Херман Мелвил
Енкантадас (10) (или Омагьосаните острови)

Десета скица
Бегълци, изгнаници, самотници, надгробни плочи и пр.

„И само дънери наоколо, и пънове, и коренища,

от векове над тях цвят, плод не е висял,

поскърцват клони възлести, от ветрове разнищвани,

където клетник не един безжизнен е висял.“

Някои останки от Оберлусовата колиба още стоят начело на клинкеровата долина. Но странникът, който се скита из другите Омагьосани острови, сигурно ще се натъкне и на други усамотени жилища, отдавна изоставени на разположение на костенурките и гущерите. Едва ли има други места по земното кълбо, които да са приютявали толкова самотници. Причината е, че тези острови се намират в далечни морета, и корабите, които ги посещават, са повечето китоловни или такива, тръгнали на скучни и продължителни пътешествия, които ги освобождават до голяма степен и от контрола, и от спомена за човешките закони.

Характерът на някои капитани и моряци е такъв, че при тези неблагоприятни обстоятелства е съвсем невъзможно да не възникнат между тях неприятни сцени на разногласие. Скрита омраза към кораба обхваща моряка и той с радост го заменя с островите, които, макар и попарени, като че ли непрекъснато ги е духало сироко^[1] и горещ вятър, все пак с лабиринтната си вътрешност предлагат убежище, в което не могат да го уловят. Да избягаш от кораб в кое да е перуанско или чилийско пристанище, дори и най-малкото и дивото, е придружено от твърде голям риск да бъдеш заловен, а да оставим настрана ягуарите. Възнаграждение от пет пезети изпраща в горите петдесетина подли испанци, които, въоръжени с дълги мечове, ги кръстосват ден и нощ с гореща надежда да пипнат жертвата си. Общо взето, и на Полинезийските острови не е по-лесно да избегнеш преследването. Онези от тях, които са почувствували влиянието на цивилизацията, представляват същата трудност за беглеца, както и перуанските пристанища. Познавах добре един човек, който някога се бил загубил на остров Нарбъро и стигнал до такова състояние от жажда, че най-после спасил живота си, като отнел този на друго същество — една голяма морска котка, излязла на брега. Той се спуснал, забил ножа си във врата й и като се хвърлил върху трептящото тяло, пил от живата рана; с предсмъртните си тръпки сърцето на това създание вляло живот в пиещия. Друг моряк бил изхвърлен в лодка на остров, до който никога не спирал кораб поради особеното му безплодие и плитчините около него, и от който не се виждала нито една от другите части на групата острови; този човек, като разбрал, че да остане там, означава сигурна смърт, и че ако напусне острова, не го заплашва нищо по-лошо от смърт, убил два тюлена и като надул кожите им, направил плавателен пояс, на който се превозил до Карловия остров, и се присъединил към тамошната република.

Обаче хора, ненадарени с кураж, способен на такива отчаяни опити, намират единствен изход да търсят веднага място с вода, колкото и несигурна и оскъдна да е тя; да построят колиба; да ловят костенурки и птици; и във всяко отношение да се подготвят за отшелнически живот, докато времето или някой минаващ кораб не дойде да ги отнесе.

В много от тези острови, в скалите на дъното на пропасти се намират малки, грубо издълбани басейнчета, отчасти запълнени с гнила смет или разлагаща се растителност, или обрасли с храсталаци, а понякога и с малко вода; при изследване те показват ясни белези от примитивни инструменти, използувани за издълбаването им от някой беден изгнаник или още по-нещастен беглец. Тези басейнчета са направени в места, където се предполага, че няколко оскъдни капчица роса може да се изцедят в тях от по-горните цепнатини.

Останките от отшелнически колиби и каменните водохранилища не са единствените признаци за изчезнали човешки същества. И интересно нещо, мястото, което във всички други населени колонии е най-оживено, на Омагьосаните острови представлява най-мрачна гледка. И макар да изглежда много странно да говорим за пощенски станции в този пуст район, все пак пощенски станции се срещат понякога тук. Те се състоят от един кол и бутилка. Писмата не са само запечатани, но и затапени. Обикновено те биват оставени от капитани на нантъкетски кораби^[2] в полза на минаващи рибари; и съдържат изложение относно как им е вървяло в китолова и лова на костенурки. Често обаче протичат дълги месеци и цели години, без да се яви просител. Колът изгнива и пада и видът му не е много ободрителен.

Ако прибавим сега, че на някои острови също се откриват надгробни плочи, или по-скоро надгробни дъски, картината ще бъде пълна.

На плажа на Джеймсовия остров в течение на много години можеше да се види табела с пътепоказател, която сочеше към вътрешността. И взимайки го може би за знак на гостоприемство в това иначе пусто място — покана от добър отшелник, който живее там със своето блюдо от клен, — странникът тръгва по така посочената пътека, докато най-после се озове в едно тихо убежище, където бива посрещнат от мъртвец; и единственото му приветствие — надгробният, надпис: „Тук в 1813 година падна в дуел призори един лейтенант от американската фрегата «Есекс», двадесет и една годишен, който стигна пълнолетие в смъртта“.

Както при тези древни манастири в Европа, чиито обитатели не напускат своите стени, за да бъдат погребани, а биват заравяни там, където са починали — редно е и Енкантадас да погребва своите мъртви, тъй както и великият общ манастир на земята погребва своите.

Известно е, че погребенията в океана са чиста необходимост на мореплавателския живот и че това става само когато сушата е останала далеч зад гърба, а не се вижда ясно и от носа на кораба. И така, за кораби, които кръстосват из околностите на Енкантадас, тези острови представляват удобно гробище за бездомници. След погребението някой добродушен корабен поет и художник грабва четката си и надписва една хумористична епитафия. Когато след време други добродушни моряци случайно се натъкнат на това място, те обикновено превръщат гробната могила в маса и пият приятелска наздравица за успокоение на клетата душа.

Като модел на такива епитафии вземете следната, намерена в един мрачен пролез на Чатамовия остров:

„Моряко, братко, спри за час,

бях като теб по-рано аз,

така безгрижен, весел, млад,

но ме отблъсна този свят.

Пред взора ми чер плащ се спусна

и тиня слепна мойте устни.“