Тери Гудкайнд
Законът на деветките (60)

58

Алекс видя Джакс, застанала насред широко пространство бял пясък. Мястото изглеждаше сякаш някога е представлявало кух купол, но центърът му сякаш бе ерозирал и се бе срутвал малко по малко и така бе оформил зала под открито небе. На места из нея бяха разхвърляни огромни късове, които, изглежда, някога са били част от огромния купол.

Джакс продължаваше да стои в центъра на пясъка под отвора и гледаше как той приближава. Алекс можеше да види, че ръцете й са вързани зад гърба. Лицето й бе обляно в сълзи. От ъгълчето на устните й се стичаше тънка ивица кръв.

Алекс държеше пистолета с две ръце, със спуснат предпазител, и бавно приближаваше към откритото пространство. Излезе от прохода в скалата и пред него се откриха стотици мъже. Стояха безмълвно отвън, наредени покрай стените или в други пещери и процепи, водещи към залата. Всички го наблюдаваха. Нито един не помръдна.

Носеха дрехи, които не привличат вниманието — предимно джинси и широки тениски с надписи. Някои бяха с широки панталони до коляно и сандали, съвсем като обикновени хора в някой мол или пицария. Алекс забеляза, че под тениските някои имаха ножове или поне на такива приличаха. Сигурен беше, че всички имат скрито оръжие някъде по тялото.

Независимо от обикновеното облекло, никой не изглеждаше особено подреден, с рошави коси и проскубани или прорасли бради. Алекс реши, че в крайна сметка дори това не се открояваше чак толкова на фона на незабележимите дрехи. Всички имаха твърди погледи и мрачни лица. Приличаха на бандити. Но и това беше често срещан външен вид, поддържан умишлено от много мъже и вече широко приет.

На улицата никой от тези мъже не би привлякъл вниманието. С по една раница на гърба, спокойно можеха да минат през кое да е летище. Но да ги видиш събрани накуп така, и то на планински връх насред пустошта, със сигурност беше повече от странно, сякаш бяха ги транспортирали вкупом от някой баскетболен мач.

Алекс знаеше, че са хамелеони, убийци, чиято цел бе да се вписват навсякъде и да минават незабелязани — докато нанесат удара си. Именно това бе най-плашещото. Човек трудно можеше да ги различи сред невинни хора.

Един поглед назад потвърди, че входът, през който бе дошъл, вече е блокиран от десетки други като тях.

— Алекс — каза Джакс с треперещ глас, — дай им пистолета си.

— Не.

— Моля те…

— Няма да…

— Нали не очакваш да промениш нещо — настоя тя. — Не усложнявай ситуацията допълнително. Моля те.

Зрителите убийци наблюдаваха безмълвно. Алекс беше наясно, че дори всеки куршум да попадне в целта и дори да успее да презареди всички резервни пълнители, патроните нямаше да му стигнат да избие всички от насъбралите се мъже. Когато мунициите свършеха, щяха да го убият. Всъщност знаеше, че изобщо няма да се стигне до това. Те чисто и просто щяха да го нападнат едновременно. И щяха да го докопат в лапите си още преди да свърши сегашният пълнител.

— Джакс, кажи ми какво става?

— Дай им пистолета си или ще продължат да ме измъчват, докато склониш, или ще ти го вземат, като ти свършат патроните.

Сякаш за да потвърди думите й, един от тях запрати по нея голям колкото юмрук камък. Уцели я в плешката. Тя извика и падна на коляно, прегърбена от болката.

Алекс стреля по мъжа два пъти и го свали почти мигновено. Никой от останалите не трепна от гърмежа.

Десетки други в залата взеха по един камък, за да му покажат, че няма шанс да промени изхода на събитията. Джакс се изправи с усилие на крака. Ако всички хвърлеха по нея по един камък, щяха да я убият, преди той да успее да направи каквото и да е, за да ги спре. Причерня му от ярост. Искаше да ги застреля всичките до един.

