Ичийоо Хигучи
Съзряването (11)

11

— Бау! — Шота отвори вратата и подаде глава навън, за да види кой от приятелите му идва. Някой се отдалечаваше бавно под стрехите на две-три къщи от него. — Кой си ти, кой си ти? Хайде, ела вътре. — И Шота нахлузи сандалите на Мидори, изтича вън на дъжда. — О, това бил той. — Върна се към книжарницата. — Няма да дойде, дори ти да го извикаш, Мидори. Това е той. — Шота изви длан върху косата си, за да изобрази бръсната глава на свещеник.

— О, той ли бил? Нафукан поп. Не мога да го търпя. Просто не мога. Идвал е да си купи молив или нещо такова, чул ни е, спрял се е отвън да слуша и после си е отишъл. Нагъл, долен, надут, пелтек, зъбите му на километър един от друг — нека само да дойде и Мидори ще му даде заслуженото. Не беше чак толкова страшен. Мидори потрепна, когато дъждът, който се стичаше от стрехите, й капна на челото. Тя виждаше Нобу на светлината на газовите лампи, вече на четири-пет къщи от нея. Беше приведен леко напред и носеше груб японски чадър над рамото.

Мидори все гледаше подир него. Гледаше как стъпва тежко по улицата.

— Какво има, Мидори? — потупа я Шота по рамото.

— Нищо — отвърна разсеяно тя и се обърна, за да се прибере в магазина. — Не мога да го търпя. — Започна да брои спечеленото в играта. — Като го гледаш така да се мъдри, никога не ще помислиш, че може да участвува в побой. Не можеш да кажеш какво му е в главата. Ти не го ли мразиш? Според майка ми добрите хора си казват всичко направо. А той върши тъкмо обратното, ето какво не му харесвам. — Винаги се цупеше, беше всъщност лош, стига да разбереш това. Шота не е ли съгласен? Мидори не можеше да намери достатъчно резки думи.

— Все пак знае нещо. Не е като невежата Чокичи.

— Какви големи приказки! Знаем, че си вече порасъл, Шота. Хайде, кажи още някои такива. — Тя се пресегна и го ощипа по бузата. — Вижте го. И той като същински поп.

— Скоро ще порасна, ако не съм още. И сигурно ще нося дълго палто като мъжа от Кабатая и златния часовник, който баба пази за мене; ще си направя и пръстен, ще пуша цигари. Как мислиш, че ще изглеждам?

— Чудесно! — изсумтя Мидори. — Ти с дълго палто. Ще приличаш на подвижно аптекарско шишенце.

— Какво искаш да кажеш?… Мислиш, че винаги ще бъда толкова малък? И аз ще порасна.

— Кога ще стане това, Шота? Чуй — и мишките ти се смеят.

Мишките се гонеха назад-напред по кухия таван.

Всички се изсмяха освен Шота. Очите му както винаги шареха от един на друг.

— Мидори ми се присмива. Но аз ще порасна. Какво смешно има в това? И ще си взема хубавичка жена, и ще излизам на разходка с нея. Обичам хората да бъдат хубави. Не като Лещенката от фурната или Маджуненото лице от магазина за подпалки. Ако някой се опита да ми даде някоя от тях за жена, ще я изпъдя да си върви в къщи. — Той добави натъртено, че мрази повече от всичко на света белезите от шарка по лицето.

— Добре, че все пак идваш тук в такъв случай — изсмя се книжарката. — Не си ли забелязал, че и аз имам такова лице?

— Но вие сте възрастна. Пък аз говоря за кандидатките за женитба. Старите тук не влизат в сметката.

— По-добре да си бях мълчала… Чакай да помисля. Казват, че най-хубавите момичета наоколо били О-року от цветарницата и Кии от магазина за бонбони. Реши ли се вече, Шота? Какво ще предпочетеш? Хубавите очи на О-року или хубавия глас на Кии?

— О-року, Кии — какво им е хубавото? — Той се изчерви и отстъпи от светлината.

— Обичаш тогава Мидори, така ли? Всичко ли си решил вече?

Шота бързо се обърна.

— Какво говори тя? — И поде училищна песен, като зачука в такт по стената.

— Да почнем отново играта. — Мидори събра топчетата. Тя не се беше изчервила.