Тери Гудкайнд
Законът на деветките (36)

34

До Джакс стоеше мъж, когото Алекс моментално разпозна. Беше широкоплещестият пътник в камиона на водопроводната фирма с пиратското знаме, който насмалко не прегази Джакс при първата им среща. Той все още беше облечен с мръсните, тъмни работни дрехи, които носеше тогава.

Дрехите на Джакс, онези, които бяха купили двамата с Алекс, лежаха небрежно захвърлени настрана, след като я бяха съблекли.

Брадатият мъж се ухили, като оголи криви, пожълтели зъби. Тъмните му очи бяха приковани в Алекс с многозначителен поглед, докато ръката му фамилиарно обгръщаше талията на Джакс. При допира тя леко потрепери. В това дрогирано състояние надали разбираше какво точно става около нея, нито пък би й направило кой знае какво впечатление.

— Радвам се, че най-после успя да се включиш в шоуто — каза пиратът и като се пресегна с другата си мърлява ръка, погали голия корем на Джакс. — Не искахме да почваме с тази хубава кучка без теб.

Алекс видя как мускулите на Джакс се свиват при грубия допир на мъжа. Тя затаи дъх.

Алекс с всички сили се опита да не остави яростта да се изпише на лицето му. Задачата обаче беше непосилна. Повече от всичко сега той искаше да избие всичките тези копелета и да освободи Джакс. Но всъщност най-много от всичко копнееше да докопа човека, чиито лапи бяха върху Джакс.

Алекс знаеше, че едно погрешно движение от негова страна и тя ще понесе последствията вместо него. Благодарение на пропуснатите дози лекарства той можеше да мисли по-ясно. Именно това се искаше сега от него. Както Бен винаги казваше, съзнанието е истинското ти оръжие.

— Така — каза Вендис, — искам да ми кажеш всичко за портала.

Алекс не отговори. Той просто запримигва неразбиращо, понеже съвсем не беше сигурен какво точно искаха от него.

— О, извинявай — престорено любезно каза Вендис, като посочи мърлявия мъж, който здраво държеше Джакс през кръста. — Забравих да ви запозная. Този приятел там е Юри. И както изглежда, той и младата дама се познават. Всъщност тя уби брат му. Нали така, Юри?

Изражението на лицето на Юри стана още по-мрачно.

— Определено. Но сега смятам да си уредим сметките с нея.

— Както виждаш — продължи Вендис, — Юри определено не е склонен да проявява съчувствие относно тежкото положение на младата дама. Точно за това и го поканих да дойде с мен. Когато хората имат зъб на някого, те са по-концентрирани и демонстрират повече хъс при търсенето на отмъщение.

Алекс прецени, че така натъпкана с лекарства, Джакс, а и той самият нямат никакви шансове да се измъкнат. Тя нямаше да може да му е от помощ, нито пък би била способна да тича. А да я носи и едновременно с това да се бие с преследвачите им нямаше как да стане. Тя трябваше поне отчасти да е на себе си, за да имат те известно преимущество и някакъв шанс за успех.

— Добре — каза Алекс задавено. — Сега мога ли да си вървя?

— Не съм дошъл тук, за да те оставя да ми играеш игрички кресна му Вендис. — Не ми се прави на глупак. Приключихме вече с глупостите и преструвките. Достатъчно дълго ти търпях номерата и обещанията за някакъв резултат!

Сега ще ми кажеш каквото искам да знам или Юри ще започне да я реже. Нищо фатално, както сигурно се досещаш, но със сигурност обезобразяващо и, най-важното, адски болезнено. Ако не искаш да сътрудничиш и да ми кажеш за портала, от опит мога да те уверя, че тя съвсем скоро ще представлява отвратителна кървава гледка.

— Добре. — Алекс сви рамене.

— Какво означава това „добре“? — изгледа го кръвнишки Вендис.

— Давай, режи я.

По лицето на Вендис пробяга любопитна усмивка.

— Значи искаш да започна да я режа?

— Щом така искаш — каза Алекс.

След като смръщеното лице на онзи се изопна, Алекс продължи, като не забрави да заваля думите.

— Тя е дрогирана. Нищо няма да усети. Знам го. И аз съм същият, не усещам нищо и не ми пука от нищо. Ако я убиеш сега, ще ни направиш услуга.

— Услуга ли? — Онзи изглеждаше истински изненадан. — Каква услуга?

Алекс отново вдигна рамене.

— Тя ще умре, без да страда. Няма да почувства почти нищо. И край, точка.

