Тери Гудкайнд
Законът на деветките (32)

30

Алекс не помнеше да си е отварял очите. Не помнеше да се е събуждал. Просто постепенно усети, че идва на себе си.

В известен смисъл.

Всичко му се струваше меко и мъгляво, нереално, далечно, мътно. Дочуваше откъслечни звуци, но не можеше да определи откъде идват. Пък и разгадаването на природата на звуците не му се струваше ни най-малко важно.

Той осъзнаваше света около себе си, но му се струваше далечен, сякаш той не бе част от него. Беше самотен, някъде другаде. Цялото му тяло вибрираше с някакви особени, притъпени, нереални трептения.

Тъй като всичко му се виждаше далеч от действителността, му хрумна, че може би спи и само сънува, че е буден. Не знаеше кое е истина. Не можеше да намери разрешението на тази загадка.

Колкото и да се опитваше, Алекс не можеше, просто не можеше да оформи цялостна мисъл.

Откъслечни идеи, парчета от неща, които евентуално биха били съществени, се носеха отвъд обсега на съзнанието му. Не можеше да ги придърпа към себе си, не можеше да оформи от тях завършена мисъл. Знаеше, че би трябвало да може, знаеше какво иска да направи, но мисълта му не правеше нищо, за да се случи това на практика. Не можеше да събере достатъчно воля, за да се накара да мисли.

Имаше чувството, че кепенците на мозъка му са спуснати. С усилие се мъчеше да образува изречение в главата си, но всичко се разпадаше на парчета. Подхваща мисъл, но тя се разпилява нейде по трасето и потъва в нищото. Не можеше да я накара да остане активна, да заработи, да даде плод. Всичките му колосални опити се увенчаваха с провал.

Някъде в дъното на мозъка му неспособността да образува завършени мисли, да разсъждава пораждаше смътна, далечна, клаустрофобична паника. Тези чувства, още докато започваха да изплуват, потъваха обратно в черните дълбини на безразличието, неспособни да достигнат до повърхността, погубени в пустош.

Паниката някъде вътре в него не можеше да се прояви в нещо достатъчно обозримо, че да привлече вниманието му.

Алекс искаше да се ядоса, но нямаше нищо, което да породи гнева му.

Всеки път, щом започваше да усеща някакво чувство, потъваше обратно в безчувствието.

Отклони неясните си възприятия от яловите си усилия и осъзна, че седи на стол. Опита се да стане, но тялото му не го послуша. С огромни усилия погледна към ръката си, отпусната на облегалката на стола. Пробва да я повдигне, но я отлепи едва на няколко сантиметра. Не можеше да се накара да направи дори едно такова елементарно движение.

Присви очи и се опита да различи смътния силует недалеч, да разгадае действията му.

— Буден ли си, Алекс?

Гласът му се стори женски.

Даването на отговор бе твърде маловажно, че да си струва изобщо да опитва.

— Веднага ще ти оправя леглото. И ще те оставя да почиваш.

Ето какво правеше тя — оправяше легло. Подпъхваше чаршафите. Разгадаването на тази елементарна частичка от тайнството му се стори неимоверно постижение, което обаче в никакъв случай не му донесе удовлетворение.

Не знаеше дали познава жената в бяло. Не можеше да се съсредоточи върху лицето й достатъчно дълго, за да прецени. Погледът му упорито се свличаше към пода. Сивите спирали на балатума отекваха в мислите му.

Неспособен да проумее случващото се с него, му идеше да избухне в сълзи от отчаяние, но съществото му не умееше да плаче, затова единственото, което му оставаше, бе да остане на мястото си, вторачен в нищото.

— Ще уведомя доктора, че си се събудил. Сигурна съм, че когато дойде време за визитация, ще иска да се отбие да те види. Става ли?

Жената се приближи. Взе кърпичка от кутията, оставена на рамката на прозореца, после се надвеси над него и отри устата и брадичката му.

— Така по-добре ли е? — попита тя и хвърли салфетката в кошчето за боклук край стола.

