и най-бавен испански език: „Сеньоре, аз го погребах“, после се запъна, като че ли се бореше с гърчеща змия, и като се сви, изведнъж скочи и заповтаря с изгаряща мъка: „Погребах го, моя живот, моята душа!“.

Сигурно тази жена с натежало от скръб сърце бе изпълнила полусъзнателно, с автоматични движения на ръцете си, последните грижи по Филипе и забола груб кръст от сухи пръчки — зелени нямало — на челото на този самотен гроб, където сега почиваше в спокойно пристанище този, когото неспокойното море бе поразило.

Някакво смътно чувство обаче за още едно тяло, което трябва да се погребе, за още един кръст, който да пробие друг гроб, още ненаправен; някаква смътна тревога и мъка по неоткрития й брат преследвали и потискали Хунила. Още не засъхнала по ръцете й пръстта от гроба, тя се върнала бавно на брега и заскитала там с неопределена цел, впила омагьосан поглед в нестихващите вълни. Но те й донасяли само надгробен напев и тя полудявала при мисълта, че убийци могат да оплакват жертвите си. С течение на времето, когато започнала да осъзнава тези събития по-реално, силната й католическа вяра, която особено държи на освещаване на гробовете, я подтикнала да поднови в будно състояние това набожно дирене, което бе започнала като в сън. Ден след ден, седмица след седмица, тя тъпчела сгурията по брега, докато най-после нова подбуда изострила всеки неин ужасен поглед. Сега започнала с еднакъв копнеж да търси живия и мъртвия; брата и капитана; заедно изчезнали завинаги. Потисната от такива чувства, Хунила малко държала сметка за времето и малко неща извън нея самата можели да й служат за календар или часовник. Както за бедния Крузо, който бил в същото море, камбаната на никой светец не удряла да покаже изтичането на седмица или месец; всеки ден си минавал неканен; никакъв петел не известявал идването на зората, мученето на никакви стада — онези отровни нощи. От всичките обикновени и постоянно повтаряни звуци, човешки или одухотворени чрез благо общуване с човека, само един смущавал този зноен транс, викът на кучета; извън него не се чувало нищо, освен прибоя на вълните — едно монотоние, което прониквало навсякъде; а този глас вдовицата най не обичала да чува.

Нищо чудно, че когато мислите й се понасяли към неидващия кораб и тя ги връщала обратно, напразните й надежди така се борели в нея, че най-после почнала да си повтаря отчаяно: „Още не, още не; глупавото ми сърце бърза твърде много“. Така тя си наложила търпение още няколко седмици. Но за онези, които земята тегли към себе си, търпение й нетърпение са едно и също.

Хунила се помъчила тогава да пресметне в ума си, точно до часа, колко време бе изминало от отплаването на кораба; и после със същата точност да види още колко време остава. Но това се оказало невъзможно. Кой ден е сега или кой месец — не могла да каже. Времето било нейният лабиринт, в който Хунила съвсем се загубила.

А сега следва…

Противно на намеренията ми, тук ме обзема мълчание. Човек не знае дали природата не му налага да запази в тайна някои неща, които са му били поверени. Най-малко, съмнително е дали е добре да ги разтръби. Ако някои книги се считат пагубни и продажбата им се забранява, какво да кажем за още по-страшни факти, а не сънища на изкуфели мъже? Онези, на които книгите оказват вреда, няма да устоят на никакви събития. Събитията, не книгите, трябва да се забранят. Но човек винаги сее по вятър, който вее, накъдето си иска; за добро ли, за зло ли човек не знае. Често злото иде от доброто и доброто от злото.

Когато Хунила…

Тъжна гледка е да гледаш свиленокос звяр да си играе дълго със златист гущер, преди да го налапа. Още по-ужасно е, когато ехидната съдба си играе като котка с една човешка душа и с незнайна магия я кара да оборва едно смислено отчаяние с друго; което е чиста лудост. Несъзнателно и аз постъпвам също така котешки, като си играя със сърцето на читателя, защото ако той не се вълнува — чете напразно.