Вендис пристъпи напред. Гласът му прогърмя.

— Говориш глупости.

— Аз знам само част от това, което ти трябва. Тя знае останалото. Без това, което тя знае за портала, моята информация е безполезна. Ако я убиеш, ще ни направиш услуга, защото ще се провалиш в опитите си да вземеш това, което искаш от този свят. Освен това аз дори няма да почувствам мъка от смъртта й, защото с всичките тези лекарства съм неспособен да страдам.

Така, както е дрогирана, тя въобще няма да усети, че я режете. Така че, моля, давай. Режете я, оставете я да кърви, докато умре. Така всичко ще свърши и ти няма да получиш това, което искаш.

— Но и двамата ще умрете. Бавно и мъчително.

Алекс примигна бавно. Леко се олюля, за да придаде допълнително убедителност на думите си.

— Ако ни предстои да умрем по един ужасен начин, какво по-добро от това да стане в състоянието, в което сме сега? Така упоени, никой от двама ни няма да усети нищо. Това ще е всичко. Край.

Вендис се обърна към доктора.

— Тези отвари, които им давате, така ли действат, както той казва?

Докторът разпери ръце.

— Държим ги под контрол с помощта на лекарства. Това ги държи в ступор.

— И тя няма да усеща, че я режем? И ще й е все едно?

— Не точно. Ще усеща. — Докторът се покашля. — Но вероятно… не до такава степен, до каквато би ви се искало да усеща. Ще чувства само лека болка. Може малко да плаче, но иначе да, той е прав. Няма да я боли нетърпимо и ще й е все едно какво става. Той е на същите лекарства и няма да изпитва нито гняв, нито тъга. Основното предназначение на тези лекарства, в края на краищата, е пациентите да не проявяват агресия и да не страдат емоционално.

Вендис изскърца със зъби, преди да извърне поглед от доктора. Той се отправи към Джакс с наперена походка. Юри се отдръпна от нея.

Вендис вдигна превръзката на очите на Джакс и се вгледа в тях. Те бяха полузатворени. Изглеждаше, като че ли Джакс не осъзнава почти нищо от това, което й се случваше. Алекс знаеше много добре колко отнесена е тя в момента и как не долавя нищо около себе си.

Осени го мисълта, че ако планът му не проработи, за нея наистина би било по-добре да е упоена. Той страдаше за нея — заради всичко това, през което преминаваше сега. Така отчаяно му се искаше да счупи вратовете на тези хора, но знаеше, че трябва да потисне гнева си, ако иска да има някакъв шанс да я спаси.

Вендис посегна и яростно изви зърното на лявата й гърда. Би трябвало това да я накара да изкрещи от болка. Но Джакс дори не трепна, нито се опита да се отскубне. Просто изви леко гръб във вял отговор на болката. От устните й се откъсна едва доловимо стенание. В стъкления й поглед не се четеше нищо.

Вендис й сложи обратно превръзката. Обърна се и видя Алекс, зареял поглед в нищото, в очите му нямаше никаква реакция.

Той издиша шумно в пристъп на ярост.

— Плаща ти се за резултати — изгледа той гневно доктора. — А това въобще не дава резултат.

Докторът вдигна смутено рамене.

— Ами, аз не мисля, че подобен подход би бил съвместим с…

— Ако спреш с отварите, които й даваш — прекъсна го Вендис, — след колко време тя ще е напълно в съзнание?

— След двайсет и четири часа ще е на себе си — каза д-р Хофман. — Но при цялото ми уважение, не мисля, че това би било уместно. Нужно ли е да ви напомням колко опасна е тази жена?

— Нямам нужда от напомняне за каквото и да било, особено от такива като теб.

Докторът преглътна мъчително, съзрял погледа на Вендис.

— Не, разбира се. Исках само да кажа…

Когато видя, че опитът му да обясни води само до още по-гневно изражение, смени подхода.

— С ваше позволение, бих могъл да намаля дозата, така че тя да има чувствителност, но при все това да е под контрол. Мисля, че е възможно да постигнем равновесие, което да е в наша полза.

— Ще бъде ли тя достатъчно будна, за да крещи с пълно гърло, докато Юри я реже?

— Разбира се. Ако намаля достатъчно дозата, естествено. — Докторът започна да върти нервно едно от копчетата на бялата си престилка. — Мога да регулирам дозата, така че тя да не е толкова агресивна, но да е достатъчно в съзнание, за да изпитва страх и болка и да крещи, когато я режете.

Усмивката се върна на лицето на Вендис.

