Ичийоо Хигучи
Съзряването (15)

15

Похвалите звучаха в ушите й като упреци, а когато минувачите се обръщаха възхитени, на нея и се струваше, че и се присмиват.

— Отивам си в къщи.

— Защо? Каква е причината? Да не се е случило нещо? Да не си се била с Омаки?

Мидори почервеня. Беше ясно, че той е още дете и никак няма да разбере. Като минаха край Дангоя, Северния елен се провикна предвзето:

— Колко добре си подхождат дамата и господинът.

Мидори имаше вид, сякаш искаше да се разплаче.

— Недей вървя с мен, Шота. — И тя избърза една-две крачки напред.

Беше обещала да отиде на панаира Отори с него. Защо тогава тази промяна, защо това бързане да се прибере в къщи?

— Няма ли да се изравниш с мен? Защо вървиш натам? Слушай, Мидори! — Шота не бе свикнал да му се противят. Но Мидори крачеше напред така, сякаш искаше да се отърве от него. Каква ли беше причината? Шота я дръпна за ръкава да я спре, взря се изпитателно в лицето й.

Тя само поруменя още повече.

— Няма нищо — отвърна тя, но тонът й показваше, че работата не е толкова проста.

Мидори наведе глава и се провря през пътната врата. Шота бе идвал тук често и не видя причина да спре пред дома й. Съпроводи я вътре, след като прекосиха верандата.

— Добре си направил, че си дошъл, Шота — зарадва се, като го видя, майката на Мидори. — От тази сутрин дъщерята е в лошо настроение. Какви разправии бяха! Влез да я поразсееш.

— И каква е причината за това? — попита важно Шота.

— Скоро ще и мине. — Майката се усмихна особено. — Просто се е поразглезила. И ти ли се биеш с приятелите си? Що за момиче е тя?

Мидори не отвърна. Лежеше по очи под един юрган, който беше разгънала в задната стая.

Шота я доближи плахо и остана на почтително разстояние.

— Какво има, Мидори? Не се ли чувствуваш добре? Кажи ми какво се е случило.

Мидори пак не отвърна нищо. Тя тихо хлипаше, притиснала ръкави към лицето. Трябва да има някаква причина, но каква е тя? Шота беше още дете. Не можеше да измисли как да я утеши.

— Но какво има? Да не съм сгрешил нещо? Не мога да си спомня. — Той коленичи до нея смутен, като се опитваше да зърне лицето й.

— Нищо не си направил — изтри очи Мидори.

— Какво е станало тогава?

Имаше неща, които Мидори не желаеше да споделя. Тъжни мисли се трупаха в главата й, смътни мисли, които сама не можеше да определи — мисли, които не биха хрумнали на довчерашната Мидори. Как да опише срама, който изпитваше? Ако можеше да се потули в някоя тъмна стая, да не говори с никого и никому да не показва лицето си! Дори тогава ще я измъчват мрачни мисли, но сигурно няма да изпада в такава подтиснатост, щом няма да се излага на затруднението да среща, ще не ще, разни хора. О, защо не можеше да продължава вечно да си играе с кукли и силуети, да си играе все така в къщи, каква радост щеше да бъде за нея! Тя мразеше това, мразеше го, мразеше, задето е пораснала. Защо трябваше да пораства? Да можеше да се върне назад само със седем месеца, с десет месеца, с година — защото сега като че се чувствуваше вече стара жена.

А ето и Шота дошъл тук да й натяква. Накрая тя не се възпря:

— Върви си вкъщи, Шота. Само за това те моля. Ще умра, ако останеш. Заболява ме главата, като те слушам, и ми се вие свят, когато ти говоря. Не искам никой да ме доближава, никой, и искам ти също да си идеш.

Никога досега не му бе говорила така. Шота не можеше да прозре поне малко каква е причината. Имаше чувството, че опипва пътя си през гъст дим.

— Трудно е човек да се спогажда с тебе, Мидори. Не бива да говориш така. — Редеше думите спокойно, но в очите му се появиха сълзи на слабост.

Това можеше ли да трогне Мидори?

— Върви си, върви си! Ако не си отидеш, не си ми приятел. Мразя те.

— Отивам си. Извинявай, че те обезпокоих. — И той изхвръкна навън, без да се сбогува с майката, която бе отишла да наглежда банята.