Алекс искаше да каже нещо, но не му хрумна подходящо изречение.

Тя го докосна съчувствено по рамото, след което се отдалечи. Петното светлина помръкна. Като в замая се запита дали тя не е излязла и не е затворила вратата след себе си.

Из главата му трополяха отломки от звуци, фрагменти от разговори, проблясъци от гледки. Той седеше неподвижен, докато вътре в него бушуваха бури.

Запита се къде е и как се е озовал там. Не можеше да го измисли, не можеше да изплува от дълбините към далечното бъдеще. Искаше да стане от стола, но усилието му се струваше твърде монументално.

Светът продължаваше да се изпълва с мрак. Всеки следващ момент на прояснение го изпълваше с увереност, че явно се унася в дрямка.

Докато седеше вторачен и се люшкаше между будното състояние и съня, светлината зад него постепенно угасна.

— Алекс?

Този път гласът беше мъжки.

Алекс повдигна глава и осъзна, че явно отново е заспал. Примигна бавно, опита се да си проясни съзнанието. Бяха му нужни неистови усилия, за да примигне, но от това не започна да вижда по-ясно.

Мъжът се надвеси над него.

— Здрасти, Алекс, как си?

В едната си ръка държеше папка. От врата му висеше стетоскоп. Носеше бяла престилка и синя вратовръзка. Алекс не можеше да се съсредоточи достатъчно, че да види лицето му.

Мъжът го хвана за ръката и я разтърси. Алекс бе твърде отпуснат, за да участва в движението.

— Аз съм доктор Хофман, Алекс. Срещали сме се преди. Помниш ли? Преди сме обсъждали състоянието на майка ти.

Алекс не си спомняше почти нищо. Помнеше, че има майка, но нямаше представа как изглежда тя. Усилието да си спомни подробностите за нея беше извън възможностите му. Не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в небитието.

— Хм, както виждам, все още не си много на себе си. От торазина е. След известно време, когато посвикнеш с медикамента, ще контролираш тялото си по-добре. И няма да спиш толкова много.

Щом Алекс най-сетне съумя да погледне нагоре, мъжът се усмихна. Изглеждаше приветлив. Алекс го ненавиждаше. Поне предполагаше, че вероятно го ненавижда, макар да не можеше да изпитва омраза. Нищо не можеше да изпитва.

— Засега е най-добре да го караш полека, премести се до леглото и подремни. Доколкото чух, си преминал през мъчителен период.

Алекс успя да мобилизира всичките си сили, за да зададе въпрос:

— Моля?

Доктор Хофман заровичка из книжата си. Разгърна една страница от папката, после следващата.

— Ами, доколкото имам информация и от прочетените рапорти, си станал агресивен, явно погрешно заключил, че персоналът се опитва да нарани майка ти. Ранил си един от дежурните, Хенри, доста зле. Алис също преживя доста силен шок.

Всичко, което Алекс си спомняше, бяха мъгливите очертания на схватка. Може би помнеше и страх — не за себе си, а за някого другиго.

— Нашият персонал никога не би те наранил, Алекс — нито теб, нито друг пациент. Всички са се посветили на това да помагат на болните.

Мъжът продължи да рови из документите.

— Предвид състоянието на майка ти, се боя, че агресивното ти поведение не е изненада. — Той въздъхна. — Понякога тези психотични състояния се предават генетично. В твоето семейство, по всичко личи, водят до разпалване на агресия.

Алекс успя да отлепи гръб от облегалката на стола.

— Ами…?

Старото легло проскърца, щом д-р Хофман се подпря на него. Той сключи ръце пред папката и изгледа Алекс отгоре.

— Съжалявам, Алекс, но не разбирам въпроса ти.

— Някой…

— Някой? За кого питаш?

Алекс не знаеше.

— За майка ти? За нея ли се интересуваш. Хелън е добре. Естествено, цялата случка я стресна, но сега с добре. Видях я преди малко. Почива си, спокойна е. Предполагам, че изобщо не си спомня инцидента.

Алекс искаше да говори, но не можеше. Усети как по брадичката му пак потича лига.

