Тери Гудкайнд
Законът на деветките (41)

39

Алекс стоеше на колене до тялото на майка си, потресен от внезапната й смърт. Когато Джакс извърна лицето му встрани от ужасната гледка, той вдигна поглед към очите й — очи, които знаеха какво изпитва той и му съчувстваха за дългото пътуване към мрака, което започна, когато тя влезе в живота му.

Алекс внезапно дойде на себе си, когато забеляза кръвта, която покриваше дясната страна на русата й коса.

Той протегна ръка, хвана я за брадичката и леко завъртя главата й, за да може да я погледне.

— Сигурна съм, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност — каза тя. — Просто бях зашеметена за момент — това е всичко.

Не кървеше много и очите й не се движеха мудно. Не изглеждаше дезориентирана или объркана. Алекс не беше експерт, но му се стори, че тя не е сериозно наранена. Мъчението с висенето под душовете, на което беше подложена, продължаваше да го безпокои много повече.

Алекс знаеше, че не може да седи тук и да оплаква майка си — иначе и двамата щяха също да умрат. Майка му току-що му беше спасила живота. Не можеше да позволи саможертвата й да остане напразна.

Трябваше да се бори със замайването, причинено от лекарството, което сестрата успя да му инжектира частично. Беше само част от дозата в шишенцето, но все пак достатъчно, за да причини забавяне в мисленето му. Трябваше да се насили да се съсредоточи, да се движи и да действа.

Мисълта му се върна към непосредствените им проблеми. Беше нощ. Пациентите спяха. Трябваше да предупреди всички хора в болницата или те най-вероятно щяха да се окажат в капан в горящата сграда.

Недалеч от него, на пода, санитарят лежеше на една страна, притиснал с две ръце корема си в опит да държи тежката рана затворена.

— Моля — простена той, — помогнете ми.

Алекс не му обърна внимание и откачи пожарогасителя от стената. През това време Джакс възседна сестрата, която я беше зашеметила и се бе опитала да инжектира на Алекс каквото имаше в спринцовката. Преди онази да дойде на себе си, Джакс преряза артериите от двете страни на врата й, така че бързо да умре от загуба на кръв.

Тя обърна тялото й и набързо изряза символите на челото й. Когато жената изчезна, Джакс вдигна поглед към него.

— Предполагам, че това ни дава някои отговори. Изглежда, че тук работят много хора от моя свят.

Той се зачуди колко ли дълбоко бяха навлезли пипалата на този друг свят в неговия собствен. Обаче нямаше време да разсъждава върху това. Тръгна към огъня с пожарогасителя в ръка.

След като зави зад ъгъла, Алекс се затича към лавиците и издърпа щифта на пожарогасителя. Знаеше, че ако изобщо иска да има някакъв шанс да угаси пожара, трябваше да действа бързо. Съмняваше се, че един пожарогасител ще е достатъчен, но това беше всичко, с което разполагаше в момента.

Насочи накрайника и натисна ръчката. Нищо не се случи. Пожарогасителят не работеше. Изправен срещу буйните пламъци с празен пожарогасител, той се почувства ужасно безпомощен.

Когато вдигна поглед, се изправи лице в лице с доктор Хофман.

— Алекс… ти не разбираш — докторът вдигна умолително ръце, като се опитваше да накара Алекс да спре и да го изслуша.

Алекс изскърца със зъби и фрасна мъжа в лицето с дъното на пожарогасителя. Докторът изстена, уплашено покри лицето си с ръце и се олюля назад. Кръвта от очите му се стичаше между пръстите и го заслепяваше. Той размаха слепешката едната си ръка, докато се опитваше да намери нещо, на което да се опре. Спъна се и падна назад по гръб върху горящите папки.

Когато се блъсна в рафтовете отстрани, една бутилка със спирт в джоба му се пръсна на парчета. Панталоните му се напоиха с течността и избухнаха в пламъци. Когато той скочи на крака, огънят със свистене обхвана бялата му престилка. Буйните оранжеви пламъци налапаха лицето му. Писъците му се извисиха с една октава по-високо.

Санитарят, който вадеше папките, чу писъците и дотича иззад втория ред от рафтове, където гореше документите. Алекс развъртя пожарогасителя. Дори през шума от пожара успя да чуе ясното звънтене, когато при удара на тежкия метал в черепа на санитаря костта хлътна навътре.

— Алекс! Побързай! — Джакс сграбчи ръката му и го задърпа назад. — Трябва да изкараме хората оттук, преди всички да са изгорели.

