Тери Гудкайнд
Законът на деветките (33)

31

Алекс седна на ръба на кревата, изтощен от усилието да се облече. Всеки ден го караха да се облича. Не беше много сигурен защо, но понеже му нареждаха, той го правеше. Каквото поискаха от него, той го правеше.

Не искаше да изпълнява заповедите им, но нямаше воля да им се опълчи и не можеше да намери причина да го прави. Знаеше, че няма избор, че няма как да избяга. Че зависи изцяло от тяхната милост.

В същото време това, че е превърнат в затворник, му се струваше маловажно. Какво значение има? Звучи толкова тривиално.

Това, което най-много го притесняваше всъщност, единственото, което го притесняваше, бе неспособността му да разсъждава, да оформя цялостни, свързани мисли. Това направо го вбесяваше. Седеше с часове, забил поглед в нищото, през цялото време се мъчеше да оформи изречение в главата си, но напразно. От усилието се чувстваше изпразнен от съдържание, кух, смътно объркан.

Знаеше, че не може да се съсредоточи заради лекарствата. Повече от всичко на света копнееше да се измъкне от тази гигантска тежест, под която те го притискаха. Не можеше да намери начин.

Веднъж, когато извърна глава и каза, че не иска повече да ги пие, го предупредиха, че ако отказва, ако създава проблеми, ще го завържат за леглото и ще го набодат с инжекции.

Алекс знаеше, че не иска това. Знаеше, че е безнадеждно да се опитва да им се опълчва. След като го заплашиха, че ще го завържат за леглото, той си взе лекарството, без да се оплаква повече.

Но повече от всичко искаше да се измъкне от тъмата на причинения от медикаментите ступор.

Имаше чувството, че е тук от два-три дни. Не знаеше колко точно, но едва ли бяха много. Смътно си спомни доктора, който дойде при него да поговорят.

Човекът бе изявил желание да узнае за какво си мисли Алекс. Алекс не успяваше да определи никакви мисли. Докторът го попита дали го направляват гласове. Алекс попита какви гласове. Онзи предположи, че може би чува гласа на дявола или на хора от друг свят, които го преследват, искат от него разни неща, говорят му. Този въпрос изпълни Алекс със смътно чувство на паника, но не знаеше какво точно има предвид докторът.

Тогава Хофман си тръгна с обяснението, че ще се върне друг ден, за да поговорят още, като додаде, че Алекс не се очаква в скоро време да се прибере у дома.

У дома. Сега това място беше неговият дом.

Дълбоко в съзнанието му се породи мимолетна мисъл. Беше за майка му. Трябваше да разбере дали тя е добре.

Макар лекарствата да потискаха чувствата, във всеки момент, в който съзнанието му се проясняваше, Алекс се усещаше незащитен и застрашен, макар това да бе просто смътно притеснение. В същото време нещо му подсказваше, че и майка му е загазила по същия начин. Чувстваше се напълно безпомощен да направи каквото и да било за страховете й.

Когато вратата се отвори, той видя в стаята да влиза едър мъж.

Алекс вдигна глава и различи бинт през лицето му.

— Как си, Алекс?

— Добре — отвърна той и побърза да отклони погледа си към пода.

— Наместиха ми носа обратно. Казаха, че ще се оправи.

Алекс кимна. Близостта на другия не му се нравеше, но не можеше да си представи какво би могъл да стори.

— Исках да се върна на работа възможно най-скоро, за да съм при пациентите си. Всички тук знаят колко обичам работата си и колко съм загрижен за болните.

Алекс кимна. В дъното на съзнанието си изпита чувство на опасност в приятния глас, в неангажиращия разговор.

— Докторът рече, че ти е време да започнеш да излизаш и да посядаш в общото помещение. Иска да свикнеш да си сред хора, без да се държиш агресивно, един вид да започнеш да се вписваш в обществото. Не че някога пак ще го видиш, ама… Но преди да те придружа до дневната, искам да ми разкажеш за портала.

Алекс примигна бавно, докато се взираше в мъжа с бинтованото лице.

— Моля?

— Портала. Кажи ми какво знаеш за него.

