Ичийоо Хигучи
Съзряването (6)

6

Колко чудно! Като гръм от ясно небе. Защо дъщерята отказва да отиде на училище? И не е закусвала тази сутрин. Дали да й поръчаме нещо по-специално? Не е простуда, тя няма треска. Трябва да се е поуморила от вчерашния ден…

— Защо не си останеш в къщи тази сутрин? Ще отида до светилището вместо теб.

Не, Мидори бе помолила Таро-са̀ма за доброто на сестра си и нямаше да се чувствува спокойна, ако не отидеше самата тя.

— Дайте ми пари за волните пожертвования. Ще се върна скоро.

В светилището, вън сред оризищата, тя удря камбаната, пляска с ръце и прави поклони. Но какво всъщност й беше в главата? Тя изглеждаше замислена както на отиване, така и на връщане.

— Извинявай за снощи, Мидори. — Шота я бе познал отдалеч.

— Не беше по твоя вина.

— Но аз съм бил този, когото са искали да нападнат. Нямаше да си отида, ако не бе дошла баба. И тогава Сангоро нямаше да го набият. Отидох да го навестя тази сутрин и го заварих да плаче, беше побеснял от яд. И аз побеснях само като го слушах. А тебе пък те ударили в лицето? По дяволите този Чокичи! Но ти не си настроена против мен, нали, Мидори? Аз не избягах. Нищичко не знаех за това, честна дума. Вечерях набързо и после точно когато тръгвах, баба рече, че щяла да се къпе, та да остана да наглеждам къщата. И трябва да е станало точно тогава. Нищичко не знаех за това. — Шота се извиняваше, сякаш вината беше негова. Той се вгледа загрижено в челото на Мидори. — Боли ли?

— Да боли? Това? — Мидори се усмихна. — Чуй обаче, Шота. Не бива да говориш за това. Ще ми се карат, ако мама научи. Тя никога не е вдигала ръка на мен, нито татко, а ето че сега този Чокичи ме плесна с калната си обувка в лицето… — Мидори се извърна встрани.

— Грешката е само моя. Извинявай. Но не се дръж така, Мидори. Моля те. — Бяха стигнали пред задната врата на Шотови. — Отбий се. Няма никой у дома. Баба излезе да събира лихвите, а не ми се стои сам в къщи. Ела и ще ти покажа картините, за които ти казах. Всякакви картини. — Той я дръпна за ръкава и Мидори мълчаливо кимна.

Дървената врата беше потъмняла приятно от годините. Градината не беше голяма, но подреждането на дърветата-джуджета говореше за вкус. От стрехите висеше папрат, купена от Шота на един летен пазар. Непосветен човек би повдигнал недоумяващо вежди, ако му кажеха, че това е най-богатата къща в цялата околност — и че в нея живеят само една старица и едно дете. Домът се виждаше добре от всички къщи през улицата и никога досега не беше ограбван; но всеки сандък и врата имаха респектираща брава, която висеше на тях.

Шота влезе пръв и избра място, където Мидори да се наслаждава на ветреца. Като и подаде ветрило и й посочи къде да седне, той с това би учудил всеки като твърде зрял за дванадесетте си години.

Цветните картини бяха семейно съкровище и Шота просия, когато Мидори ги оцени. Би ли желала да види и една стара малка ракета за игра на волан^[1]? Подарили я на майка му, когато работела в голямата къща. Не е ли странна? И опитай колко е тежка. А лицето на нея — хората трябва да са изглеждали по-различно по онова време… Шота започваше да става сантиментален, без да иска. Ако майка му бе живяла… Беше само тригодишен, когато тя почина. Баща му се върна пак в провинцията^[2] и сега те бяха тук само двамата, той и баба му.

— Бих искал да имам семейство като теб, Мидори.

— Престани. Момчетата не плачат. Пък и ще намокриш картините.

Дали Мидори не смята, че той е като момиче? Понякога му хрумваха какви ли не работи. Не сега по-специално, а през лунните зимни нощи, когато отиваше надолу към Тамачи да събира лихвите. Като се връщаше обратно по канала, той спираше на брега и плачеше.

— Случвало ми се е много пъти. Не поради студа. Не се плаша толкова от студа. Не зная защо става така, но просто си мисля какво ли не… Извинявай, какво каза?

Да, той сам събирал приходите през последните две-три години. Баба му остарявала и скоро нямало да може да излиза вечер, пък и очите й били така слаби, че не виждала добре книжата. Винаги се намирали хора, готови да й помагат, но баба му казала, че не може да ги вземе на работа. Те просто и се присмивали. „Но когато стана малко по-стара, отново ще отворя магазина. Не както по-рано може би, но фирмата «Танакая» ще сложа пак. Не мога да чакам дълго.“ Хората казваха, че баба му била егоистка, но нямаха право. Тя вършеше всичко заради него. Някои семейства, от които трябваше да събере лихвите, имаха парични затруднения и хвърляха цялата вина върху нея. Шота често плачеше и заради това. Той беше като момиче, нямаше съмнение. Тази сутрин у Сангорови например: толкова контузен, че едва можеше да се движи, Сангоро пак бе излязъл и работеше както обикновено, обезпокоен да не би баща му да разбере за боя; а Шота не бе в състояние да изрече нито дума.

— Момчетата не бива да плачат. Затова Чокичи си мисли, че може да му се размине.

От време на време неволно очите им се срещаха.

— Ти изглеждаше по-добре от всеки друг вчера. Накара ме да ти завиждам, че си момче. Точно така щях да се обличам и аз, ако бях момче.

— Бях хубав, да, но ти беше красива. Изглеждаше по-добре от сестра си, всички го казаха. Защо не си моя сестра. Тогава ще излизаме заедно и ще се хваля, хваля. Не е леко без братя и сестри. Зная. Ще се снимаме заедно. Аз ще се облека както вчера, а ти можеш да си сложиш раирано кимоно и ще отидем при Като. Така ще се пръска от завист Нобу! Ще пламне, като ни види. И ще побелее като платно, а отвътре целият ще ври. Пък може би и ще се изсмее… е, нека. Ще си направим една голяма снимка и сигурно Като ще я сложи на витрината. Какво има, Мидори? Не ти ли харесва тази идея?

— Ами ако изляза смешна на снимката? Какво ще правиш тогава? — Отекна звънкият й смях и настроението й сякаш съвсем се оправи.

Утринният хлад се топеше в засилващата се задуха на деня.

— Намини тази вечер, Шота — извика му Мидори на излизане. — Ще пуснем фенер да плава в езерото и ще ловим риба. Поправили са вече моста.

Шота гледаше усмихнат след нея. Колко хубава беше тя наистина!