Херман Мелвил
Енкантадас (2) (или Омагьосаните острови)

Скица втора
Двете страни на костенурката

„Най-грозни образи и привидения по тез места,

които и природата не смее с поглед да обхване

или свени се от недъзите ужасни тя,

изплъзнали се от изкусните й длани,

свени се от безформените, уродливи очертания.

 

Недоумяваме доколко и човека ужасяват те,

щом ужасът, от който у дома си се боиме,

е буболечка дребна, страшна само за дете

в сравнение с това, което тука всеки остров крие.

 

Не бойте се, ни рече видялият и патил много,

че тез чудовища пред вас убоги

предрешени са само в грозотата като във тоги.

 

Повдигне ли одеждите им някой, без да пита,

таз рат кошмарна в миг излита

във пазвата на Зет, където се спотайва скрито.“

Като вземем предвид даденото описание, възможно ли е човек да бъде весел на Омагьосаните острови? Да, тоест открие ли веселата страна и ще се развесели. И наистина, колкото и скръбна гледка да представляват те, тяхната мрачност не остава завинаги неотменна. Защото, както и никой очевидец да не може да отрече, че те изискват най-сериозно и дори суеверно отношение, така и най-твърдите ми решения не могат да ме възпрат да виждам прозрачната костенурка да излиза от тъмния ъгъл; все пак даже костенурката, тъмна и навяваща скръб, каквато е откъм гърба, има и своята светла страна; бронята на гърдите й понякога е бледожълтеникава или златиста. Освен това всеки знае, че както морската, така и земната костенурка имат такава направа, че ако ги обърнеш по гръб и изложиш на погледа светлата им страна, те не могат вече да се обърнат по корем и да покажат другата си страна. Но след като сториш това, и именно защото си го сторил, не бива да се кълнеш, че костенурката няма тъмна страна. Радвай се на светлата страна, дръж я непрестанно обърната нагоре, ако можеш, но бъди честен и не отричай черната. Нито пък бива онзи, който не може да обърне костенурката от естественото й положение, така че да скрие тъмната и покаже по-светлата й страна, като голяма октомврийска тиква на слънце, само по тази причина да твърди, че това същество представлява едно съвсем черно маслинено петно. Костенурката е и черна, и светла. Но да минем към по-конкретни подробности.

Няколко месеца преди кракът ми да стъпи за първи път на брега на тези острови, параходът ми плаваше по тези места. Един ден по обяд се озовахме близо до южния край на Елбимарл, немного далеч от сушата. Донякъде по силата на някаква прищявка, а донякъде и за да проучим тази странна местност, изпратихме на брега една лодка с екипажа и с поръчение да разгледат всичко, което могат, и освен това да донесат колкото е възможно повече костенурки.

Слънцето беше залязло вече, когато разузнавачите се завърнаха. Погледнах надолу от високата страна на кораба, като че ли надвесен от стената на кладенец, и видях смътно влажната лодка, потънала в морето под натиска на някаква необикновена тежест. Пуснахме въжета и като напрегнахме всички сили, три костенурки, огромни като допотопни животни, бяха изтеглени на палубата. Те сякаш не приличаха на земни същества. Ние бяхме по море близо пет дълги месеца, предостатъчен период, за да накара всички земни неща да придобият митичен вид за едно притъпено съзнание. Ако в този момент бяха излезли на борда ни трима испански митничари, вероятно щях да ги зяпна с любопитство, да ги заопипвам, да ги потупвам, както диваците разглеждат цивилизованите си гости. Но вместо трима митничари ето ти тези наистина чудновати костенурки — никакви блатни костенурки от детството ти, а черни като траурни одежди, тежки като обковани сандъци с големи черупки, издути и заоблени като щит, назъбени и напукани като щитове; участвували в сражения — на места орунтавели от тъмнозелен мъх и слизести от морската вода. Тези тайнствени същества, пренесени внезапно през нощта от тяхното неописуемо уединение, па нашата многолюдна палуба, ми направиха впечатление, което не е лесно да изразя. Като че ли бяха току-що изпълзели от недрата на земята. Да, те приличаха на онези костенурки, на чийто гръб индусът поставя цялото земно кълбо. Взех фенер и ги разгледах по-подробно. Каква почтена, благоговейна старост! Каква рунтава зеленина обвиваше грубите люспи и запълваше пукнатините на изпочуканите им черупки! Вече не виждах три костенурки. Те се разтегнаха, преобразиха. Струваше ми се, че виждам три римски колизеума във величествена разруха.