— Корабът заминава днес, още днес — най-после си продумала Хунила. — Това ми дава малко време да се оправя; без сигурност ще полудея в отпуснатото си незнание, аз не преставам да се надявам; сега, когато зная със сигурност, искам само да почакам. Сега живея и вече не гина в недоумение. Света Дево, помогни ми! Ти ще отнесеш кораба назад. О, дълги, тъжни, минали седмици — нека всичките се провлекат отново — за да изкупя днешната сигурност, отдавам ви свободно, макар че ви късам от себе си!

Както моряците, изхвърлени в буря на някой пуст бряг, си сковават лодка от останките на разбития кораб и я пускат в същите вълни — така и Хунила, тази самотна, съкрушена душа, от измамата молеше упование. Човечество, ти си силно нещо. Прекланям се пред теб, но не в лицето на увенчания с лаври победител, а пред този, който е победен.

Наистина, Хунила се облягаше на тръстикова пръчка, истинска тръстика, не метафорична; истинска великденска тръстикова пръчка, къс от куха бамбукова пръчка, доплавала от неизвестни острови и намерена на брега. Назъбените й краища изгладени като с гласпапир; златистият й блясък беше изчезнал. Дълго изглаждана между море и земя, горни и долни камъни, неполираната повърхност беше изпилена до голо и сега имаше друг блясък, който отговаряше на нейното страдание. Околовръстни линии, раздалечени една от друга, прорязваха цялата повърхност и я разделяха в шест правоъгълници с различна дължина: в първия бяха пресметнати дните, като всеки десети ден бе отбелязан с по-дълга и по-дълбока рязка; вторият бележеше броя на яйцата от морските птици, събрани за прехрана из гнездата по скалите; третият, — колко риби са били уловени на брега; четвъртият — колко дребни костенурки са уловени на брега; петият — колко слънчеви дни; шестият — колко облачни; и последният от двата беше по-голям. Цяла нощ, прекарана в пресмятане, математика на страданието, та да изнури прекалено будната й душа до заспиване; въпреки това сън не идвал.

Графата на дните беше много изтрита, дългите десетични резки бяха полуизличени, като азбуките на слепите. Десет хиляди пъти копнеещата вдовица беше прекарала пръстта си по бамбуковата пръчка, тази глуха флейта, която непрестанно свиреше, без да издава звук — като че ли броеше отлетелите във въздуха птици и би подкарала костенурките да пълзят по-бързо в гората.

След сто и осемдесетия ден вече не се виждаха резки; тази последна рязка беше най-слаба, както първата беше най-дълбока.

— Имало е още дни — каза капитанът, — още много, много дни; защо не си продължила да ги отбелязваш, Хунила?

— Сеньоре, не ме питайте.

— А междувременно не мина ли и друг кораб покрай острова?

— Не, синьоре, — но…

— Ти мълчиш, но какво има, Хунила?

— Не ме питайте, сеньоре.

— Виждала си кораби да минават в далечината, махала си им, а те отминавали — така ли беше, Хунила?

— Нека бъде както казвате, сеньоре.

Закалена в страдание, Хунила не искаше — не смееше — да се уповава на слабостта на езика си. Тогава, когато капитанът я запита дали някой китоловен кораб не е…

Но не, няма да записвам това изцяло, та присмехулниците да го повтарят като доказателство в тяхна полза. Половината ще остане тук неразказано. Нека двете неназовани събития, които сполетели Хунила в този разказ, си останат между нея и нейния бог. В природата, както и пред закона, може да е клеветничество да се казват някои истини.

И все пак как така, въпреки че корабът ни бе стоял три дни на котва край острова, единственият му човешки обитател ни бе забелязал едва преди да отплаваме, за да не се върнем никога вече в това самотно и далечно място; това изисква обяснение, преди да дойде продължението.

