Тери Гудкайнд
Законът на деветките (28)

26

„Кутията на Пандора“ предлагаше предмети, които изглеждаха свързани с различни аспекти на магията.

Там имаше всичко — от игри с летящи създания до амулети, вълшебници, гноми, всякакви видове дракони, магьосници и вещици, кристали, изящни ръчно изработени магически пръчици, които струваха стотици долари.

В стъклени витрини в средата на магазина бяха изложени по-скъпите колекционерски фигурки. Книгите на лавиците покрай стената в дъното бяха свързани с магия, магьосници и заклинания.

Алекс и друг път бе виждал места като „Кутията на Пандора“. Като малък дори бе влизал веднъж два пъти.

Като навърши 13–14 години, загуби интерес.

Иззад щанда се показа усмихната, възпълна жена е размъкната тениска. Късо подстриганата й кестенява коса бе украсена с гребенче с дракон. От врата й на верижка с мънички феи с крилца висяха очила за четене. Изглеждаше като да е прехвърлила петдесетте.

— Аз съм Мери, заповядайте в „Кутията на Пандора“. Мога ли да ви помогна да си харесате нещо специално? — попита тя с топъл, приятелски глас.

— Просто разглеждаме — побърза да отговори Алекс, преди Джакс да успее да каже нещо. Напразно.

— Защо продавате тези неща?

Лицето на жената се разкриви в озадачена усмивка, погледът й се стрелна насам-натам.

— Това са съкровища. Хората ги колекционират. Нищо не може да направи деня ти по-ведър от магьосник, седнал на бюрото ти.

— Зависи от магьосника — възрази Джакс.

Жената се изкикоти.

— Права си, скъпа. Някои от тях са доста пакостливи.

— Защо мислите така?

Мери посочи центъра на магазина.

— Ами погледни ги. Имаме всякакви. Някои са много сериозни, но има и такива, ето например този приятел тук, които обичат да правят пакости. — Въпросният магьосник бе вдигнал едно куче във въздуха.

Жената беше права за разнообразието. Имаше магьосници с весел вид и островърхи шапки, магьосници с дълги заострени бради, замислени над книги и кристални топки, и магьосници в черни роби с блеснали очи, скрити под качулки, които изглеждаха сякаш наистина могат да правят заклинания. Някои бяха по-простички, от бронз, други — изрисувани до последния детайл.

Алекс бързаше да си продължат по пътя — имаха толкова важни неща за вършене.

Жената огледа стоката си с изпълнен с любов поглед.

— Тези фигурки напомнят на хората, че магията е навсякъде около нас.

— Не, не е — възрази Джакс.

Това явно никак не й се нравеше. Алекс започваше да се притеснява.

— Но разбира се, че е — изкикоти се продавачката. — Може да не я виждаме, но магията е съвсем истинско нещо. Просто трябва да се настроиш на нейната вълна. — Тя въздъхна. — Светът би бил толкова тъжен, ако в него нямаше магия.

— Да — прекъсна я Алекс, преди Джакс да е успяла да продължи разговора. — Разбирам защо хората колекционират такива неща, но все пак магията не е нещо реално.

Мери му намигна.

— О, не позволявайте на магията да напусне живота ви. Би било толкова тъжно, нали, да станем такива циници? Стига съвсем мъничко да се съсредоточим и можем да върнем магията обратно в живота си. Просто трябва да отворим сетивата си за нея.

Тя взе от щанда тънка верижка.

— Предлагаме тези кристали под формата на колие. Много е подходящо за вашата прекрасна дама. Ще й стоят добре, не мислите ли? Казват, че кристалите помагат да усетим вълните на магията навсякъде около нас.

Джакс не я слушаше.

— Тези неща са убийствено погрешни — рече тя на себе си. Мери показваше на Алекс верижката и като че не я чу.

Джакс се наведе напред, за да огледа отблизо всички фигурки, изложени на долната лавица. На една табелка беше написано: „изключителни екземпляри“. Щом жената разбра накъде клони интересът на Джакс, върна верижката на мястото й и насочи вниманието си към централната витрина.

Джакс внимателно извади една фигурка от дъното.

Жената явно остана доволна от избора й.

— А, виждам, че имате добър вкус.

Джакс вдигна фигурката, акрилна отливка на изящно изваяна жена с дълга вееща се коса и семпла бяла рокля с четвъртито деколте.

— Тайнствената жена — рече тихо Мери.

— Моля? — вдигна очи Джакс.

— Наричат я Тайнствената жена.

— Така ли? — вметна Алекс, като се стараеше да звучи колкото се може по-ведро. Искаше да се махне от тук. Личеше си, че Джакс постепенно започва да се изнервя. — Е, ние ще…

— Това е древна фигурка. — Жената се надвеси още малко напред. — Държа този магазин от двайсет и седем години и много рядко съм попадала на екземпляри точно от този персонаж.

— Двайсет и седем години — повтори Алекс. — И това ако не е нещо.

Видя как Джакс му хвърля кос поглед.

