Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (8)

Глава осма

Лари твърдеше, че това е най-изгодната сделка за сезона — пълен дял в една къща на Файър Айланд, която се продавала, понеже собственичката получила нервно разстройство.

— От това, че е живяла в къщата ли? — попита Тед.

— Не знам. Станало е по празниците на Четвърти юли. Не се запознала с никого и когато седмицата свършила, не могла да стане от стола си.

Тед имаше угризения, че ще се възползува от нечие душевно състояние, а също и от това, че ще купи дял от къща, в която са живели хора с нервни разстройства. По настояване на Лари той реши да се обади на жената, която отговаряше за къщата — една специалистка по вътрешна архитектура с десетгодишен син, с която Лари се срещаше.

— Ние всички сме родители без партньори — каза тя на Тед по телефона. На него му стана неудобно, че жената говори толкова спокойно по този въпрос. Значи, той влизаше в дадена категория. — Не искаме в къщата да има несемейни хора — продължи тя. — Ще бъде идеално, ако дойдете. Освен това сте мъж. Ние търсим още един мъж.

В петък в пет и половина Ета заведе Били пред информацията на гарата в Лонг Айланд. Гарата беше претъпкана с хора, които се блъскаха, за да излязат от града, да се качат на следващия влак, да отидат в предградията или на морския бряг, и Тед препускаше напред с всички останали. Когато видя, че Ета и Били го чакат пред информацията, гледката така го изненада, че той намали ход и просто спря. Били, който заемаше толкова основно място в неговия живот, Били, тази важна фигура, изглеждаше невероятно малък сред препълнената гара, заобиколен от големия свят. Той държеше Ета за ръка като съвсем малко момченце.

— Здравейте! — извика Тед и детето се втурна да го прегърне, сякаш не го беше виждало седмици наред, удивено, че собственият му баща е изникнал по някакво чудо от тази бъркотия.

 

 

Тед винаги беше смятал, че океанският плаж на Файър Айланд е пренаселен и мръсен. Изведнъж, видян през очите на Били, с фунийки сладолед, с магазин за играчки и барче за пица („Ти не ми каза, че тук има пица!“), — океанският плаж стана Кан.

Той откри къщата сред многото еднакви вили със закрити веранди, тази и с розова табелка, на която пишеше: „При Глория“. На вратата се появи самата Глория — с едър бюст, към четиридесетгодишна, с памучни панталони. На тениската й, както изискваше модата, се мъдреше дълбокомислен надпис: „Големи цици“.

— Вие сигурно сте Тед — избоботи тя гръмко и Били се опита да се скрие между краката на баща си. Тя го запозна с останалите „наематели“: Елън — редакторка на свободна практика с единадесетгодишна дъщеря, Боб — психиатър с шестнадесетгодишен син, с когото прекарваше лятото, и Марта, четиридесет и шест годишна собственичка на магазин за диетични храни с деветнадесетгодишна дъщеря. Къщата имаше обща столова — дневна и пет спални. Всеки родител без партньор се задължаваше да спи в една стая с детето си.

Според вътрешния правилник, закачен над умивалника, всеки родител поемаше изцяло отговорността за детето си по време на хранене. Наемателите се редуваха да приготвят яденето, но никой друг освен родителя не беше задължен да се разправя с капризите или цупенето на детето по време на храна. Родителите се разкарваха напред-назад, за да изстудяват на чешмата гореща варена царевица или да затоплят изстинала варена царевица. Редакторката Елън, към четиридесетгодишна жена, висока метър и осемдесет, следеше всички на масата, за да види дали се харесва пилето й. Психиатърът, прегърбен, строг мъж към петдесетте, почти не разговаряше с присъствуващите. Синът му, прегърбено, строго момче, на вид и той към петдесетгодишен, също много малко говореше. Дамата, която имаше магазин за диетични храни, очевидно познаваше хранителните качества на собствените си стоки — тя беше висока метър и петдесет и два и тежеше около осемдесет и пет килограма, а русата й дъщеря беше само няколко сантиметра по-висока и няколко килограма по-тежка от майка си. За десерт двете изяждаха цяла шоколадова торта.

Следобед дойде Лари. Двамата приятели не се виждаха често през последните години и като гледаше сега Лари сред пейзажа на Файър Айланд, където едно време двамата ергенуваха, Тед забеляза как буйната му къдрава коса е започнала да оредява, как е пуснал корем и разбра колко е остарял и самият той.

— Страшно събиране ще има тази вечер. Страшни мацки. — Само в това отношение промяна нямаше.

— Аз трябва да остана с Били.

— Доведи го. И за него ще намерим нещо.

— Браво, Лари.

— Разбира се. Това е Файър Айланд, стари приятелю. — И си тръгна заедно с Глория, сменила тениската си, която беше изцапала на обяд, с по-чиста тениска със същия надпис.

Тед и Били прекараха приятни дни на плажа. Тед дори успя да изиграе няколко гейма волейбол, докато Били строеше пясъчни замъци наблизо. Лари се обади от Оушън Бей Парк в събота следобед. Щеше да чака Тед в шест часа, за да го закара с колата в града — на Лари можеше да се разчита.

— Една малка подробност. Не казвай нищо за мен на Глория. Ние се разделихме.

— Лари, как може да сте се разделили? Вие дори не сте се събирали.

— Събрахме се за една седмица. Ама ти, приятел? Намери ли си нещо?