Мястото, където френският капитан свалил малката компания, беше на по-отдалечения обратен край на острова. Там те построили по-късно и колибата си. В своята самота вдовицата не напускала мястото, където любимите й същества живеели с нея и където най-милият от двамата сега спял в дълбокия си сън и всичките й жалби не можели да го събудят, а той бил най-верен съпруг през живота си.

Между двата противоположни краища на острова се издига висока неравна местност. Кораб, закотвен на едната страна, не се вижда от другата. Нито пък островът е така малък, че значителен брой хора да не могат да се скитат из пустата местност от едната му страна и хич да не се забележат или чуят от човек, уединен в другата половина. И така Хунила, която смятала, че ако дойде кораб, то ще е вероятно откъм нейната страна на острова, е можела докрай да не узнае за присъствието на нашия кораб, ако не бе имала някакво мистериозно предчувствие, вдъхнато й, както уверяваха нашите моряци, от тайнствения въздух на острова. Пък и отговорът на вдовицата не разсея тази мисъл.

— Ами как стана така, че ти прекоси острова тази сутрин, Хунила? — запита нашият капитан.

— Нещо прелетя край мен, сеньоре. То докосна бузата, сърцето ми, сеньоре.

— Какво казваш, Хунила?

— Вече казах, сеньоре; нещо дойде от въздуха.

Случаят висял на косъм. Защото едва когато Хунила прекосила острова и стигнала до височината в центъра, трябва за пръв път да е забелязала мачтите ни и да е видяла също, че развързваме платната, а може дори да е чула ехтящия припев на винча. Странникът кораб щеше да отплава и да я остави зад себе си. Бързо, колкото й държат краката, тя слиза към отсамната страна, но скоро изгубва кораба от погледа си между потъналите джунгли в подножието на планината. Тя продължава да се провира между изсъхналите клони, които се мъчат на всяка крачка да й препречат пътя, докато стига до уединената скала, все още малко навътре от морето. Тя се покачва на нея, за да се увери, че не се лъже. Корабът все още се вижда ясно. Но сега, изтощена от преголямото напрежение, Хунила едва не премалява; тя се бои да слезе от шеметното си място; решава да остане, където е, и като последно средство сваля тюрбана от главата си, развива го и го размахва над джунглите към нас.

Докато разказваше историята си така, моряците образуваха мълчалив кръг около Хунила и капитана; и когато най-после бе дадено нареждане да екипират най-бързата лодка, за да отидат до отвъдната страна на острова и пренесат сандъка на Хунила и костенурченото масло — това се посрещна с такава готовност, едновременно радостна и тъжна, каквато рядко бе виждана. Много шум не се вдигна. Котвата бе вече върната на дъното и корабът се олюля спокойно на нея.

Хунила обаче настоя да придружи лодката, като необходимост да заведе кормчията до нейната прикрита колиба. И така, подкрепена с най-доброто, което нашият домакин можеше да достави, тя тръгна с нас.

Надали някога съпруга на най-прочут адмирал е получила на кораба на своя съпруг по-почтително, мълчаливо благоговение, отколкото Хунила — от екипажа на тази лодка.

Като завихме покрай много стъкловидни носове и измамни места, след два часа навлязохме във фаталната подводна скала; най-после стигнахме до едно скрито заливче, погледнахме нагоре по дължината на една зелена многовърха стена от лава и видяхме самотното жилище на острова.

То висеше на една надвиснала скала, заслонено от двете страни с преплетени храсталаци, лицето му почти скрито от погледа, поради издатините на грубото стълбище, което пълзеше нагоре от морето по пропастта. Изградено от тръстика, с покрив от дълга плесенясала трева, то приличаше на изоставена копа сено, чиито косачи вече не съществуват. Покривът му беше едноскатен; стрехите стигаха на около два фута от земята. Тук имаше един прост апарат за събиране на росата или по-скоро двойно дестилирана и най-фино прецедена вода от дъждовете, които по милост или като подигравка нощното небе понякога пуска над тези прокълнати Енкантадас. По цялото протежение под скалата бе обтегнат един чаршаф на капки, изцапан от времето, забоден на къси прави колчета, поставени в плиткия пясък. Един малък клинкер, хвърлен в платното, държеше средата му надолу и така прецеждаше всичката влага в една кратуна, поставена под него. Този съд доставяше всяка капка вода, изпита на острова от чолосите. Хунила ни каза, че кратуната понякога, но невинаги се пълнела до половината за една нощ. Тя съдържала около седем литра.

