Ичийоо Хигучи
Съзряването (9)

9

„Така го чух изречено“ — започваше сутрата^[1]. Това бе величественият храм и пеещият глас, носен от лекия ветрец с мирис на борова смола, щеше да почисти праха от нечие сърце.

Дим се издигаше от печенето на рибата в кухнята и върху надгробните камъни в подходящ случай се виждаха проснати да съхнат дрехи на ромбове. Все пак нищо от това не можеше да се изтъкне от някого като нарушение на дисциплината^[2] и въпреки всичко онези, които биха искали да превърнат духовниците в дървени глави, можеха да открият тук признаци на твърде основателно отстъпление към светското. Тялото на преподобния отец бе изпълнено с неговата сполука. Благоутробието му беше забележително красиво. А къде можеше да намери човек думи за възхвала великолепието на неговия тен? Нито в бледорозовия цвят на цъфналата вишна, нито в още по-розовия на прасковата. Изящен медночервен блясък от темето на обръснатата му глава струеше надолу по лицето и врата и нито петънце, което да го помрачава. Когато повдигнеше дебелите си вежди, сега малко прошарени, и избухнеше в онзи характерен свой смях, ти ставаше малко неловко да не би Буда в голямото преддверие да се стресне от почуда и да тупне от своя пиедестал.

Жената на свещеника нямаше много повече от четиридесет. Кожата й беше бяла, а косата тънка, събрана в мъничък кок. Всеки би казал за нея, че не е чак дотам непривлекателна. Беше мила с благочестивите и дори хлевоустата жена на цветаря пред вратите на храма не можеше да изрече нищо лошо за нея — това бе без съмнение плодът на дребните услуги, подарените вехти кимона и остатъците от по-хубавата храна.

Преди обикновена мирянка, тя рано остана вдовица. Нямаше къде да се дене и се приюти в храма, където, ако свещеникът й даваше по малко храна, щеше да остане там да прислужва. Пое домакинската работа от прането до готвенето и дори помагаше на мъжете в поддържането на гробището. Негово преподобие обмисли внимателно икономическата изгода от нейните услуги и скоро благоволи да прояви към нея благосклонност. Тя знаеше, че намерението му не изглежда толкова благоприлично, колкото трябваше да бъде. Помежду им имаше двадесет години разлика. Но къде другаде можеше тя да отиде? Беше свикнала с мисълта, че храмът е добро място, където да живееш и да умреш, и се бе научила да не обръща особено внимание на любопитните погледи. Докато за правоверните положението беше малко смущаващо, жената нямаше никаква вина и не им даваше сърце да я упрекнат.

Тя беше бременна с първото си дете, О-хана, когато един бивш търговец на петрол, който се казваше Сакамото и изпълняваше с готовност подобни задачи, се намеси от името на паството, за да се спази приличието — щеше наистина да бъде много силно, ако се каже, че той уреди сватбата.

Тя роди две деца — първо О-хана, а после Нобу. Благочестиво, своенравно дете, което стоеше в стаята си по цял ден, и очарователно момиче с гладка кожа и закръглена мъничка челюст. О-хана не се отличаваше с истинска красота, но беше в най-добрите си години и много й се възхищаваха. Щеше да е срамота да не се използуват заложбите й и все пак едва ли можеше да се смята за нормално дъщерята на един свещеник да стане професионална компаньонка на мъже. Макар да имаше светове, където самият Буда дрънкаше на китара, в този свят човек понякога трябва да си дава сметка какво мислят за него другите. Затова преподобният отец отвори хубаво магазинче на една оживена улица в Тамачи да продава пресен чай и постави там О-хана — а в магазинчето тя можеше добре да използува чара си. Младежите, които не са наясно за мерките и още по-малко за цените, започнаха да се тълпят. Едва ли имаше ден, в който заведението да се опразни преди полунощ.