Само че така щеше единствено да причини още болка на Джакс.

Ето защо наруши правилото, което му бяха набивали в главата още откакто се бе научил да стреля, коленичи, остави пистолета на земята и го плъзна по гранита към Джакс. Оръжието се спря точно до периферията на пясъчния кръг.

Бен винаги му бе повтарял, че човек не бива да предава оръжието си. Но пистолетът бе просто инструмент за самозащита. Ако не можеше да защити нито него, нито Джакс, вече се превръщаше просто в ненужно парче метал. Алекс беше бесен, задето го бяха принудили да се раздели с оръжието си. Срамуваше се, че не беше измислил нещо, за да не се стига дотук.

Повтаряше си, че не всичко е свършено. Че може да се е наложило да предаде оръжието си, но пък няма да се откаже да се бори до последния си дъх.

Седрик Вендис пристъпи иззад един от мъжете в тъмната ниша отляво и отиде при пистолета. Вдигна го и го затъкна в колана си.

— Така е по-добре, Алекс — усмихна се доволно той. — Съжалявам, че пропуснах пушилката в болницата. Чувам, че било страхотно.

— Джакс — изобщо не му обърна внимание Алекс, — какво става?

— Спасявам твоя свят — каза тя, задушавана от сълзи.

Така и подозираше.

Приближи се към пясъчния кръг. Седрик Вендис разсеяно отстъпи няколко крачки, за да остане извън обсега му. Някъде дълбоко в себе си Алекс почувства доволство, че макар и сам и невъоръжен, заобиколен от стотици врагове, те все още го смятаха за опасен.

Възнамеряваше да оправдае страховете им.

От лявата му страна, от тъмнината зад наредените мъже, пристъпи още някой. Беше висок, със зализана назад руса коса и едри черти. Облечен беше в тъмен памучен панталон и проста бяла фланелка с копчета и разкопчана яка. Изглеждаше сякаш се готви да поиграе голф. Беше на около четирийсет, но в добра физическа форма, тоест в състояние да се защити, ако се налага.

Ако зависеше от Алекс, задължително щеше да му се наложи.

Мъжът тръгна към него, без нито за миг да отклонява поглед. Спря на около три метра и му се усмихна разбиращо.

— За мен е удоволствие най-сетне да ви срещна, Господарю Рал.

Натърти върху титлата по начин, който очевидно целеше да се подиграе на Алекс, задето я беше написал на рисунката.

Алекс със задоволство установи, че с това е уцелил слабото му място.

— Давай по същество.

— А, директно значи. — Сви рамене. — Добре тогава.

Вниманието на Алекс бе привлечено от още един мъж, който се появи от сенките и застана недалеч от Джакс. Юри. Пиратът си беше с все същите мръсни дрехи и жълти зъби, които украсяваха ухилената му физиономия.

— Аз съм Радел Каин — каза високият и Алекс отново се обърна към него. Махна с ръка към мястото, където се намираше Джакс. — В случай че още не си се досетил, това тук е порталът. Ела да видиш, ако обичаш — направи му знак с пръст той.

Алекс тръгна след него, а през целия път Джакс не ги изпускаше от поглед. Алекс спря, където му посочиха, при един от големите късове, точно преди пясъка. Плоската повърхност на скалата, около един-два квадратни метра, бе наклонена към него. Беше гладка, макар и на вид леко нащърбена от времето, сякаш хиляди години бе стояла там, на милостта на природните стихии.

Алекс постепенно различи нещо като древна рисунка, изобразена на плоската страна на светлия гранит. Тъмните линии имаха леко червеникав оттенък. Изглеждаше почти като изрисуван с кръв. Още повече го сепна самата рисунка. Простичък пейзаж — десетина дървета, точно като пейзажите, които той обичаше да рисува.

Под рисунката в камъка имаше едва забележим процеп.

Вече започваше да се досеща.

