Херман Мелвил
Енкантадас (4) (или Омагьосаните острови)

Четвърта скица
Птичи поглед от скалата

„А сетне го отведе на планината най-висока

и взора му насочи пак в същата посока.“

Ако искаш да изкачиш скалата Родондо, следвай този съвет. Направи три околосветски пътешествия като наблюдател от главната мачта на най-високата фрегата, която някога е кръстосвала моретата; тогава чиракувай една-две години при екскурзовод, който извежда чужденци на връх Тенериф; и още толкова години при някой въжеиграч, индийски фокусник или дива коза. След това ела да бъдеш възнаграден с гледката от нашата кула. Как стигаш дотам, сам си знаеш. Ако се опитахме да разкажем на другите, каква полза би имало? Достатъчно е, че ти и аз стоим сега на върха. Дали пред балониста, или човека, който гледа от Луната, се разкрива по-просторна гледка? Може да си представим, че светът изглежда приблизително такъв, гледан от Милтъновите небесни крепостни стени. Безбрежно водно Кентъки. Тук Дениъл Бун^[1] би живял доволен.

Засега не обръщай внимание на онова пожарище, което представляват Омагьосаните острови. Гледай встрани, край тях, на юг. Ти не виждаш нищо; позволи ми обаче да ти посоча поне направлението, ако не самото място на някои интересни обекти в просторното море, което виждаш да целува основата на тази кула тук и след това да се разгъва към полюсите на Антарктика. Сега сме застанали на десет мили от Екватора. Там, на изток, на около шестстотин мили, се простира континентът; тази скала е почти на самия паралел на Кито^[2].

Обърни внимание на още нещо тук. Ние се намираме на една от трите групи ненаселени острови, които, почти на еднакво разстояние от сушата и много отдалечени една от друга, патрулират цялото крайбрежие на Южна Америка. По един особен начин те също завършват южноамериканския характер на страната. Нито една от полинезийските вериги от острови на Запад не притежава качествата на Енкантадас или Галипагос, на островите Св. Феликс и Св. Амброзио, или на Хуан Фернандес и Масафуеро. За първите няма да говорим тук. Вторите са разположени малко над южния тропик; високи, негостоприемни и необитаеми скали, единият представлява два заоблени хълма, свързани с нисък риф и съвсем прилични на огромно двуглаво гюлле. Последните се намират на тридесет и три градуса южна ширина, високи, диви и нацепени. Хуан Фернандес е достатъчно познат и не се нуждае от повече описание. Масафуеро е испанско име и означава, че така нареченият остров се намира по-навън, тоест по-отдалечен от сушата, отколкото неговият съсед Хуан. Остров Масафуеро е много внушителен, гледан от десетина мили разстояние. Ако се приближим до него от една посока в облачно време, голямата му надвиснала височина и назъбено очертание, а най-вече особеният наклон на неговите плещести върхове му придават до голяма степен вид на огромна ледена планина, която се движи със страхотно равновесие. Страните й са прорязани от тъмни дълбоки пазви, като страничните олтари на някоя стара катедрала. Когато след дълго пътешествие се приближаваш откъм морето до един от тези пролези и съзреш парцалив изгнаник да слиза от стръмните скали към теб, ще изпиташ много странно вълнение, ако си любител на живописното.

По време на риболовни експедиции ми се случи на няколко пъти да посетя всяка от тези групи. Странникът, който се доближи с лодката си до мрачните им скали, има впечатление, че сигурно той пръв ги е открил, така ненакърнено в повечето от тях е мълчанието и усамотението. Впрочем заслужава да споменем тук как европейци за пръв път са спрели на тези острови, още повече, че онова, което ще разкажем, важи и за първото откриване на нашите Енкантадас.

Преди 1563 година пътешествията, които испанските кораби правели от Перу до Чили, били изпълнени с трудности. По това крайбрежие южните ветрове най-често вземат надмощие; а неизменен обичай било корабите да се движат близо до сушата благодарение на суеверната убеденост на испанците, че ако изгубят сушата от погледа си, вечният пасат ще ги отвлече в безкрайни води, от който не ще има връщане. Тук, въвлечени в криволичещи носове и суша, плитчини и подводни скали, борейки се с непрестанен насрещен вятър, често пъти лек, а понякога по цели дни и седмици потънали в пълно затишие, местните кораби много пъти понасяли най-големи трудности при пътувания, които днес ни се виждат невероятно проточени. В един сборник с мореплавателски злополуки се разказва за един от тези кораби, тръгнал на пътешествие, което трябвало да трае десет дни, обаче прекарал четири месеца по море и всъщност не се въобще завърнал в пристанището, защото накрая се разбил в брега. Странното е, че този кораб не срещнал никаква буря, но бил печална играчка на зловредни затишия и течения. Три пъти оставал без провизии и се връщал в някое междинно пристанище, тръгвал наново, но само за да се върне пак назад. Често го забулвали мъгли; по този начин движението не можело да се наблюдава и веднаж, когато моряците с радост очаквали да зърнат местоназначението си — хоп! — мъглата се вдигнала и разкрила планините, от които били тръгнали. При подобни измамни мъгли корабът най-после се натъкнал на подводна скала, от което произлязла дълга верига от злочестини, твърде тъжни за разказване в подробности.

