Тери Гудкайнд
Законът на деветките (43)

41

Докато Алекс бързаше с Джакс по тротоара, в нощта се носеше вой на сирени. Десетина коли на Бърза помощ се бяха събрали около „Майката на розите“. Червеникавооранжевите отблясъци на пожара озаряваха ниските облаци. Алекс съзираше сред дърветата пращящите потоци горещи жълти искри, които се издигаха нагоре през носещия се на талази черен дим. От време на време към облаците изригваха огромни огнени езици.

Звукът от сирените подгони спящите доскоро хора да излязат от къщите си, за да видят какво става. Целият квартал бе осветен от червените, сините и жълтите мигащи светлини на колите на Бърза помощ, които приближаваха към болницата. Хората стояха по пижами пред входовете на къщите си и наблюдаваха случващото се с изпълнени с ужас очи.

Пациенти по пижами и нощници претичваха по улицата покрай Алекс и Джакс. Полицейските коли, които бързаха към болницата, бяха принудени да спират тук-там по улицата, за да изчакат преминаващите групи от хора да пресекат. Алекс нямаше представа накъде тичат всички тези хора. Вероятно и те самите не знаеха. Просто бяха обезумели от страх и искаха да се махнат от това място. Ужасът, че са ги събудили заради пожар и несигурността, която ги очакваше, караха много от тях да плачат, докато обикаляха безцелно наоколо.

Алекс постоянно хвърляше поглед през рамо, за да види дали не ги следват. Досега не беше видял никой, който да му се стори прекалено подозрителен, макар че беше тъмно и на улиците непрекъснато да прииждаха хора. Надяваше се, че в тълпата от хора, бягащи от болницата, са успели да се измъкнат от преследвачите си, но нямаше как да разбере дали някои от хората в мрака наоколо не са от другия свят.

По пътя към мястото, където беше паркирал джипа си, Алекс свърна по странична уличка. Не можеше да прецени дали е по-безопасно да вървят по пълните с хора улици, или е по-добре да минат напряко през малките улички и задните дворове.

Ако се отклоняха от главните артерии, можеше да изгубят пътя. Дори и по-лошо — можеха да се окажат в капан в някое задънено, оградено място, където преследвачите им щяха да ги хванат. Освен това, ако започнеха да минават направо през дворовете, щяха да привличат повече внимание.

Накрая реши, че е по-добре да се движат по главните улици.

Докато вървяха по разбития тротоар, Джакс все повече му натежаваше. Тя се олюляваше все по-често. За щастие вече не бяха далеч от черокито.

На Алекс също не му беше лесно. Беше му нужно голямо усилие, за да се съсредоточи достатъчно, че да преодолее въздействието на медикамента, който сестрата му беше инжектирала. Зрението му беше замъглено. Надяваше се да вижда достатъчно добре, за да шофира. Не беше сигурен дали ще успее да овладее лудото туптене на сърцето си.

След всичко, което се бе случило, той не се безпокоеше, че може да заспи — поне засега. Но трябваше непременно да намери безопасно място, където и двамата можеха да се отдадат на толкова необходимата им почивка.

Ако неговото съзнание беше притъпено от медикаментите, то Джакс трябваше да се справя с още по-голяма доза. Тя, за разлика от него, през цялото време бе поглъщала пълната доза торазин и хапчета, които й бяха назначени. Намалиха й дозата чак накрая, колкото да усеща болка и да изпитва ужас, но дотолкова, че да не може да се съпротивлява. След мъчението й с провесването в банята в продължение на двайсет и четири часа беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.

— На другата пряка е. Почти стигнахме. Дръж се.

— Добре съм — кимна тя.

— Как не.

Тя леко се усмихна. Десният й крак се влачеше. Алекс не беше сигурен дали Джакс въобще го осъзнаваше. Той поддържаше по-голямата част от тежестта й, така че тя да може да върви.

Алекс продължаваше да мисли за майка си, която остана в опожарената сграда. Бен също загина при пожар, сега и с майка му се случи същото. Не можеше да спре да се укорява, задето не бе съумял да я изведе навън. Дали след като действието на лекарствата отслабнеше, тя щеше да може да общува по някакъв начин с него, да разговаря за своя и за неговия живот, или пък съзнанието й отдавна си бе отишло. Той никога нямаше да го разбере.