— Доста прилича на твоите рисунчици — усмихна се безрадостно Каин и посочи с пренебрежение изображението на камъка.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста остаряла, изостанала, за разлика от новата реалност, която моето дело носи.

— Ако си ме поканил да си говорим за изкуство, боя се, че не си достатъчно подготвен по темата.

— Не, все ми е едно какво знаеш за изкуството, интересува ме само онова, което знаеш за портала.

— Не е много — сви рамене Алекс.

— Е — върна изкуствената усмивка на лицето си Каин, — тъй като поиска да говоря направо, това и правя. Искам порталът да заработи, и то веднага. Вече достатъчно дълго следвам семейството ти в очакване на удобния момент. С теб най-сетне той настъпи. Законът на деветките вече е изпълнен. Край на чакането. Вчера ти показах само малка частица от онова, на което съм способен, ако се налага. Ако не сътрудничиш, ще посея такава смърт и разрушение в този свят, каквито такива като теб дори не могат да си представят. Там, където вчера убих един, утре ще убия хиляди. Мога да изпратя хиляди от хората си в училища, търговски центрове, хотели, ресторанти, офиси, спортни събития и… така де, разбираш за какво говоря. — Описа дъга с ръка, за да покаже стотиците мъже, които ги наблюдаваха. — Това е само незначителна част от легионите, които ще изпратя до най-сигурните, най-закътани местенца. Знаеш ли, че сме способни да се появим, да речем, в спалнята на президента ви? В спалнята на всеки световен лидер? Можем да изкормим водачите ви, полицейските началници, армейските генерали. Казано накратко, имам цял екип от хора, чието единствено занимание е да измислят начини за убиване на нищо неподозиращи хора от вашия свят. Ако поискам, мога дори да настроя цели държави една срещу друга и да потопя целия ви свят във война. Мога да заповядам на легионите си да нанесат ужасяващи нападения, за да свалят частично сегашното правителство на Израел например и да ги подтикна към ядрен удар над съседните им държави. Само да поискам, мога да запаля искрата на пълното унищожение.

— Алекс — обади се Джакс, — послушай го. Не блъфира. Ще избие хиляди невинни хора.

— Не ме обиждай — обърна се към нея Каин. — Ще избия десетки, дори стотици хиляди. Ако бъда принуден.

Алекс усети, че му прилошава. Знаеше, че Джакс е права, че Каин не блъфира.

Сякаш за да подсили ефекта от думите си, Каин се обърна към наблюдаващите ги мъже.

— Ако Господарят Рал не ми даде каквото искам, заповядвам на всички да изпълните инструкциите, които са ви дадени.

Мъжете кимнаха отчетливо.

— Няма да ти дам каквото искаш — заяви Алекс.

Каин завъртя глава и го погледна бясно.

— Тогава убиването ще продължи, докато се съгласиш. Ако се наложи, ще превърна този свят в кърваво море.

— Алекс — обади се Джакс и отново привлече вниманието му. — Моля те, направи каквото иска. Ти единствен държиш в ръцете си живота на всички онези невинни хора. Само ти можеш да спреш това.

Алекс стъпи на пясъка и се приближи до нея.

— Защо си се предала? Защо се държиш така?

— Защото знам, че докато съм свободна, никога няма да се откажеш. Докато съм свободна, ти ще продължиш да се бориш независимо от всичко. Не мога да ти позволя да поставиш любовта си към мен пред живота на всички хора, които ще загинат, ако продължиш да му се противопоставяш. Предпочетох да не съм елемент от тази задача.

Ако позволя това да се случи, да му позволя да излее целия си гняв върху твоя свят и да стоя и гледам безучастно, е в разрез с всичко, в което вярвам — всичко, което толкова време се боря да опазя. Не мога да позволя на твоя свят да плаща заради хората в моя.