Дейният обаче беше самият свещеник. Събираше парите, наглеждаше магазина, извършваше опела. Трябваше да се произнасят и проповеди по няколко пъти в месеца, да се водят счетоводните книги, да се четат сутри. Като не знаеше колко още ще може да издържи на всичко това, той въздъхваше негласно, изнасяше вечер възглавницата си на цветя вън на верандата и сядаше да си вее полугол пред чаша чист джин. Обичаше риба и по-специално змиорка на скара. Нобу отиваше да купи рибите от главната улица — и трябваше да донесе големи, тлъсти и по-едри. Нобу, кипнал от негодувание, задето му заръчват такова нещо, потегляше, загледан в краката си. Ако в книжарницата през улицата имаше както обикновено много деца, той отминаваше равнодушно рибарницата, защото се боеше да не го хванат, че върши нещо неподходящо за семейството на свещеник, а като стигнеше до ъгъла, свръщаше обратно и бързо се шмугваше в магазина, щом не се виждаше никой. Сам той никога нямаше да вкуси риба през живота си.

Негово преподобие беше прагматик до мозъка на костите. Беше си спечелил донякъде славата на алчен човек, но не се отличаваше с особена боязливост, за да обръща внимание на злобните клюки. Когато му остане малко свободно време, мислеше си той, ще опита да направи сам грапи за празника Отори. Отдавна се бе спрял на възможността да открие лавка пред вратите на храма. Ще накара добрата си жена да върже косите си като дюкянджийките и ще я сложи да продава украшения за коса, с гаранцията да вещаят добро на притежателите си. Отпърво тя се опъна, но после научи за голямата печалба, която си докарват любителите търговци по цялата улица. Ще има такава тълпа и никой няма да гледа тъкмо нея, а пък след залез едва ли някой ще я забележи. През деня тя постави на лавката жената на цветаря, а когато се свечери, излезе да продава сама украшенията за коса. Дали беше от лакомия за печалба, но свенливостта й се изпари и преди да си даде сметка, вече викаше не по-зле от най-гръмогласните: „Хайде на евтинията, хайде на евтинията!“ Понякога изтичваше и дръпваше за ръкава някой минувач. Блъскан от множеството, той скоро изгубваше желание да търси по-качествена стока, забравяше и това, че само преди два-три дена е идвал в същия този храм да подири спасение. „Три за седемдесет и пет сена.“ Цената й даваше възможност да започне пазарлък. „Много искате. Нека да са пет за седемдесет и три.“

Безспорно имаше всякакви начини да се реализира нечестна печалба, мислеше си Нобу. Дори ако слухът за новата инициатива на баща му не достигне до ушите на паството, пак оставаше въпросът какво ще си помислят съседите. Ами ако училищните му другари се научат и почнат да си шепнат, че семейството на свещеника от „Рюгеджи“ се е заловило да продава украшения за коса и че добрата майка на Нобу се дере на улицата като луда?

— Няма ли да е по-добре да се откажем от това?

Но преподобният отец много се смя на тези негови думи.

— Кротко, синко, кротко. Ти нищо не разбираш от тази работа. — Нямаше смисъл да обсъжда това с Нобу.

Молитви сутрин, сметки вечер. Преподобният отец се усмихваше щастливо, докато изчисляваше сумата със сметалото си. Нобу гледаше отвратен. Какво беше накарало баща му да стане поп?

Двама родители и две деца — спокойно, самостоятелно семейство. Нямаше за какво да унива Нобу. Винаги е бил кротко дете и никой никога не бе обръщал никакво внимание на предложенията му. Инициативите на баща му, поведението на майка му, възпитанието на сестра му — всичко му изглеждаше напълно погрешно, но знаеше и това, че никой няма да го послуша, и запазваше за себе си своите възражения. Колкото своенравен и надут да го смятаха познатите му, той беше мекошав. Нямаше лек за това. Не смееше да излезе и протестира, когато чуеше, че някой е злословил за него. В такива случаи той се затваряше в стаята си, твърде плах да се опълчи срещу своя хулител. Бележките му в училище бяха добри и положението му там доста завидно, затова никой не подозираше неговата слабост. „Нобу ми играе по нервите — оплакваше се някой, — студен е отвътре като полусварена кнедла.“