При всички положения бе проявила достатъчно разум, че да спре сестрата. В крайна сметка тя се бе опълчила на своите похитители. Беше спечелила битката срещу тях. Това беше нещо.

— Ето — посочи Алекс, — стигнахме. Дръж се. Още минутка и ще си починеш.

Джакс се насили да застане по-изправена, докато той отключваше вратата.

— Не си позволявай да си повярваш твърде много, Александър — напомни му тя. — Ако се отпуснеш дори за миг, това ще те убие.

Ето затова тя отказваше да се предаде, затова правеше всичко възможно да остане нащрек, доколкото й беше възможно. Да се отпусне, означаваше да умре.

Алекс й помогна да се качи в колата. Подгъна десния й крак и го повдигна, за да го прибере вътре в джипа.

— Щом се отдалечим от болницата, ще можеш да поспиш.

— Ножовете ми. Моля те, дай ми ножовете.

В мига, в който Алекс се протягаше под седалката, за да извади колана, нощта беше разтърсена от ужасяваща експлозия. Небето беше осветено от жълто-оранжева огнена топка.

Когато Алекс се обърна по посока на експлозията, видя, че към него от мрака се носи облечен в бяло санитар. Мъжът беше огромен и имаше нож.

Без дори да се замисли, Алекс сграбчи за дръжката един от ножовете на Джакс, които бяха оставили в колата, и го измъкна. Въпреки пристъпа на адреналин, предизвикан от внезапното усещане за тревога, балансът на ножа, самото усещане за него се отпечата някъде в дебрите на съзнанието му.

Когато онзи го атакува, без да му остави време за нещо повече от инстинктивна реакция, Алекс заби острието централно в торса на мъжа.

Това не спря нападателя. Здравенякът просто продължи напред и събори Алекс по гръб.

Когато Алекс се завъртя встрани от колата, онзи замахна с ножа си. Алекс приклекна, хвана ръката му и я дръпна със себе си, докато се завърташе около него. Щом се озова зад гърба му, заби острието ниско долу в гърба му няколко пъти — бързо един след друг. Не уцели нито един жизненоважен орган и ударите му само разяриха санитаря още повече.

Нападателят се извъртя и избута Алекс с крака и юмруци. Улучи го повече от веднъж и го накара да се олюлее. Сипеше като побеснял удари, сечеше и мушкаше. Заради медикаментите на Алекс му беше трудно да се съсредоточи.

Мъжът беше цяла глава по-висок от него и поне двайсетина килограма по-тежък. И доста бърз за ръста си. Не само че беше трудно човек да се справи с него, но и едрото му туловище, изглежда, беше причина раните с нож да не го забавят особено.

Алекс нападна отново. Онзи го отблъсна. Отскочил за пореден път назад, Алекс се мушна под едно замахване, блокира с рамо и едновременно с това приклещи крака на другия. Дръпна с всички сили и завъртя санитаря, който се просна ничком, но скочи отново на крака, все едно беше на пружини.

Ръцете му сякаш бяха едновременно навсякъде. На Алекс му беше трудно да следи ожесточените му атаки. Той търсеше подходящите моменти и му нанасяше режещи удари при всяка удала му се възможност. Един такъв удар разряза мускула на бедрото му напряко и онзи се препъна.

Алекс се възползва и атакува в опит да приключи битката. Сграбчи ръката на мъжа, която държеше ножа и го намушка отново, но санитарят беше достатъчно силен, за да го отблъсне. Алекс се чувстваше като дете, което се опитва да се бори със зрял мъж.

Когато санитарят се завъртя и се измъкна от хватката на Алекс, ръцете му заеха нападателна поза. Приличаше на мечка, изправила се на задните си крака и готова да нападне. Алекс се възползва от възможността и с цялата си сила нанесе удар точно в средата на гърлото на мъжа.

Усети как острието потъна навътре и се удари в костта.

За миг изглеждаше, че ожесточената битка е застинала във времето.

След това мъжът бавно политна към земята. Когато се сгромоляса, тежестта на удара изтръгна ножа от гърлото му.

С увиснали от умора ръце, като едва успяваше да си поеме дъх, Алекс се опитваше да събере мислите си. Беше толкова изтощен, че малко оставаше да се строполи на земята.

Внезапно Джакс се оказа до него, обви ръце около кръста му и го задържа изправен.

— Почти стигнахме — напомни му тя. — Дръж се.