Вие, най-древни обитатели на този, или кой да е друг остров — казах аз, — дайте ми, моля, свободата на вашите тристенни градове.

Великото чувство, което тези същества вдъхваха, беше чувството на старост: вековна, безкрайна издръжливост. И наистина не мога лесно да повярвам, че друго някое същество може да живее и диша толкоз дълго, колкото костенурките на Енкантадас. Да не говорим за познатата им способност да поддържат живота си без храна в продължение на цяла година, предвид на непромокаемата броня на живата им ризница. Кое друго живо същество притежава такава крепост, от която да устоява на набезите на времето?

С фенер в ръка зачоплих между мъха и съзрях стари белези от удари, получени от многото жестоки пропадания из мергелните планини на острова — белези, странно разширени, подути, полузаличени и все пак разкривени като онези, които понякога се срещат по кората на много остарели дървета — и ми се стори, че съм някакъв археолог или геолог, който разучава дирите на птиците и разчита знаците по изкопани плочи, по които са тъпкали невероятни същества, чиито духове дори са вече мъртви.

Като лежах в хамака си тази нощ, над главата си чувах бавното отегчено тътрене на тримата тромави странници по задръстената от разни вещи палуба. Глупостта или упоритостта им беше така голяма, че те никога не заобикаляха пречките. Едната изобщо спря да се движи точно преди среднощната смяна. При изгрев-слънце я намерих завряна, като стенобойна машина, в неподвижната основа на предната мачта, където продължаваше да се мъчи със зъби и нокти да направи невъзможния пробив. Това именно странно увлечение по безнадежден труд, което така често ги завладява, най-вече навява мисълта, че тези костенурки са жертва на наказание или на зъл, направо сатаничен магьосник. Виждал съм ги по време на странствуванията им да се блъскат продължително и героично в скали, да ги бутат, да се провират и вклинчват в тях, за да ги разместят, та да продължат по неотклонната си пътека. Най-голямото им проклятие е стремежът им към праволинейност, за което е нужен робски труд в този объркан свят. Другите две костенурки, които не бяха срещнали такава пречка като спътницата им, се сблъскваха само с дребни препятствия: ведра, скрипци, намотани въжета и платна; и от време на време, като пълзяха през тях, се плъзгаха и падаха на палубата с поразяващ тропот. Като слушах това тътрене и тези сътресения, аз си помислих за свърталището, от което идеха; остров, изпълнен с остри клисури и дълбоки бездънни дерета, стигащи до сърцето на насечени планини и покрити на разстояние цели мили от неизкореними храсталаци. Тогава си представих тези три праволинейни чудовища да се провират през сенките, век след век като ковачи; да пълзят така бавно и тромаво, че не само отровни гъби и всякакви гъбести неща да виреят под краката им, но и на гърба им да поникне черен мъх. С тях често се губех във вулканични лабиринти; отблъсквах безкрайни клони на гниещи храсталаци; докато най-после сънувах, че съм седнал кръстато на най-предната от тях, от двете ми страни по един брамин я яхнал като мен, така че образувахме триножник, който подпираше небесния свод.

Ето такъв кошмар роди първото ми впечатление от костенурките на Енкантадас. Но на другия ден, колкото и да е странно, аз седнах с другарите ми моряци на весел гуляй с пържоли и задушено от костенурка; а след вечеря, извадих ножа и помогнах да превърнем трите огромни вдлъбнати черупки в три фантастични супника, а трите плоски, жълтеникави коремни брони — в три разкошни подноса.