Прочутият лоцман Хуан Фернандес, безсмъртен, поради острова, който носи неговото име, пръв сложи край на тези крайбрежни патила, като направи дързък опит да се отдалечи от сушата, както направи да Гама преди него по отношение на Европа. Тук той намерил благоприятен вятър закъм Юг и като карал в западна посока, докато излязъл от влиянието на пасатите, стигнал брега без трудности; така той се движел по път, който, макар и заобиколен, се оказал по-бърз от прекия. Вече по този нов път около 1670 година били открити и Омагьосаните острови, и останалите патрулни групи острови, както могат да бъдат наречени. Макар да не съм нито чувал, нито чел дали някои от тях са били някога обитавани, основателно може да се заключи, че те са пусти от незапомнени времена. Но да се върнем на Родондо.

На юг от нашата кула, на стотици левги разстояние, лежи цяла Полинезия; но право на запад, точно на нейния паралел, не може да видите никаква земя, докато килът на кораба ви не допре брега на Кингзмилз — сериозно мореплаване от около пет хиляди мили.

Сега, като сме установили относителното си местонахождение чрез тези указатели — единствените възможни за Родондо, — нека разгледаме и някои не така отдалечени обекти.

Погледни мрачните, овъглени Омагьосани острови. Онзи, най-близкият, кратеровиден нос, е част от Елбимарл, най-големият от групата — около шестдесет и повече мили дълъг и петнадесет — широк. Виждал ли си някога самия истински Екватор? Вървял ли си някога по чертата му? Е, точно този кратеровиден нос, ей там, целият от жълта лава, е прерязан от Екватора също както ножът прерязва тиквата през центъра на две. Само да можеше погледът ти да стигне дотам, щеше да видиш уединен от едната страна на същия нос, отвъд ниския ров, остров Нарбъро, най-високото място от купа острови; никаква почва, само набраздена сгурия от върха до основата; безброй черни пещери като ковачници; металичният му бряг звънти под краката като железен плочник; централните му вулкани стърчат един до друг като група гигантски фабрични комини.

Нарбъро и Елбимарл са съседи по интересен начин. Чертежът на една позната буква ще илюстрира това странно съседство.

Прорежи един канал при горната черта на буквата и средната напречна част е Нарбъро, а всичко останало е Елбимарл. Вулканичният Нарбъро е разположен в черните уста на Елбимарл, като червения език в отворените уста на вълка.

Ако ли пък сега желаеш да узнаеш населението на Елбимарл, ще ти дам в кръгли цифри статистическите данни, според най-сигурни изчисления, направени на мястото:

Мъже — нито един

мравояди — неизвестни

човекомразци — неизвестни

гущери — 500 000

змии — 500 000

паяци — 10 000 000

саламандри — неизвестни

дяволи — също

Общ сбор — 11 000 000

като изключим неизчислимото множество зли духове, мравояди, човекомразци и саламандри.

Елбимарл е зинал към залязващото слънце. Разтворените му челюсти образуват голям залив, който Нарбъро, неговият език, разделя на две половини, едната от които се нарича Ветровитият залив, а другата — Подветреният залив; а вулканичните носове, с които завършват крайбрежията му, се наричат Южен нос и Северен нос. Отбелязвам това, защото тези заливи са прочути в аналите на китолова. Китовете идват тук в някои сезони да раждат своите малки. Казват, че когато корабите започнали да идват насам за пръв път, те блокирали входа на Подветрения залив, а корабите им заобикаляли през Ветровития залив, минавали през канала на Нарбъро и така вкарвали морските великани право в кошарата.

