Ичийоо Хигучи
Съзряването (16)

16

Като криволичеше и се промушваше през тълпата, Шота забърза пак към книжарницата. Сангоро бе затворил лавката за картофи и със спечелените пари, които дрънкаха в джоба му, говореше важно на братчетата и сестричките си:

— Ще ви купя каквото поискате. Само кажете какво е то.

Шота нахълта в магазина сред всичката тази радост.

— Шота. Аз те търсих. Припечелих цял куп пари — искам да те почерпя.

— Мислиш, че ще ти позволя да ме черпиш? Простирай се според чергата си! — Подобна грубост не беше обичайна за Шота. — Други неща сега ме вълнуват — добави мрачно той.

— Бой с някого? С кого? Рюгеджи? Чокичи? Къде ще почне? Там ли? Край светилището? — И Сангоро пъхна недоядената кифла в джоба си. — Сега няма да е както преди. Кажи ми го малко отнапред и те няма да ме натупат. Ще нанеса първия удар. Хайде, Шота, да вървим да се бием с тях.

— Не е толкова бързо, не е. И изобщо не се отнася за бой. — Ала Шота не можеше толкова лесно да разисква този въпрос. Стисна здраво устни.

— Когато нахълта така стремително тук, наистина си помислих, че ще става някъде бой. Но чуй ме, Шота. Ако не ги нападнем тази вечер, няма да имаме друга такава възможност. Чокичи изгубва дясната си ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли чул? Самият аз току-що научих. Баща ми говореше с жената от „Рюгеджи“. Нобу отивал някъде да учи за поп. И няма да може да се бие, като облече онези дрехи. Ръкавите все се заплитат, нали висят чак до земята. Но от догодина ти ще имаш и главната, и глухата улица. Никой не ще може да те спре.

— Кротко, кротко. Само за две пари ще отидеш при Чокичи завчас. Сто души като тебе не могат да ме накарат да се почувствувам малко по-добре. Хайде върви, да не мислиш, че ме е грижа на чия страна ще бъдеш. Исках сам да се заема с Рюгеджи, но щом ще бяга нанякъде, нищо не мога да сторя. Помислих си, че ще почака до идната година, когато завърши училище. Защо толкова се е разбързал? Страхливец!

Но той съвсем не се тревожеше за Нобу. Вместо това прехвърляше в главата си странното поведение на Мидори и не запяваше обичайната си песен. Тълпите, които се лееха отвън край магазина, сякаш бяха безгласни и меланхолични. У Мидори и в книжарницата този празник изглеждаше съвсем тъжен. Цялата вечер Шота кисна нацупен в книжарницата.

От този ден нататък Мидори се промени. Отиваше в стаята на сестра си в квартала, когато имаше работа, но вече дори не се спираше да поговори с някого по пътя. Когато приятелите й бяха самотни и я викаха да излезе да поиграят, тя ги отклоняваше с безкрайни обещания и дори с Шота се държеше студено, Шота, който й беше толкова близък приятел. Твърде лесно се изчервяваше. По всичко изглеждаше, че хубавите дни, прекарани в книжарницата, никога няма да се върнат.

Мнозина бяха озадачени от промяната. Някои се питаха да не би момичето да е болно, но майка му само се усмихваше хитро.

— Тя ще бъде скоро пак весела, както преди. Сега си е дала малко отдих.

Някои хвалеха Мидори, задето е станала така тиха и като голяма жена, други скърбяха за забавното дете, което си бе отишло. Веселието угасна на главната улица като изтлял огън. Рядко се чуваше песента на Шота, но всяка вечер един фенер някак студено минаваше наблизо по насипа и хората знаеха, че Шота е излязъл да събира лихвите. Само смехът на Сангоро, когато понякога двамата излезеха заедно, звучеше както преди.

Мидори не научи нищо за плановете на Нобу. Прежният дух още беше скътан някъде, само дето тя се чувствуваше така особено през последните няколко седмици. Беше стеснителна, всичко я затрудняваше. Една мразовита утрин някой остави книжен нарцис на пътната й врата. Към него нямаше бележка, но по свои съображения Мидори го сложи във ваза и седна наблизо, загледана в цветето с любов. А после — тя не си спомняше къде — научи, че на другия ден Нобу е облякъл в семинарията черните си дрехи.