— Почакай. Може би тук има пожарен маркуч и ще мога да изгася огъня.

Без да дочака отговора й, той се затича покрай рафтовете към задната част на помещението. Разрастващите се пламъци се надигаха и облизваха тавана. Откри маркуча на стената близо до стълбището.

Той откачи маркуча от стената и завъртя крана, за да пусне водата. Не потече никаква вода. Развъртя крана до дупка. Отново нямаше вода. Бяха спрели противопожарните маркучи заедно с пръскачките.

Като ръмжеше от гняв, Алекс изтича обратно и намери Джакс, която затваряше очите на майка му, коленичила до тялото й.

— Съжалявам, Алекс — вдигна поглед към него тя. — Де да можеше да не я оставяме по този начин.

— Знам — кимна той и я хвана за ръката. — Хайде, трябва да отворим пожарните изходи и да изкараме хората оттук или те ще се окажат в капан.

Засега Алекс остави вратата към мъжкото крило затворена, с надеждата, че ще попречи на огъня да се разпространи. Двамата се затичаха по коридора на женското отделение.

— Събуди хората във всяка стая. Кажи им, че има пожар и че трябва да бягат. Ще отида да отключа пожарния изход. Изпрати ги нататък.

Джакс кимна и тръгна към първата стая, докато той продължи нататък.

— Пожар! — изкрещя Алекс колкото му глас държеше, като се надяваше, че поне няколко от жените ще се събудят.

Така и стана. Докато стигне до вратата, вече можеше да види жени, които излизаха по нощници от стаите си, за да видят какви са тия викове.

При вратата Алекс трескаво се опитваше да намери подходящия ключ. Накрая го откри и отключи вратата. Отвори я и размаха ръце, за да даде сигнал на жените, които бяха по-навътре в залата.

— Идвайте! Пожар! Всички навън!

Няколко от жените тръгнаха надолу по коридора, но повечето просто стояха и гледаха. Джакс излезе от една стая, като тласкаше пред себе си две жени. По пътя събираше и други, като ги подбутваше и подканяше да побързат.

Алекс започна да влиза в стаите, които бяха от страната на коридора срещу Джакс, като издърпваше жените от леглата им и ги повеждаше към пожарния изход. За кратко време изкараха по-голямата част от болните през вратата, предназначена да бъде използвана в случай на пожар.

— Хайде, трябва да отворим мъжкото крило. — Алекс хвана Джакс за ръката.

— Не мисля, че всички жени излязоха. Някои избягаха от мен и се скриха.

Алекс можеше да види как пламъците вече почти достигат гишето в стаята на сестрите.

— В тази сграда има девет етажа. Нямаме време да сторим повече от онова, което вече направихме. Трябва да не спираме да се движим и да изведем колкото се може повече хора. Надявам се, че като слезем към другите етажи, където хората не са с толкова сериозни психически отклонения или пък толкова упоени, ще успеем да накараме някои от тях да ни помогнат. Но времето ни изтича.

Алекс отключи пожарния изход в края на коридора на мъжкото крило, докато Джакс започна да буди мъжете пациенти. През цялото време Алекс крещеше: „Пожар!“

След като двамата изведоха мъжете към пожарния изход, като им казаха да слизат надолу, където щяха да са в безопасност, Алекс и Джакс се върнаха към центъра на сградата. Огънят, който вече беше плъзнал и по тавана, бе прескочил стените на стаята на сестрите и сега вървеше към отделенията от двете страни.

По тавана се носеше на талази задушлив черен дим. Докато тичаха към централната част на сградата, Алекс можеше да види ярките жълто-оранжеви езици на пламъците, които проблясваха през мазния черен дим. Боята по стените се издуваше на мехури, пукаше се и се набръчкваше.

Алекс не можеше да повярва колко бързо пожарът беше излязъл извън контрол и колко горещо беше станало. Точно след като изведоха мъжете през пожарния изход, димът, който се носеше по тавана, се бе спуснал до половината от височината на стената. Алекс се безпокоеше пламъците да не ги хванат в капан, но знаеше, че димът също е смъртоносен. От него човек можеше да изпадне в безсъзнание.

Като дърпаше Джакс за ръка, Алекс се насочи към помещението на сестрите. По това колко усилие трябваше да вложи да я подканва да побърза, той разбра, че тя е на края на силите си. На няколко пъти Джакс се препъна. Лекарствата пречеха и на него да бърза достатъчно. Надяваше се, че тя няма да припадне. Той не знаеше какво би правил, ако това се случеше.