Той се усмихна на думите й — думи, които бе използвал, за да окуражи нея да не се предава.

Алекс имаше чувството, че наблюдава себе си отстрани, като в сън. Тогава по начина, по който Джакс се бе навела над него, той осъзна, че е паднал на колене.

— Не мърдай — каза му тя.

Джакс се обърна за момент към отворената врата на джипа. Трескаво вършеше нещо. Алекс не можеше да разбере какво точно. Накрая установи, че къса парцал от фланелката, в която бяха увити ножовете. Отпори дълга лента от нея.

Постави я над лакътя на лявата му ръка и я превърза стегнато няколко пъти. Със зъбите си сцепи края на две и след това върза възел. Направи още един възел и го стегна здраво.

— Какво правиш?

— Порязал те е. Превързах раната, за да се затвори. Трябва да спрем кървенето.

Едва тогава Алекс осъзна, че от пръстите му капе кръв. Зачуди се дали е ранен зле. Всъщност не усещаше никаква болка, но от усещането за топлата, влажна кръв, която се стичаше по ръката му, внезапно започна да му призлява.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Ще се оправиш.

По начина, по който прозвуча гласът й, той не беше сигурен дали да й вярва.

— Колко зле е?

— Тъмно е и не мога да преценя — призна тя. — Но недей да си мислиш лоши работи. Можеш ли да си движиш пръстите?

Алекс опита.

— Да.

— Тогава си добре. Щом ръката ти се движи, не може да е толкова зле.

— Благодаря — сковано отвърна той. — Не разбирам защо се опитваше да ме убие. Ако съм мъртъв, не могат да получат информацията, от която се нуждаят.

— Не се опитваше да те убие, а да те хване. Ако е искал да те убие, да го е направил, струва ми се.

— Е, на мен пък определено ми изглеждаше, че иска да ме убие.

Тя само се усмихна и дооправи превръзката на ръката му. На Алекс му харесваше усещането тя да се грижи за него. Това го караше да се чувства спокоен, даваше му надежда, че всичко ще бъде наред.

— Никога не позволявам на друг да използва ножа ми. — Тя внимателно взе ножа от ръката му. — Не и този.

На слабата светлина на лампата в джипа Алекс видя, че е хванал ножа с изкусната гравюра върху сребърната дръжка. Сега и тя беше покрита с кръв.

— Положението беше критично — рече Алекс. — Надявам се да можеш да направиш изключение от правилото си?

— Ами — отвърна тя, като хвърли поглед към мъртвия мъж. — Предполагам, че този път бих могла да направя изключение.

Тя приглади назад падналия върху челото му кичур коса със загрижено, нежно изражение. На лицето й изгря онази много специална усмивка, която пазеше само за него. Докосването на ръката й до бузата му придаде по-обнадеждаващ вид на всичко.

— Като се има предвид кой е използвал този нож — нежно каза тя, — предполагам, че всичко е наред. Можеш да го използваш винаги когато пожелаеш.

— Мисля, че ще повърна. — Алекс се олюля, както беше на колене.

— Моля те, обърни се нататък. Трябва да изпратя този мъж обратно в моя свят.

Алекс се готвеше да й каже да не се безпокои за това и че просто можеха да тръгват и да го оставят. Но когато съзнанието му заработи отново, осъзна, че никак не би било добре да оставят тялото на един мъртвец да лежи насред улицата. Наоколо имаше толкова много хора, че мъжът щеше да бъде открит съвсем скоро. Алекс различаваше фигури на хора в мрака. За щастие те не бяха видели схватката.

Труповете, които бяха останали след тях в „Майката на розите“, щяха да изгорят. Нямаше да има много доказателства за онова, което наистина се беше случило. Но ако оставеха тялото на този мъж на улицата, това щеше да изглежда като убийство и щеше да повдигне много въпроси.

Докато стигне до заключението, че Джакс е права, санитарят вече беше изчезнал. А ножът й беше изчистен до блясък.

— Хайде. — Джакс го прихвана под здравата ръка, за да му помогне да се изправи. — Да се махаме от тук, преди да се е появило някое от приятелчетата му.

Алекс вече идваше на себе си. Той помогна на Джакс да се качи в джипа. Притокът на адреналин, изглежда, беше осигурил и на двама им моментен прилив на сила. Алекс нямаше представа колко дълго би траял той. Изтича от другата страна на колата и скочи вътре.