— Но ние бяхме свикнали на жаждата — каза тя. — В Сенди Пейта, където живеехме преди, никога не пада дъжд от небето; всичката вода там се внася с мулета от долините във вътрешността.

Между храсталаците имаше вързани двадесетина стенещи костенурки, които съставляваха хранителния запас на Хунила, докато стотици сплескани черни щитове, като разместени изпочупени надгробни камъни от черен аспид, също се търкаляха наоколо. Това бяха скелети от гърбовете на онези големи костенурки, от които Филипе и Труксил бяха извадили скъпоценното си масло. Няколко големи кратуни и две възголеми бурета бяха пълни с него. В едно гърне наблизо имаше известно количество втвърдено на корички масло, което държали, за да се изпари.

— Смятаха да го прецедят на следващия ден — каза Хунила, извръщайки лицето си.

Забравих да кажа за най-странната гледка, макар че тя първо ни посрещна при излизането ни на брега; паметта не се придържа винаги към реда, по който нещата се случват.

Щом излязохме на брега, десетина пухкави къдрокоси кученца от красива порода присъща на Перу, устроиха концерт от радостни приветствия, на който Хунила отговори по същия начин. Някои от тези кученца се родили на острова, след като Хунила овдовяла, и били потомци на двете кучета, донесени от Пейта. Поради назъбените стръмнини и ями, преплетени гъсталаци, дълбоки пукнатини и на разните опасности във вътрешността Хунила, поучена от загубата на едно от любимците й между тях, никога не позволявала на тези деликатни същества да я следват, когато от време на време се катерела да търси птичи гнезда, или се скитала нанякъде; така че, по стар навик, те не пожелали да я последват, когато тази сутрин прекосила острова; пък и душата й била препълнена с други неща, за да забележи, че са останали назад. И все пак през цялото време тя така държала на тях, че освен влагата, която излоквали рано призори от малките вдлъбнатинки между съседните скали, тя бе делила с тях росата от кратуната; никога не си скътвала по-значителен запас за онези продължителни и пълни суши, които през някои бедствени сезони изкорубват тези острови.

След като по наше искане ни посочи кои няколко неща ще иска да се пренесат на кораба — сандъка й, маслото, без да пропусне живите костенурки, които искаше да подари на капитана от благодарност, ние се заловихме за работа: да ги пренесем на лодката по дългото стръмно стълбище от дълбоко насечени скали. Докато другарите ми бяха заети с това, аз видях, че Хунила бе изчезнала нанякъде.

Не от чисто любопитство, но като че ли нещо друго, примесено към него, ми подсказа да оставя костенурката си и още веднаж да се огледам бавно наоколо. Спомних си за съпруга, погребан от ръцете на Хунила. Тясна пътека ни водеше към гъстата вътрешност на храсталака. Като тръгнах по нея, след много криволичения излязох на малко, кръгло разчистено място, свряно в храсталака.

Могилката се издигаше в средата; гол куп от най-ситен пясък, като този на дъното на изтекъл пясъчен часовник. При главата му имаше кръст от увехнали клони; сухата, забелена кора още се люпеше по него; напречната му пръчка, привързана с въже, бе тъжно клюмнала в тишината на въздуха.

Хунила беше полупросната на гроба; чернокосата й глава беше наведена и се губеше в дългите й разпуснати индиански коси; ръцете й се протягаха към подножието на кръста и стискаха малко бронзово разпятие; разпятие така изтрито, че чертите му не личаха, като тези на някое старо, гравирано чукало, с което дълго е чукано напразно. Тя не ме видя и аз се отдръпнах безшумно и напуснах мястото.

