Ичийоо Хигучи
Съзряването (4)

4

Няма нито едно кътче наоколо, където да не звучат барабанът и триструнната китара — шамисенът. Защо тогава е необходим такъв шумен празник? Ала този празник е нещо специално — с него може да се мери само Отори през ноември.

Главната улица и глухата улица си имаха отличаващи ги кимона, с извезани на тях име на улицата. Не така красиви както миналогодишните, някой измърмори. Ръкавите бяха привързани с жълти ленти, колкото по-ярки, толкова по-добре. Имаше крушообразни дарумски кукли, бухали, кучета от папие-маше за тези под тринадесет или четиринадесет години и детето, което можеше да покаже най-много неща, беше най-гордото. Някои имаха седем, девет, единадесет, висящи от ръкавите им. Малки и големи звънци дрънкаха на гърбовете, юноши подскачаха весело, на краката с чорапи — заразителна проява на жизненост.

Шота стоеше настрана от тълпата. Светлата му кожа на фона на наметалото с червени райета и тъмносиня долна риза веднага привличаше вниманието и като се вгледаше по-внимателно, човек забелязваше, че стегнатият зелен пояс е от скъп креп, а китайската изработка на наметалото показва майсторско боядисване. Носеше празнично цвете в лентата на главата си, а сандалите му повтаряха ударите на барабаните. И въпреки всичко той стоеше настрана от вдигащите шум.

Вечерта преди празника премина без инциденти и сега самият голям ден привършваше. Дванадесет от тях се бяха събрали в книжарницата, само Мидори я нямаше. Тя още се бавеше с вечерния си тоалет.

— Какво става с нея? — Шота отиде няколко пъти да вратата. — Иди да я подканиш да побърза, Сангоро. Ходил ли си някога в Дайкокуя? Просто я извикай от градината. Тя ще те чуе. Бързо.

— Искаш да отида да видя? Ще оставя тук фенера. Но някой може да вземе свещта — наглеждай го, Шота.

— Скръндза… Иди да я извикаш и се върни колкото можеш по-бързо.

Сангоро като че ли приемаше да го мъмре момче по-малко от него.

— Отивам. Ще се върна завчас. — И той се завтече — като същински летящ дева^[1]. Затова момичетата се изкискаха.

Той беше нисък, с едра глава и почти без врат. Лицето му, когато погледнеше някого през рамо, приличаше на чипоносата маска, която носят участниците в танца на лъва, и не беше трудно да се отгатне защо го наричаха Зъбльото Сангоро. Беше мургав, почти черен, но най-много привличаше окото изразът на лицето му. Винаги засмян, той имаше по една миловидна трапчинка на всяка буза, а веждите му бяха извити така, сякаш някой ги беше забол слепешката с топлийки в някоя домашна игра. Ето, казваше някой, едно дете без злоба в сърцето. Грубото кимоно на Сангоро не се съчетаваше с останалите — лошо, че нямал малко повече време да се приготви, каза той на приятелите си, които не знаеха истината. Баща му беше с шест деца, Сангоро най-големият, и си изкарваше хляба с рикшата. Имаше си постоянни клиенти от чайните, но колкото и бързо да се въртяха колелата на рикшата му, колелото на семейното благополучие никога не беше в ритъм с тях.

Пратиха преди две-три години Сангоро в една печатница, недалеч от парка Асакуза. Дванадесет години беше достатъчна възраст, за да започнеш да помагаш в издръжката на семейството. Той обаче съвсем не бе трудолюбив и не се задържа там дори десет дена. Опита и няколко други занятия, но и тях не продължи повече от месец. От ноември до Нова година той припечели малко пари от топките с перца^[2], които правеше в къщи, а през лятото с таланта си на амбулантен търговец той помагаше на продавача на лед край лечебницата в квартала. Приятелите му се отнесоха неодобрително, когато го видяха да тегли една естрада на колела на Йошиуарския карнавал миналата година — това бе работа за нискостоящите музиканти и танцьори от Маненчо. Спечели си нов прякор и сега той беше още в употреба. Но всеки знаеше, че Сангоро е веселяк и няма да му се разсърди. Това беше единственото предимство в живота на Сангоро.

Танакая — занятието на семейството на Шота — беше всичкото, което поддържаше живота на Сангоро и семейството му. Лихвата, която те плащаха, не беше ниска, разбира се, но кой можеше да се оплаче от лихваря, без чиито услуги човек е обречен на глад?

Шота веднъж предложи Сангоро да се присъедини към неговата банда и Сангоро не можа да откаже. От друга страна, беше роден на глухата улица, беше отрасъл там и земята, на която живееше, принадлежеше на храма „Рюгеджи“, а къщата, където живееше — на бащата на Чокичи. Не можеше открито да се обяви против глухата улица, но колкото можеше по-тихо той премина към Шота и главната улица. Укорните погледи, които трябваше да понася, бяха наистина мъчителни.

Шота се върна в магазина, подсвирквайки си един любим откъс от „Тайната среща“.

— Е — изсмя се жената на книжаря, — виждам, че ще трябва тебе да гледаме.

Ушите на момчето пламнаха.

— Хайде, всички — извика то с глас по-силен, отколкото бе необходимо. — Да вървим да чакаме отвън.

На предната врата той се сблъска с баба си.

— Тука си бил, значи. Защо не дойде да вечеряш в къщи. Много си бил зает, предполагам. И не чу ли, като те виках досега толкова пъти?… Ще се върне да играе с вас по-късно. — А на жената на книжаря рече: — Дано да не ви е безпокоил много.

На Шота не му оставаше друго, освен да тръгне с баба си.

Колко самотно ти става, когато това дете си отиде! Почти колкото преди и все пак ние възрастните го долавяме. Той не е шумно дете и не умее толкова добре да пуска шеги като Сангоро, но все пак не прилича на повечето други богати момчета.

А видяхте ли проклетата му баба? Има най-малко шейсет и три лазарника, а се натъкмила като младо момиче. Чудно как не си слага и руж. Мърка като котка, но дори някой току-що да е умрял, тя пак веднага тръгва да си събира парите. Сигурно ще умре с торба пари в ръцете, толкова ги обича. Но какво можем да направим ние — как да вдигнем глава срещу нея? Казват, че давала в заем пари и на големите къщи в квартала.