Ние сме загубени. Войната ни приключи. Не позволявай да се пренесе и в твоя свят. Моля те, Алекс, послушай го. Не ставай причина за още ненужни убийства. Вече нищо не можеш да направиш за мен. С мен е свършено. Позволи ми да си тръгна. Но можеш да направиш нещо, за да спасиш всички хора от своя свят, които иначе ще загинат. Моля те, Алекс, не приемай жертвата ми за кауза. Направи каквото иска и мисли единствено за своя народ.

— Поредната порция старовремско моралистично дрънкане — каза с презрение Каин. — Не точно като силата на могъщите, истинските водачи на бъдещето. Нищо чудно, че губите. — Обърна се към Алекс. — Въпреки това предлагам да я послушаш, най-малкото защото и ти си слаб като нея и би искал да спестиш на хората от твоя свят болката и страданията, които съм им подготвил.

Алекс отмести поглед от отровните очи на Радел Каин към очите на жената, която обичаше повече от живота си.

— Тези хора са от моя свят — каза нежно тя. — На нас е предопределено да живеем с тях. Не бива да позволяваш да дойдат и в този свят. Такъв е най-висшият ти дълг. Предадох се, защото в противен случай щях да продължа да живея за сметка на хиляди невинни хора. Не бих могла да го понеса.

— Не преговарям с убийци — заяви Алекс.

— Не става дума за преговори — прошепна тя, — а за избор, който трябва да направиш. Не става, като си пожелаеш, нещата да стоят иначе. Ето пред това сме изправени. Трябва да изберем, иначе друг ще реши вместо нас и други ще страдат заради това.

— Послушай я, Алекс — вметна Каин. — Умна жена е тя. Точно затова не мога да си позволя да е на свобода.

Алекс преглътна с усилие. Не се сещаше за нищо, с което да промени обстоятелствата. Нямаше с какво да се бие. Ако упорстваше, цялото страдание и смърт, за които Каин говореше, щяха да се осъществят.

— Първо я освободи.

— Вече започна да ми писва — въздъхна раздразнено Каин, после се обърна към събралото се множество. — На всички ви са дадени указания. Тръгвайте и очаквайте заповедта ми. Ако тя дойде, още утре нападате тези хора. Ако до довечера той се съгласи да сътрудничи и не получите заповед, се приберете у дома веднага, за да се подготвите за прехода към новата реалност в нашия свят, където трябва да сме готови да управляваме.

Мъжете от всички страни отдадоха чест, като удариха юмрук по гърдите си. Почти едновременно с това се изпариха. На мястото на стотиците мъже сега имаше само сенки и скали. Останаха само десетина мъже.

— До довечера ще са в готовност — обърна се Радел Каин отново към Алекс, — смесени сред хората от твоя свят, като невидима смърт сред невиждащите и неподготвените. Ако не отвориш портала, до сутринта ще съм им дал заповед да започнат да убиват в мащаби, които не ти е по силите да си представиш. — Ухили се широко. — Освен това ще предам Джакс на Юри с пожелание да прави с нея каквото иска. Ако обаче склониш, ще я обезглавя — ще й осигуря бърза смърт. В противен случай… — сви рамене, без да довърши, той.

Юри извади нож и го показа на Алекс. Беше ножът с украсената със сребро дръжка на Джакс.

— Не бери грижа, аз и хората ми ще я държим жива доста време. Накрая, като се уморим от женските й прелести, ще започна да режа по нея.

Джакс затвори очи при картината на мъченията, които я очакваха.

Алекс разбра, че не му остава никакъв избор, нито пък време. Джакс отвори красивите си тъжни очи и той дълго гледа в тях. В тези измъчени очи виждаше края на своя свят.

— Знаеш, нали? Чета го в погледа ти — прошепна тя. — Вече си се сетил, нали?

Той кимна.

— Тогава недей да ме разочароваш, Александър. Време е да защитим човечеството тук, в твоя свят. Отвори портала.

— Добре — отвърна едва чуто той. — Ще го направя.