Когато завъртя стартера и джипът не запали, той не се изненада ни най-малко. Завъртането на ключа беше по-скоро символичен опит. Не беше очаквал, че ще успее да запали. Просто така беше устроен светът. Изглежда, че по някаква причина нещата не работеха точно когато човек имаше най-голяма нужда от тях.

За щастие беше подготвен за тази вероятност. Беше паркирал на хълм, в горния край на улицата, така че никой да не може да паркира пред него и да препречи пътя му.

Завъртя гумите встрани от тротоара и натисна съединителя. Черокито тръгна надолу, набирайки скорост. Когато настъпи точният момент, той пусна съединителя. Двигателят превъртя и запърпори. Беше успял да запали с минимални усилия, но сега повече от всякога беше решен непременно да я поправи при първа възможност.

Алекс караше бавно надолу по хълма през жилищния квартал. Нямаше коли, но беше пълно с хора. От време на време, без да гледат къде вървят, на улицата изскачаха хора по пижами и нощници. В тъмнината беше трудно да ги види всичките. Алекс внимателно се оглеждаше дали някой от персонала не ги преследваше.

Когато зави надясно по Шестнайсета улица, трафикът се движеше бавно, спираше често заради колите на Бърза помощ. Пожарните, линейките и полицейските коли се движеха през мрака с бясна скорост по посока на болницата.

Алекс остана в дясното платно плътно до тротоара и спираше при преминаването на всяка от тях. Не искаше да бъде спиран от полицията и да му се налага да отговаря на каквито и да е въпроси. В този момент не знаеше какво би могъл да им каже защо е тук по това време на нощта. Не можеше да обясни, че е бил на посещение при майка си — не и посред нощ.

Бе твърде уморен, за да мисли. Най-добре беше да избегне този проблем.

Когато движението понамаля, той продължи да шофира със скорост малко под ограничението, като се насочи към междущатската магистрала. Тя щеше да е най-бързият начин да увеличи разстоянието между тях с Джакс и преследвачите им. Старата част на града беше потънала в тишина толкова късно през нощта. Алекс постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не ги преследват. Пътят зад тях беше пуст. Повечето хора, излезли толкова късно, се интересуваха предимно от пожара.

Алекс беше сигурен, че от пожарната са спрели газта в болницата и това е ограничило експлозията. Взривът беше достатъчно сериозен, но можеше да е далеч по-зле и с по-тежки последствия. Надяваше се всички да са напуснали сградата и да са в безопасност. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не всички са успели.

Джакс се отпусна на седалката, облегна се на вратата, а ръката й остана да лежи върху крака й. Алекс се протегна и я стисна за ръката.

— Сега сме в безопасност. Ако искаш, премести се на задната седалка, за да полегнеш и да поспиш.

— Къде отиваме? — Тя отметна кичур коса от лицето си и го прибра зад ухото.

— Ще намерим мотел или място, където можем да наемем стая за през нощта. Близо сме до междущатската магистрала. И двамата имаме нужда от почивка и да дадем време на телата си да се освободят от лекарствата.

— Тогава ще почакам — каза тя. — Преди да легнем да спим обаче, ще ми трябват игла и конец.

— За какво?

— За да зашия раната на ръката ти. Трябва да я затворим.

Алекс кимна, но мисълта тя да шие раната му направо, без каквато и да било упойка, не му се понрави особено. Въпреки това не му се искаше да спират в спешно отделение. Щяха да му задават въпроси. Не беше в настроение да измисля отговори.

Той опита да раздвижи наранената си ръка. Беше започнала да го боли сериозно. Болката пулсираше заедно с всеки удар на сърцето му. Не можеше да държи волана само с лявата ръка. А натискът, необходим, за да завърти кормилото, предизвикваше болка.

Хвърли още един поглед в огледалото, за да види какво става с пожара.

И тогава във въздуха се чу глух тътен, който Алекс почувства като силен удар в гърдите си. Беше усещал нещо подобно и преди.

В огледалото той видя как над задната седалка зад гърбовете им се върти мъгляво тъмно петно. Веднага щом го забеляза, черната като нощта спирала се превърна във вихрушка от пара.

Парата се сгъсти и придоби форма.

Мъж в тъмна кожена жилетка, но без риза отдолу, замахна към тях от задната седалка и от един друг свят.