Ичийоо Хигучи
Съзряването (3)

3

Косата й — разплетена щеше сигурно да й стига до петите — бе стегнато прибрана нагоре. Шагума, червената мечка, страховито име за дамска прическа, но така модна, че може би дори госпожичките от изисканите домове я бяха възприели. Кожата й беше бяла, носът добре оформен. Устата бе малко големичка, но затворена не правеше впечатление на непривлекателна. Взети поотделно, чертите й несъмнено далеч не бяха безупречни. Обаче притежаваше пък тихо, ясно гласче, жив характер и очарователни очи, когато те погледне. Бих искал да видя как ще изглежда след три години; какво щяха да кажат младежите, прибиращи се в къщи от квартала, когато видеха Мидори от Дайкокуя с кърпа в ръка, току-що направила утринната си баня, с бяла шия над оранжевочервеното лятно кимоно, освежено с птици и пеперуди, стегнала високо на кръста черния си атлазен пояс, и с цветните си сандали, малко по-дебели от тези, които обикновено сме свикнали да виждаме по тези места. Мидори бе родена на юг и в речта й още личаха приятните белези на южняшкия говор.

Хората най-много се възхищаваха от непринудената й щедрост. Доходът й беше забележителен за възрастта й. Сестра й бе преуспяваща в квартала и част от припечеленото отиваше за самата Мидори. Клиенти и обожатели, надявайки се да спечелят благосклонността на гордата дама, повикваха Мидори: „Иди да си купиш кукла“ или „Ето ти малко пари, но едва ли ще стигнат за топка“. Никой не гледаше на тези подаръци съвсем сериозно. За дамите те бяха един вид делова сметка, а Мидори знаеше добре как да не се покаже много благодарна. „Елате, ще ви почерпя всички“ — еднаквите гумени топки за двадесет нейни съученици бяха дреболия. Веднъж тя зарадва приятелката си — жената от книжарницата, — като изкупи всичките залежали игри по рафтовете. Подобно разточителство беше малко прекалено за възрастта и положението на Мидори. До какво щеше да стигне всичко това? Тя си имаше родители, разбира се, но никога не беше се чуло да са й казали груба дума. И ако някой проявеше любопитство за това защо я глези собственикът на сестрината й къща, Дайкокуя, откриваше, че Мидори не е осиновена от него, нито изобщо му е роднина. И когато онзи господин заминеше на юг да прецени сестрата, те тримата — Мидори, майка й и баща й — капитулираха пред неговите ласкателства, стягаха си куфарите и начаса, независимо какво диктуваше разумът, отиваха да се грижат за дома му. Майката прибираше ушитото от хубавиците, бащата водеше счетоводните книги някъде в квартала. Мидори с неохота отиваше да учи шев и музика, ходеше и на училище, но извън това свободното време си оставаше нейно: половин ден на улицата, половин в стаята на сестра й, ушите й гърмяха от звуците на триструнната китара и барабаните, а пред очите й бяха червените и пурпурни цветове на града без нощ. Когато тя за пръв път дойде в Токио, излезе навън с бледолилава якичка, пришита към кимоното, и момичетата от близките къщи се смееха: „Селянка, селянка!“ Плака за това три дена и три нощи, но сега тя се смееше първа. „Кой ви каза да се облечете така?“ — питаше иронично Мидори и никоя не смееше да и възрази.

Празникът бе определен за двадесети. Приятелите на Мидори я отрупваха с предложения.

— Ще направим нещо заедно — рече Мидори. — Не се тревожете за парите. Имам достатъчно. Само кажете какво искате.

Приятелите, съзрели по-бързо от възрастни благоприятната възможност за себе си, решиха, че едва ли друг път ще им се удаде да разполагат с такава щедра, макар и властна дама.

— Какво ще кажете за едно представление? Ще използуваме някой магазин, където всеки да ни види.

— И смятате това за идея? — Момчето, което се обади, вече носеше лентата си за глава по модния начин за празника. — Ще вземем едно микоши^[1]. Истинско. Колкото по-тежко, толкова по-добре. Ячой, ячой.

— Значи, ще оставите Мидори вън от всичко и само вие ще се забавлявате, така ли? Какво искаш да направиш, Мидори? — Момичетата желаеха тя да реши въпроса, но се даде типично за тях предложение час по-скоро да забравят за празника и да отидат да гледат пиеса.

— Какво ще кажете за магически фенер? — Живите очи на Шота зашариха от един към друг. — Аз имам малко картини, а ще помолим Мидори да купи останалите. Ще използуваме книжарницата. Аз ще манипулирам с фенера, а говоренето ще възложим може би на Сангоро. Как мислиш, Мидори?

— Добре, добре. Ще трябва да се смееш на Сангоро. Можем да поставим във фенера и негова снимка.

Плановете бяха изготвени. Шота подканваше да се събере по-скоро всичко необходимо.

Към деветнадесети новината достигна глухата улица.