— Да, точно така. За това време съм срещала Тайнствената жена да се предлага на няколко търга под различна форма. И всичките са били все такива, изключителна изработка. Обичам да си държа една в магазина. Тази характерна рокля е запазената марка на Тайнствената жена. По нея се разпознава.

— Така ли — отрони Алекс, като вниманието му беше съсредоточено върху Джакс.

— Да — въздъхна Мери. — Не са много ценителите, които се интересуват от нея, но аз не мога да се въздържа да не си осигурявам винаги по една за магазина.

— И защо не я колекционират? — попита Алекс.

— Ами сигурно защото за нея се знае малко. За другите си експонати мога да ви разказвам дълго, а за нейните способности дори аз не знам много.

— Нейните способности ли? — изгледа я от упор Джакс.

— Ами да. Не се знае дали е вълшебница, или магьосница, която се занимава с бяла магия или пък с друг вид тайнствена магия. Точно затова я наричат Тайнствената жена. Винаги мога да я позная — по роклята и по дългата коса. Никога не съм срещала да я наричат по друг начин — освен от хора, които не я познават.

— Как изобщо може някой да я познава? — попита Джакс, вече очевидно разпалена.

Жената благоговейно взе статуйката от ръцете на Джакс.

— За тази фигурка се говори в някои много древни книги. Изключително древни и от различни източници. Макар във всяка от книгите да изглежда малко или повече различна, винаги я описват с тази рокля. — Мери обходи с пръст деколтето й. — Неизменно бяла и с четвъртито деколте. Така познавам, че е Тайнствената жена, когато я видя. Тя е много специална.

— Защо? — попита Алекс, погълнат от разказа й.

Доволна от заинтригуваните клиенти, жената се усмихна по-широко.

— Ами нали е тайнствена. Никой не знае какъв е произходът й, коя е. И както казах, никой не е наясно със способностите й. Но едно е сигурно — силата й е безспорна.

— Откъде знаете, че изобщо има някаква сила? — попита Алекс. — Може би на рисунките е била изобразена кралица, известна за времето си — светица, покровителка на изкуството, нещо такова.

— Алекс, нека да тръгваме — примоли се Джакс.

Мери говореше и не я чу.

— Малкото, което се знае от древните книги, е повърхностно, но все пак се намеква, че е притежавала огромна сила, макар да не се уточнява каква точно. В някои преводи си личи благоговение към нея, други посочват, че е вдъхвала неимоверен страх. — Мери въздъхна. — Наистина е жена, забулена в мистерия. — Усмивката й се върна на устните. — Но притежава магия.

— Не разбирам по какво съдите — не се отказваше Алекс.

Жената се вторачи в очите му и остана така известно време.

— По това, че хората се страхуват от нея. Имам клиенти, които събират всякакви видове фигурки — дори и най-страховитите магьосници. Малцина сред тях обаче искат нея за колекциите си.

— Глупави суеверия — подметна Алекс. — Ако не знаят нищо за нея, от къде на къде ще се страхуват?

Жената сви рамене.

— Не знам. Да ви кажа право, на мен лично ми е любимка. — Погледна гордо статуйката, докато я въртеше в ръцете си. — Откакто притежавам този магазин, Тайнствената жена винаги ми е била любимката.

Най-сетне се сепна и вдигна фигурката пред двамата си клиенти.

— Бихте ли искали да имате Тайнствената жена в живота си?

Пребледняла, Джакс извърна глава.

Алекс вече имаше тайнствена жена в живота си, но не го каза на глас.

— Може би друг път.

Жената се усмихна тъжно.

— Разбирам. Мнозина се страхуват от нея.

— Аз не се страхувам — защити се Алекс.

— Добре. — Собственичката остави фигурката на лавицата, където я осветявайте миниатюрен сноп светлина. Тайнствената жена има нужда от приятели в този свят днес.

— Алекс, искам да си вървим — прошепна Джакс пак, този път по-настойчиво.

Алекс постави ръка на гърба й, за да я успокои, да й покаже, че я е чул.

— Ами, благодаря, но трябва да тръгваме. Алекс се затича, за да настигне Джакс.

— Какво има? — попита той, надвесен над нея. Тя не му отговори, а продължи да крачи бързо по коридора.

— Не ми се говори за това.

— Джакс, какво има? Добре ли си?

— Не, не съм. Ужасно място.

— Какво имаш предвид?

— Всичко е изкривено и опорочено, но на места успях да доловя привидението на първоначалните обекти.

— Добре, но защо допускаш това да те ядоса толкова?

— Това, че те ползват външните белези, но не и човечността зад тях. Става дума за грешни неща. Никое от нещата, които видях тук, не се интересува от живота зад магията. Имат магьосник, размахал глупава пръчка, за да вдигне във въздуха куче, докато истински магьосник би докоснал по-скоро страдащ човек и би премахнал товара от сърцето му. А чук какво? Хората са превърнати в трофеи за показ.

— Но това е безобидно, Джакс. Това са просто фигурки за украшение.