На другия ден, след като уловихме риба в подножието на тази кръгла кула, имахме благоприятен вятър и като завихме около Северния нос, изведнаж, съзряхме една флотилия от цели тридесет кораба, която плаваше по посока на вятъра като строен в редица ескадрон. По-прекрасна гледка не можеше да има. Устремените килове се носеха в пълна хармония. Тридесетте кораба бръмчаха като арфа, а и паралелните им следи по морето бяха изтеглени право като струни на арфа. Обаче ловците се оказаха премного за лова. Флотилията се ориентира и се пръсна в различни посоки, като остави само моя кораб и двама елегантни лондончани; последните, като видяха, че ловът не върви, също изчезнаха; и Подветреният залив с всичките му принадлежности и без съперник остана на наше разположение.

Тук се плава по следния начин. Навъртате се около входа на залива, лавирайки ту в него, ту извън него. Понякога, но невинаги, както това се случва в другите части на групата острови — някое течение се втурва, като бягащ кон, точно през устието на залива. Тогава с разперени платна, внимателно променяте курса. Колко пъти при изгрев-слънце, застанал на носа на кораба ни, търпеливо насочен между тези острови, съзерцавах тази земя, спечена не като баничка, а като тухла, не с искрящи потоци, а със смразени порои от измъчена лава.

Когато корабът влиза в открито море, Нарбъро показва едната си страна като тъмна скалиста маса, която се издига на около пет-шест хиляди фута височина, където се забулва с гъсти облаци, долната граница на които се очертава така ясно, като снежната линия на Андите. Страшни работи стават в тъмнината горе. Там действуват демоните на огъня, които от време на време озаряват нощта със странно, призрачно сияние на цели мили разстояние, но без никакви други прояви; или пък изведнъж се изявяват със страхотни сътресения и с цялата драма на вулканичното изригване. Колкото по-черен е този облак през деня, толкова по-вероятно е появяването на светлината през нощта. Често китоловците са се озовавали близо до тази пламтяща планина, когато цялата е греела в бално осветление. Или по-скоро стъкларски завод може да се нарече този същият стъклен остров Нарбъро, с високите си комини. Застанали на Родондо, ние не можем да видим всичките останали острови, но това е добро място за определяне местоположението им. Отвъд обаче на И. С. И. забелязвам далечен мъглив хребет. Това е остров Ебингтън, един от най-северните в групата; така уединен, отдалечен и пуст, гледан от нашия северен бряг, той прилича на ничия земя. Ако съдим по остров Ебингтън, Адам и милиардното му потомство още не е сътворено.

На същия ред, на юг от Ебингтън и съвсем закрит зад шпила на Елбимарл, е Джеймсовият остров, наречен така от първите пирати, на името на нещастния Стюарт — Йоркския дук. Впрочем забележете тук, че освен островите, наименувани сравнително скоро; повечето от които носят имена на прочути адмирали, първите кръстници на Енкантадас са били испанци; тези испански имена обаче са били обикновено заличавани по английските карти и заменяни с по-късните названия на пиратите, които в средата на 17 век ги нарекли на имената на английски благородници и крале. За тези верноподанни мародери и нещата, които свързват имената им с Енкантадас, ще чуем тозчас. Не, веднага, след още една малка забележка; защото между Джеймсовия остров и Елбимарл лежи фантастично островче, известно под странното име Кауливият омагьосан остров. Но тъй като цялата група се счита омагьосана, трябва да се каже причината за тази „магия на магиите“, която се подразбира от това название. Името на острова било дадено от едноименния славен пират при първото му посещение там. Като говори за това място в своите пътеписи, той казва: „Моето въображение ме накара да го нарека Кауливия омагьосан остров, защото го съзирахме на няколко различни точки на компаса и при всяко появяване той имаше различна форма: понякога като разрушена крепост, друг път като голям град“, и пр. Не е за чудене обаче, че между Енкантадас може да се срещнат всякакви оптически измами и миражи.

Възможно е Каули да е нарекъл този променлив и измамлив остров на собственото си име, защото му е навявал някакъв мечтателен образ за него самия. Най-малкото, и то не е невъзможно, ако е бил роднина на поета Каули, който падал малко разсъдъчен и самокритичен и е живял по същото време, сравнението може само да ни се стори неоснователно; защото подобни неща, като чувството, проявено при наименованието на този остров, са в кръвта на хората и могат да се наблюдават както при пирати, така и при поети.

Още по на юг от Джеймсовия остров се намират островите Джървис, Дънкън, Кросмъп, Бретъл, Уудз, Чатъм и много други по-малки острови, повечето от които представляват архипелаг на безплодие, без история или надежда за кое да е от двете, дорде свят светува. Но недалеч от тези са доста известните острови Берингтън, Карловия, Норфок и Худз. Следващите глави ще изложат някои основания за тяхната известност.