Няколко минути преди всичко да бе готово за тръгването ни, тя се появи отново между нас. Погледнах я в очите, но сълза не видях. В целия й вид имаше нещо високомерно, но то изразяваше страдание. Страданието на испанеца и индианеца, което не се проявява в ридание. Най-висшата гордост, напразно унизена да припадне от скръб на гроба; природната гордост, подчиняваща природната мъка.

Малките пухкави кученца я обкръжаваха като пажове, когато тя заслиза бавно към брега. Тя прегърна двете най-нетърпеливи от тях:

— Mia Teeta Mia Tomoteeta! — И като ги галеше, запита колко от тях бихме могли да приберем, на борда.

Помощник-капитанът командуваше екипажа на лодката; не беше коравосърдечен човек, но животът му бе протекъл така, че в повечето работи, дори в най-дребните, главният му подтик беше само ползата.

— Не можем да ги вземем всичките, Хунила; припасите ни са малко; ветровете не са сигурни; пътуването ни до Томбес може да трае доста, дни. Затова вземи тези, които са в ръцете ти, Хунила, но не повече.

Тя беше в лодката; гребците също бяха седнали; всички, освен един, който чакаше да отблъсне лодката от брега и тогава да скочи в нея. С присъщата си прозорливост кучетата сега като че ли разбраха, че в този миг ги изоставят на пустия бряг. Стените на лодката бяха високи, носът й — обърнат към сушата — беше вирнат; и така поради водата, от която инстинктивно се плашеха, кучетата не можеха лесно да скочат в малката лодка. Пъргавите им лапи обаче дращеха с все сила носа на лодката, като че ли това беше вратата на някой селски стопанин, който им отказва подслон в зимна буря. Тревожен израз на страдание: те не виеха, нито скимтяха; оставаше само да проговорят.

— Отблъсвай лодката от брега! Гребете силно! — извика помощник-капитанът.

Лодката се повлече тежко, наклони се и след миг се отдели от брега, обърна се и се понесе бързо. Кучетата се разтичаха, като виеха покрай брега; ту се спираха, загледани в летящата лодка, ту понечеха да скочат да ни гонят, но, неясно защо, се възпираха; и пак се втурваха да тичат и вият край брега. Ако бяха човешки същества, едва ли биха изразили по-ясно чувството си на отчаяние. Греблата пляскаха в унисон като две крила. Никой не проговори. Погледнах към брега, после към Хунила, но лицето й бе сковано в строго, в мрачно спокойствие. Кучетата, свити в скута й, напразно ближеха вдървените й ръце. Тя не хвърли нито един поглед назад; седеше неподвижно, докато не завихме край един нос на крайбрежието и вече не виждахме и не чувахме нищо зад нас. Приличаше на човек, който, след като е изпитал най-острите морални болки, вече се задоволява да му изтръгват по-нежните сърдечни струни една по една. За Хунила мъката изглеждаше така необходима, че болката на други същества — макар от любов и съчувствие да бе станала и нейна, — трябваше да се понася безропотно. Копнеещо сърце в стоманена рамка. Сърце, изпълнено със земни копнежи, смразено от слана, падаща от небето.

Продължението е кратко. След дълго пътуване, измъчвани от затишия и противни ветрове, стигнахме в малкото пристанище Томбес в Перу, за да попълним припасите на кораба. Пейта не беше далеч оттам. Нашият капитан продаде костенурченото масло на един търговец в Томбес; и като прибави към среброто й малък принос от всички моряци, даде го на мълчаливата ни пасажерка, която не разбра какво са направили моряците. За последен път видяхме самотната Хунила, като влизаше в града Пейта, възседнала малко сиво магаре; пред себе си тя наблюдаваше хармоничните движения на хералдическия кръст на раменете на животното.