— Искам да видя майка си.

— Майка ти ли?

— Искам да се уверя, че е добре.

Хенри, казваше се Хенри, Алекс си спомни.

Здравенякът въздъхна. После се изкиска тихичко на себе си.

— Е, добре, Алекс, да се поразходим и да видим как е майка ти. Може пък да ти се отрази добре да се увериш, че тя е добре — поне при тези обстоятелства, де. После, след като си сигурен, че всичко е наред, ти предлагам сериозно да размислиш дали да не ни кажеш каквото знаеш — ако искаш майка ти да е в добро здраве.

— Моля те. — Алекс успя да вдигне очи. — Не я наранявайте.

Хенри се надвеси над него и се усмихна.

— Ами това зависи от теб, така да се каже, нали?

Алекс погледна от двете страни на бинтованото място и установи, че и двете очи на мъжа са посинени. Парчетата се наместваха. Алекс заключи, че явно той е причинил това на Хенри, наранил го е, счупил му е носа. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни защо го е направил.

Хенри взе салфетка от кутията и обърса брадичката на Алекс.

— Хайде, да вървим да видим как е майка ти.

Алекс започна бавно да се надига на крака. Тутакси му се зави свят. Хенри пъхна мечешката си лапа под мишницата на Алекс, за да му помогне.

— Докторът ме предупреди, че кръвното ти е доста ниско, така че трябва да внимаваш да не припаднеш. Рече да караш полека, иначе може да се нараниш.

Както го подкрепяше под мишницата, Хенри внезапно заби юмрук в корема му.

Алекс се преви одве от удара и се стовари обратно върху стола. Покри мястото с ръка, макар болката да му се струваше някак далечна. С другата си ръка сграбчи стола. Вдигна поглед и видя ухилената физиономия на Хенри.

Здравенякът се пресегна и издърпа Алекс нагоре, после го удари два пъти — по-силно от първия.

Алекс пак се строполи върху стола, стенейки.

— Искаш ли да отвърнеш на удара, Алекс? Да ми замахнеш? — Изкиска се пак. — Май не. Торазинът ти отнема войнствеността, нали? Човек не успява да събере достатъчно агресия, нали? Това е целта — да не позволява на опасни психопати като теб да наранят някого.

Алекс осъзнаваше болката, но някак отдалеч. Тя му се струваше несъществена.

Съзнаваше, че не би трябвало да е така, но просто му беше все едно. Не можеше да си представи, че нещо може да го накара да му пука.

— Торазинът потиска агресията толкова успешно, че човек не може да събере и капчица гняв, когато му е нужен. Но това май го знаеш.

Хенри го вдигна, притисна го към себе си и почти веднага след това стовари поредната серия удари в корема му. Тялото на Алекс политна назад, но Хенри бе достатъчно здрав и силен, за да го задържи.

Алекс не можа да си поеме дъх. Знаеше, че се опитва да диша, че се задъхва, лекарствата му пречеха да реагира. Пречеха му дори да диша със скоростта, с която би искал.

Хенри го пусна и му нанесе още един мощен удар. Алекс се стовари върху стола, притискайки корема си с ръце. Не можеше да си поеме дъх. Идеше му да повърне. В опитите му да диша се долавяше отчаяние, имаше чувството, че е просто далечен наблюдател.

С овързания си нос Хенри също изглеждаше някак нереален.

— Е, добре, да вървим да се поразходим и да видим майка ти. Да приключваме с това.

Алекс не можа да стане. Всяко поемане на дъх му бе огромен проблем. Хенри го изправи на крака и заби коляно в слабините му. Алекс се свлече на пода, свит на кълбо, стенещ.

Хенри му хвърли един продължителен поглед и след като гледката му се стори удовлетворителна, пак вдигна Алекс, който едва се държеше на краката си. Хенри го завъртя и го блъсна, после го насочи към вратата. Алекс се опита да върви, но краката му не се движеха достатъчно бързо. Можеше само да се влачи. Хенри го следваше неотлъчно.

— Да не мислиш, че съм приключил, Алекс, или че сме едно на едно. Още не съм започнал.