През гишето, от другата страна на стаята на сестрите, той видя тялото на майка си. Вече нищо не можеше да направи за нея. Имаше хора, които все още бяха живи, които щяха да загинат, ако той не я оставеше и не се опиташе да им помогне да стигнат до безопасно място. Знаеше, че е логично да стори това, но ненавиждаше усещането, че постъпва жестоко с нея.

— Помогнете ми — умоляваше ги санитарят, който лежеше до майка му. — Моля ви… не ме оставяйте.

Той лежеше на едната си страна и с двете си ръце придържаше вътрешностите си. Лежеше неподвижно и сковано, страхувайки се да помръдне.

Това беше мъжът, който уби майка му. Той без всякакво колебание беше убил безпомощна жена. Сега, когато се страхуваше за собствения си живот, бе стигнал дотам да моли за милост. Алекс срещна за кратко умолителния му поглед и след това бързо продължи нататък. Определено не беше в настроение да проявява милосърдие.

Наложи се да обходят сервизното помещение, за да минат покрай пламъците и да стигнат до вътрешното стълбище в дъното. Алекс накара Джакс да спре, докато обмисляше отново плана си да слязат до всеки отделен етаж и да предупредят хората там за пожара. Джакс се облегна на стената и затвори очи, докато се опитваше да си поеме дъх.

Алекс осъзна, че няма как да знае колко души от персонала участват в заговора на доктор Хофман. От това, което беше видял досега, можеше да предполага, че всеки от тях може да е замесен.

Може би чакаха в засада някъде долу.

Беше твърде вероятно Хофман да бе предупредил персонала, преди да започне да гори папките с документи. Може би бяха подпалили и долните етажи.

— Мислиш ли, че е възможно всички, които работят тук, да са от твоя свят? — попита той Джакс.

— Не знам, Алекс. — Тя отвори очи и опита да се съсредоточи. — Предполагам, че е възможно. Знаем, че идват тук от доста време насам. Възможно е с времето да са проникнали в цялото място. Но защо?

— Доктор Хофман е получавал заповедите си от Седрик Вендис. Може би те не просто са се опитвали да измъкнат информация от майка ми. Може би са използвали това място, за да получават информация за други хора, когато имат нужда от това. В крайна сметка те държаха и двама ни тук в опит да разберат какво знаем.

— Възможно е — съгласи се тя и прокара пръсти през косата си, опитвайки се да обмисли думите му. — Знаем, че отдавна работят върху неща от този свят, но не знаем до каква степен се простира влиянието им. Имали са предостатъчно време да устроят тази болница като място за разпитване на хора. От онова, което видях досега, това място със сигурност им е осигурило уединението, анонимността и прикритието, което им е било необходимо.

— Тогава няма как да разберем колко души от персонала са замесени — каза Алекс, разсъждавайки на глас. — От онова, което знаем, може и всички да участват.

— Не знам какво да ти отговоря. — Джакс се опита да се отърси от голямата умора, изписана на лицето й.

— От онова, което видях, изглежда, че повечето хора, работещи тук горе, на този етаж, са били от твоя свят. Други като Хофман са им сътрудничели. Това е голямо учреждение. Най-горните два етажа са сравнително малки, но долните се простират по дължината на цялата пресечка. Има много различни служби за психическо здраве. Възможно е те да са ограничили дейността си до този етаж и може би онзи под него. Както са заключени, са могли лесно да контролират всичко. Може би доктор Хофман се е грижел за упражняването на този контрол.

— Но по-добре да не приемаме, че това е така със сигурност — погледна го Джакс.

— Предполагам, че си права.

Ако участваха и други хора, те може би търсеха него и Джакс. Ако слезеха до стаята на сестрите на долния етаж, може би щяха да ги хванат и двамата. Но тъй като алармата не работеше, много невинни хора можеха да загинат в огъня. Опита се да измисли какво да направи.

Внезапно осенен от идея, Алекс отиде в сервизното помещение и взе от закачалката две бели престилки. Изглеждаха като лабораторни, от онези, стигащи до средата на бедрото.

— Това може да ни помогне да ги заблудим — подаде едната престилка на Джакс.

Закопчаха новите си одежди по пътя към стълбището. На Алекс му беше нужно отчайващо дълго време, докато намери правилния ключ измежду десетките други на дебелата връзка. Накрая успя да отключи вратата към стълбището. Щом като излязоха на стълбите, той заключи здраво вратата, като се надяваше, че това ще забави разпростирането на огъня.

Джакс го следваше неотстъпно надолу по стълбите към съдбата, която ги очакваше там.