— Добре. Колко време?

Докторът изглеждаше облекчен от това, че е успял да се измъкне от тежкото положение.

— Утре вечер по същото време тя ще е в състоянието, в което я искате. — Той посочи към Алекс. — Ами той?

Вендис се извърна да огледа лицето на Алекс.

— Ако го оставим както си е, мислиш ли, че ще му е все едно, когато тя започне да крещи?

Докторът се почеса по темето и отвърна с неохота.

— Той не блъфира. С толкова торазин, колкото му даваме, не е в състояние да блъфира. При тази доза на него му е все едно какво става и не го е грижа за нищо и никого. Мисля, че наистина предпочита да ги убием и двамата сега, докато е упоен. Наясно е, че това би било лесният изход в сравнение с това, което ги чака иначе. Може би ще е най-добре да намаля и неговата доза торазин. Предполагам би било добра идея.

Погледът на Вендис се плъзна от Алекс към доктора.

— Може би.

— До утре вечер действието на лекарството ще е отслабнало и те ще са готови — увери го докторът. — Ще ви чакаме да дойдете пак.

— Аз си имам други грижи. — Вендис отмести поглед към останалите. — Погрижете се за това. Всички тук знаете как да причинявате болка и да я поддържате дотогава, докато не получите това, от което се нуждаем. Няма нужда да си губя времето да стоя тук, докато двамата кървят, пищят и крещят за милост. Интересува ме единствено информацията, след като се пречупят.

Всички, с изключение на Алекс склониха глава в израз на съгласие.

— Изпрати ме до вратата — с жест към доктора каза Вендис.

След като двамата излязоха, всички въздъхнаха с облекчение.

— Е — каза Алис, — май ще трябва да изчакаме до утре вечер.

Хенри посочи към нея и двамата санитари.

— Вие тримата, заведете го обратно в стаята му.

Той се ухили, поглеждайки към висящата гола Джакс, вързана за тръбата на душа.

— А ние с Юри ще се погрижим добре за нея.

Коленете на Алекс омекнаха.

Един от санитарите го дръпна за ръката и го обърна.

— Тръгвай.

Мислите на Алекс препускаха. Той трябваше да направи нещо, за да спечели време на Джакс. Заби пети в пода и погледна назад през рамо.

— Знам, че утре, след като ни намалите дозата, ще успеете да ни накарате да говорим. Също така знам, че след като получите каквото ви трябва, ще ме убиете. И когато съм мъртъв, аз няма да знам, както и да ме е грижа за каквото и да било.

Но ако някой от вас я докосне с пръст сега, докато съм още жив, тогава утре, когато съм по-малко под влиянието на лекарствата, ще имам много повече причини да не говоря. Ако я пипнете, кълна се в живота си, ще ви се наложи да обяснявате на Вендис защо сте се провалили и не сте получили от мен нищо.

— Я виж ти — каза Алис. — Май току-що разбрахме какво точно означава тя за него. Това ще ни улесни до голяма степен.

Очите на Юри блеснаха заплашително.

— След като толкова много е загрижен за нея, утре, когато лекарството отслабне, няма да е необходимо да я обезобразяваме много, преди той да започне с охота да говори. — После погледна към Хенри. — И тогава ще си я получим и ще ни е все тая какво й причиняваме. Още повече в това й състояние ще е почти като да оправяш труп. Ако е в съзнание, ако рита и се съпротивлява, ще е доста по-забавно.

Първоначално недоволен, Хенри се замисли за момент.

— Май си прав. Алис няма много вяра на пациента ни. Аз пък нямам много вяра и на нервния доктор, че ще дозира правилно лекарството. Страх го е за кожата му, но нашият живот също е заложен на карта. Ние приемаме заповеди от Негово превъзходителство, не от някакъв си доктор от този свят. Ти ще се погрижиш Алекс да получи достатъчно лекарство, за да не може да се бори, но същевременно да не му е все тая, когато тя започне да крещи.

Алис изгледа Алекс със студен, изпитателен поглед.

— Ще трябва да се съглася с теб за доктора — мрачно се усмихна тя. — Аз лично ще се уверя, че пациентът ми ще е в състояние да изпитва ужас, но няма да може да се противопоставя. Междувременно, ако някой от вас двамата й направи нещо и тя утре не може да говори или той не иска, когато Вендис се върне, ще вържа вас на нейно място. Ясно?

Хенри направи кисела физиономия.

— Ясно.

Юри скръсти ръце и кимна.

— Да вървим. — Тя блъсна Алекс.