— Не са само това.

— А какво са тогава?

Тя се закова на място и извърна поглед към него, сякаш го молеше не просто за разбиране, а за собствения си живот.

— Нима не разбираш, Алекс? Не виждаш ли какво е загубено? Можеш ли изобщо да си представиш чудото на онова, което е било? Хората тук не го помнят, но в същото време не могат и да забравят. След цялото това време светът продължава да копнее за това, продължава да страда по изгубеното. Това е такава забележителна, великолепна, величествена част от живота, че си я искат обратно, макар да са забравили за какво точно става въпрос.

— Но това е минало. Ако наистина е изгубена, както казваш, какво значение би могла да има в живота днес? Ние сме каквито сме.

Тя се потупа с пръст в гърдите.

— Какво значение има ли? Ами с моя свят ще се случи същото. Това ще ни сполети и нас. Ще изгубим всичко, точно както хората тук са загубили всичко. Чудото, което липсва на този свят, ние го имаме, ала ще го изгубим, защото шепа хора искат да се сдобият с власт. Всичко, което имаме, ще ни бъде отнето. Всичко ще бъде унищожено с цената на милиони животи само и само тези неколцина да се докопат до властта.

Беше потресаващо да усети болката в гласа й, да види мъката в погледа й.

Алекс покри с длан шията и отстрани и с палец отри една сълза, изтърколила се надолу по бузата.

Когато сълзата бе последвана от още една и после от още една, той свърна към една ниша в стената и придърпа Джакс в прегръдките си.

Веднъж отпуснала се на сигурно място, тя избухна в плач. Той я притисна плътно към себе си, докато тя ридаеше кротко.

Алекс огледа коридора, където посетители те сновяха напред-назад, всеки по своите си дела. Повечето изобщо не забелязаха Алекс и Джакс. А тези, които ги мярнаха, ги вземаха за двойка, която се прегръща по ъглите — не толкова рядко срещана гледка в един мол. Преминаващите бяха достатъчно учтиви, за да не зяпат неприлично.

— Чуй ме, Джакс — каза той тихо, но категорично. — Тези, срещу които се бориш, са дошли тук, защото искат нещо. Ние няма да им позволим да го получат. Ще ги спрем, за да дадем шанс на хората от твоя свят.

— Ти не ги познаваш, Алекс — изхлипа тя. — Дори не мога да ти опиша за какви жестоки хора става въпрос. Ако не разберем какво търсят, хората в моя свят ще изгубят всичко. Аз съм единствената, която няма власт тук.

Той я погали по главата.

— Ще ги спрем, Джакс. Нали затова си тук. Нали затова ме намери. Ще ги спрем. Няма да те оставя сама с това. Ще ти помогна. Ще ги спрем.

— Чувствам се толкова самотна, толкова ми е мъчно за дома… а няма как да се прибера.

— Знам — прошепна той, без да я пуска от прегръдката си.

Пръстите й постепенно се вкопчиха в якето му, сграбчиха плата в юмруци.

— Съжалявам — рече тя през сълзи, — прости ми.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Напротив, има. Толкова много хора зависят от мен. Толкова много хора разчитат да съм силна. Изпитвам ужас да не ги подведа и разочаровам.

Алекс се усмихна, въпреки че сърцето му се късаше от мъка да я гледа как страда.

— Джакс, ако трябваше да избера една дума, с която да те опиша, никога не бих избрал „слаба“. — Тя като че се поуспокои, той я погали по гърба. — Ще го измислим някак. Ще ги спрем. Каквото и да са намислили, ще им попречим, обещавам ти.

Тя кимна, сгушена в него, спокойна, че е точно там в този момент, спокойна, че е в прегръдките му. Изпитваше облекчение, че поне за миг може да забрави за този тъй враждебен към нея свят.

Нещо в положението на тялото й му подсказа, че не е свикнала да получава такъв вид утеха и закрила, че никога не се е облягала на рамото на приятел, че никой не е обгръщал раменете й в жест на съпричастие.

Някак си разбра също и че тя не е свикнала да демонстрира слабост под каквато и да било форма. Не можеше да си представи каква сила е нужна, за да попаднеш на друга планета, да знаеш, че не можеш да се върнеш у дома и да съумееш да запазиш обичайното си хладнокръвие. Алекс не знаеше колко време би му се удало да запази самообладание при такъв стрес.

— Благодаря ти, Алекс, задето си силен, задето ми напомни да бъда силна.

— Нали за това са приятелите — да бъдат силни вместо теб, докато намериш собствената си сила.

— Мисля, че досега не съм имала истински приятел.

— Така ли? — Щом тя поклати глава, без да се отделя от него, той рече: — Е, сега вече имаш. Понякога един е напълно достатъчен.

След известна пауза той додаде:

— Чуй сега, какво ще кажеш да те запозная с бъдещата ти свекърва?

Думите му я накараха да се засмее. Смехът й бе прекрасен, както всичко останало около нея.

— Добре — подсмръкна тя. — Да вървим да видим мама.