— Хайде сега ми подай ръката си. Искам, преди да си тръгна, да се уверя, че наистина си добре.

Докторът издърпа ръката на Алекс и нахлузи на нея лентата от апарата за кръвно налягане. Постави стетоскопа в сгъвката на лакътя му и напомпа с другата си ръка. Съсредоточи се, остана неподвижен за момент, докато наблюдаваше циферблата, после врътна копчето и въздухът изсвистя.

— Доста е ниско — рече той и записа нещо в таблицата. — Но това е от торазина, не е изненада. Ще трябва да го държим под око. Както казах, с времето ще свикнеш.

— С времето?

Мъжът вдигна глава от документите.

— Алекс, боя се, че получи сериозен пристъп, който изисква агресивна терапия. Предвид случилото се и на фона на заболяванията в семейството ти… — Той надзърна в таблиците си, зачете се за момент. — Всъщност майка ти е била на същата възраст, двайсет и седем, когато са се проявили за първи път психопатичните й симптоми.

Дълбоко в себе си Алекс смътно осъзна дългогодишния си страх, че ще свърши като майка си.

— Ами… въздъхна накрая д-р Хофман, — да се надяваме, че нещата ще се развият благоприятно. Често пъти при подходящо медикаментозно лечение хората като теб успяват да преодолеят заблудите и маниите, които предизвиква тази болест. Но поне известно време, опасявам се, ще трябва да прекараш тук.

— Докато? — изломоти Алекс.

— Заради агресията в поведението ти е възможно да ти бъде предявено обвинение.

Докторът го потупа по коляното.

— Но ти не се притеснявай за нищо — усмихна се той. — Ако се стигне до съд, ще те вземем под наша опека. Затворът не е най-подходящото място за човек със сериозни психически проблеми. Опасявам се, че ще трябва да те държим тук за неопределено време — за твоя собствена безопасност, разбира се.

Алекс не успя да отговори, но дълбоко в себе си усети смътна паника.

Докторът щракна капачето на химикалката си и я пъхна в джоба на престилката, без да откъсва очи от Алекс.

— След като свикнеш с лекарството и се успокоиш, ще говорим повече за всичко това. Ще искам да ми разкажеш за мислите, които си въобразяваш, че те контролират и те карат да правиш това, което правиш.

На вратата тихичко се почука. През отвора се подаде ръка с поднос.

— Прекъсвам ли ви, докторе? Време е за лекарствата.

— Не, не, заповядай. Приключихме за днес.

Към Алекс пристъпи жена в бяло. Тя държеше подноса настрани, сякаш очакваше Алекс да направи нещо. Той едва успяваше да го задържи в обсега на полезрението си.

— Мисля, че ще му е нужна малко помощ, докато свикне с лекарствата — рече докторът.

Жената кимна и остави подноса на леглото. Допря малка картонена чашка до устните му. Алекс не знаеше какво да прави. Струваше му се маловажно. Притиснала другата си ръка до челото му, тя отметна главата му назад и изсипа сиропа в устата му. Притисна брадичката му нагоре, за да му затвори устата.

— Гълтай. Това е. Браво на теб.

Щом ръката й се отлепи от брадичката му, челюстта му увисна, омаломощена от усилието.

— Чакат ме визитации, Алекс — каза доктор Хофман. — Ще намина да те видя след ден-два. Засега се опитай да не си даваш много зор и да си пиеш лекарствата, става ли?

На Алекс му беше невъзможно да отговори, а мъжът го потупа по коляното, преди да си тръгне. Стаята притъмня леко, щом вратата се затвори.

Жената в бяло допря друга чашка до устните му. Този път в устата му се изтърколиха хапчета. Тя ги прокара с малко вода от трета чашка. Той преглътна, защото в противен случай щеше да се задави.

— Браво — похвали го тя с насърчаващ глас и избърса брадичката му със салфетка. — Скоро ще се справяш съвсем сам.

Единственото, което му се искаше, бе да спи.

— Скоро ще ни кажеш всичко.