Ичийоо Хигучи
Съзряването (14)

14

Тази година празникът Отори трая три дена^[1]. Вторият ден имаше лошо време, валеше дъжд, но останалите два дена бяха хубави и тълпите — огромни. Несвикнали да изпускат такива възможности, младежите се стичаха в квартала през задната порта, така че при затишието на предната врата човек добиваше впечатление, че посоките изведнъж са се променили. И изпитваше страх да не би подпорите на небето и земната твърд да поддадат от силния шум. Групи младежи се бутаха, заловени под ръка, през подвижните мостове и по Петте улици и пореха тълпите така, както лодките порят реката. Музика и танци, остри викове от неугледните къщички покрай рова и китари в по-възвишените сфери — ужасна смесица от звуци, която тълпите нямаше скоро да забравят.

Шота имаше почивка, не събираше лихвите тези дни. Отиде първо да намери Сангоро, който продаваше печени картофи, а после да види как Северния елен от Дангоя се справя с продажбата на не особено привлекателните сладки, които предлагаше.

— Много пари ли изкарваш?

— Идваш тъкмо навреме, Шота. Свърши ми се стоката. Какво ще продавам сега на хората? Сложих още да се пекат, но клиентите все прииждат.

— Не ти е съвсем ясна твоята работа, нали? Надникни в гърнето. По краищата винаги остава по нещо. Просто наливаш леко подсладена вода, нищо повече, и сладките ще стигнат за десетина-двайсет души. Всички правят така. Кой ще те забележи при тази тълпа? Хайде, действувай. — И Шота посегна сам към купичката със захар.

— Брей, че изпечен търговец! — Еднооката майка на Северния елен преливаше от възхищение. — Просто ме плашите, като ви гледам.

— Не е необходимо човек да бъде толкова врял и кипял, за да го знае. — Той отмина съвсем леко похвалата й. — Току-що видях Шишкото нагоре по улицата да прави същото.

— Виждал ли е някой Мидори? — запита той след малко. — Цял ден вече я търся. Да не би да е ей там? — И Шота кимна към квартала.

— О, Мидори ли? Мина преди малко по моста. Как не си я забелязал? Косата й е направена ей така. — И Северния елен разпери широко ръце над главата, за да очертае внушителните размери на шимада — прическата, която момичето си прави, когато навлезе в младостта. — Изглежда добре. Добре — повтори той и си избърса носа.

— По-хубава е от сестра си, обзалагам се. Може би ще стане като нея. — Шота заби очи в земята.

— Надявам се, да. Тогава ще ходим да я купуваме. Догодина ще си отворя лавка и ще изкарвам малко пари. — Северния елен нищичко не разбра.

— Ха, ха. Тя няма да пристъпи до теб.

— Какво искаш да кажеш, какво?

— Няма да го стори, и толкоз. Има цял куп причини. — Шота се изсмя малко неловко. — Е — подхвърли той през рамо, когато тръгна към вратата, — излизам да се поразходя. Ще се върна след малко.

И запя със странно колеблив глас:

О, къде си ти, младост безгрижна,

цвете бях, пеперуда…

А сега сам аз най-добре зная

как се линее и страда.

Той изтананика рефрена още веднъж. Дребната му фигурка скоро се изгуби сред тълпата, сандалите с кожени подметки и сега просто летяха по улицата.

Проби си път с блъскане и лакти до самия ров и там насреща му се зададе Мидори. Говореше с някаква жена от квартала. Това наистина беше Мидори от Дайкокуя, но Северния елен не беше сгрешил: малко свенливо тя носеше косата си на току-що направена шимада, завързана с разкошна извивка на панделката. Гребените й бяха от черупка на костенурка, а от иглите за коса висяха и проблясваха снопчета лентички. Беше облечена по-изящно от друг път, по модела „Кукла от Киото“. Шота не можеше дума да продума. В друг случай щеше да изтича към нея и да я хване за ръката.

— Шота… Вие сигурно сте заета, Оцума. Няма нужда да идвате с мен по-далеч. Ще продължа с него. — И Мидори наклони глава за сбогом.

— Е, Мидори си намери някого, когото харесва повече — изсмя се Оцума. — Тя няма нужда от мен. Затова ще отида по покупки. — И се отдалечи с дребни, мънички стъпки, а двамата я проследиха с поглед, докато свърна по една уличка към квартала.

— Прическата ти е чудесна — дръпна Шота Мидори за ръкава. — Кога си я направи? Вчера? Или тази сутрин. — И добави с лек укор: — Защо не ми каза?

— Направиха ми я тази сутрин в стаята на Омаки. На мен не ми харесва. — Тонът на Мидори беше унил, тя гледаше в земята и сякаш се срамуваше от минаващите тълпи.