Ичийоо Хигучи
Съзряването (10)

10

Вечерта на празника Нобу не беше в къщи — пратиха го при сестра му в магазина. Прибра се късно и не знаеше нищо за случилото се при книжарницата. Когато на сутринта научи подробностите от Ушимацу, Бунджи и останалите, бе потресен отново от буйността на Чокичи, но в края на краищата нямаше в какво да упрекне виновника за случилото се. И все пак Нобу се почувствува уязвен заради начина, по който бе използувано името му. Той не беше участвувал в инцидента и въпреки това му се струваше, че носи голяма част от вината.

Чокичи може би съзнаваше, че е прекалил, и три-четири дена отбягва Нобу. Но скоро фурорът като че стихна.

— Знам какво си мислиш. Но то стана тъкмо така. Откъде да знаем, че Шота не бил там? Нямаше какво да обръщаме внимание на онази жена може би и не трябваше да набиваме Сангоро. Но отидохме да си поразмахаме там фенерите, разбираш ли, и какво друго ни оставаше да направим? Просто искахме да се покажем по-буйни. Сега признавам, сгрешихме. Винаги забравям какво си ми казал. Но ти няма да ме отбягваш, нали, Нобу? Трябваше тогава да направим нещо, просто да те вземем с нас, и сега нямаше да ни отбягваш. Слушай какво: хайде ти стани главатар на бандата. Дори ако не ти се ще. Идния път ще се представим по-добре.

„Не е за мен тази работа“ — искаше му се да каже на Нобу. Ала извинението беше твърде жалко и упреците му се стопиха.

— Добре, ще направя каквото мога. Но ти просто сам си причиняваш болка, като се биеш с хора, които не могат да се защитят. Не се занимавай с Мидори и Сангоро. Сбий се с Шота, когато е заедно с бандата си, не започвай битки с другите.

Невинно пострадалият беше Сангоро. Ритан и бит до насита от нападателите си, той през следните два-три дена просто не можеше да се изправи. Вечерта, когато трябваше да откара празната рикша на баща си до чайната, приятелят му доставчикът го спря по пътя.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб, Сангоро? Изглеждаш ми на съвсем пребит. — Но бащата бе известен като Тецу Поклона, за когото не се знаеше някой път да е надигал глава срещу човек, стоящ по-високо от него. Тецу нямаше да протестира срещу най-голямата неправда, извършена към него, да кажем, от някой благородник в квартала, от собственика на къщата, която наемаше, или на земята, на която тя бе построена. Сангоро знаеше, че е съвсем излишно да ходи да плаче пред баща си.

— Те притежават тази къща, знаеш това добре. Не ме интересува дали ти си бил правият, а син му кривият; няма да се биеш с Чокичи. Върви да се извиниш, върви. Просто не знам какво да правя вече с тебе. — Затова на Сангоро му оставаше само да страда негласно.

След десетина дена обаче, когато болките преминаха, с тях си отиде и възмущението. Той пак започна да се грижи за бебето — малкото братче на Чокичи, — щастлив при мисълта за двата сена, което това щеше да му донесе.

— Върви да спиш. Добре, добре.

Беше петнадесетгодишен, в най-чувствителната възраст, но сигурно не се замисляше каква картинка представлява, привързал бебето за гърба си. Дори отиваше така до главната улица, за да стане там отново прицел на шеги от страна на Мидори и Шота.

— Сангоро не е мъж — казваха с присмех те, но това не можеше да го пропъди.

През пролетта вишните разцъфват, а през лятото идват фенерите за късния Тамагику^[1]. Наесен през Йошиуарския карнавал някой преброи седемдесет и пет рикши, минали по тази улица само в продължение на десет минути. В края на карнавала, когато червени водни кончета се стрелкат над оризищата сутрин и вечер ветровете са студени. Скоро яребиците започват да се обаждат в канала Йокобори. Тамянът против комари по магазините отстъпва място на дървените въглища за джобните отоплители, хаванчетата звучат някак печално, а в квартала часовникът на Кадоеби^[2] като че също е станал меланхоличен. Огньове блестят в Нипори^[3] независимо от годишното време, но едва сега човек започва да ги забелязва: „Това димът от мъртвите ли е?“ Напев на китара се спуска на пътя зад чайните, вдигаш нагоре глава и се заслушваш. Той долита от бялата ръка на някоя гейша. Самият напев не е нищо особено, той гласи: „Тук, където двама с теб прекарваме нашта любовна нощ“, и все пак докосва ухото особено трогателно. Една жена, обитателка на тези места, казва, че гостите, които идват за пръв път в квартала по това време на годината, не приличат на безгрижните и весели посетители от лятото. Те са мъже, от които лъха тежка сериозност.

Би било излишно да се описва всичко. Ето какви неща си говореха хората пред храма „Дайонджи“. Една сляпа масажистка на двадесет години, нещастна в любовта и отчаяна поради недъга си, се удавила в езерото при Мизуноя. Някой попита Кичигоро, момчето от бакалницата, защо Такичи — чиракът на дърводелеца — не се вижда напоследък тъдява. „Много се е запалил по ей това“ — отвърна Кичигоро и разклати въображаема кутийка, с която се хвърлят зарове. Никой като че не прояви интерес към подробностите. Вън на главната улица три-четири дечица играеха на ринги-ринги-рае и дори пеещите им гласове звучаха тихо, приглушено. Само рикшите на път за към квартала пак отминаваха бързо, бързо.

Нощта, в която пръв път закапе есенният дъжд, винаги навява тъга, а после, преди още да се опомниш, почва да барабани по покрива истински порой. Тъй като книжарницата рядко привличаше случайните минувачи от улицата, сега предните й капаци се затваряха още по здрач. Вътре, играейки на топчета, бяха както обикновено Мидори и Шота с още две-три други по-малки деца.

— Купувач ли е? Има някой отвън — вдигна глава Мидори.

— Аз нищо не чувам. Но може би някой идва да играе с нас. — Шота престана да пресмята спечеленото в играта: две и четири и шест-осем-десет, загледан в очакване към вратата. Стъпките спряха точно отпред.