— Не съм търсил.

— Тогава потърси! Излез и хвани някоя.

Бяха минали четири месеца, откакто Джоуана го напусна. Той не беше докосвал жена. А през шестте години, докато живееше с Джоуана, не беше докосвал друга жена освен нея.

— Много време вече се мина — каза Тед. — Аз дори не знам какви номера се прилагат днес.

Глория размаха една камбанка, за да събере наемателите на къщата. Тя се извини на Тед, че внася военен елемент по този начин, но продължи да размахва камбанката. „Само така мога да събера цялата къща“ — каза тя. И ето че звъненето ги събра; всички дойдоха да изслушат какви разходи е направил всеки поотделно, какви са общите разходи и колко трябва да плати всеки. Подялбата на разноските беше елемент от живота в една обща къща, за който той беше забравил. Сега се поставяше въпросът дали Тед иска да идва тук и друг път. Неговата вноска щеше да бъде двеста долара, което според думите на Лари беше много изгодно.

— Не съм сигурен — каза той и всички се втренчиха в него, сякаш това ги обиждаше лично. — Трябва да поговоря с моята половинка.

Били беше навън и играеше на криеница с един приятел от съседната къща. Тед му каза, че е време да се връщат у дома, и точно се канеше да добави, че трябва да решат искат ли и друг път да идват тук, когато Били избухна в сълзи. Той не желаеше да остави своя приятел, своята къща, своя остров. Тед плати исканите двеста долара. Беше вече официален наемател, бройка, родител без партньор в къщата „При Глория“.

В събота и неделя океанският плаж преливаше от хора, обикалящи баровете и увеселенията по къщите. Съквартирантите на Тед обичаха да си стоят у дома. Това беше удобно за него. Той можеше да седи във всекидневната с другите, да приказва или да чете, без да се притеснява, че ще попадне отново в света на несемейните.

— Толкова съм преуморена през седмицата — каза Марта, — че просто мечтая да си почина.

Но Тед усещаше някакво напрежение в къщата, което се засилваше, откакто беше пристигнал и откакто Марта, Елън и Глория започнаха да излизат нощем на кратък лов и да се връщат рано без никакъв успех. Психиатърът Джордж рядко ставаше от стола си. В социално отношение Били беше успял да се приспособи най-добре. Той имаше един петгодишен приятел от съседната къща на име Джоуи, с когото играеха по терасите или караха малки червени колела по алеите с банда други деца.

Третата съботна вечер Тед остана сам във всекидневната с Джордж. И двамата държаха книги. Той се почувствува задължен да каже нещо на Джордж. Толкова рядко си говореха.

— Интересна ли е? — зададе Тед един неинтересен въпрос.

— Да.

Джордж продължи да чете.

— За какво се разправя? — „Нима наистина аз питам това.“ Том искаше да си вземе думите обратно.

— За старческото оглупяване — отговори Джордж и с това разговорът приключи.

Половин час по-късно Тед затвори книгата по океанография, която четеше, и каза лека нощ.

— Жена ви ви е оставила? — каза неочаквано Джордж и Тед се изненада.

— Да. Преди няколко месеца.

— Разбирам.

Джордж като че ли обмисляше нещо. Тед зачака. Човекът беше все пак психиатър!

— Аз мисля — заговори бавно Джордж, подбирайки внимателно думите си, — че трябва повече да излизате.

— Трябва повече да излизам? Джордж, това бих могъл да го чуя и от майка си.

 

 

Повече не можеше да отлага. Беше вече втората седмица на август. Били играеше в къщата на приятеля си и беше поканен там на вечеря. Тед разполагаше най-малко с два часа свободно време, а в една от къщите на съседната улица имаше коктейл на открито. Той си наля някакво питие и тръгна натам с чаша в ръка. Както вървеше по алеята със звънтящия в чашата му лед, заобиколен от хора с чаши в ръце, в съзнанието му нахлу нещо познато. Той щеше да я забележи на терасата, нея, най-красивото момиче, щеше да си пробие път до нея, да разбере името и телефонния й номер, щяха да се срещнат в града, да излязат заедно, да се оженят, да… Джоуана, Джоуана, къде си? Очите му се наляха със сълзи, но той ги преглътна. Нямаше да плаче заради нея.

Лари беше вече там, прегърнал една новооткрита едрогърдеста хубавица. Той махна с ръка на Тед, който се запровира през тълпата, оглеждайки по стар навик състава и отляво, и отдясно.

— Ето те и теб, приятелю. Тед, това е Барбара. И нейните приятелки Рода и Синтия.

Дамата на Лари беше хубавичка, силно гримирана, малко грубовата. Всичките бяха около тридесетгодишни. Рода беше ниска, пълничка и имаше лоша кожа. Едно време Тед направо би я подминал заради външността й. Сега изпита състрадание — пак заради външността й. И тя беше дошла да се продава, както и той. Синтия беше малко по-хубавичка, нежна брюнетка с елегантна фигура.

— Тед се връща пак в нашето царство.

— Горе-долу е така.

— Ще ви кажа нещо, момичета, но да си остане между нас. Той беше голям ухажор едно време.

Те се засмяха, високо и пискливо. Но Тед не се засмя и Синтия изведнъж млъкна.

— Какво работиш, Тед? — попита Синтия.

— Продавам място за реклами.

Той позна, че не разбраха какво им каза.

— Когато видите в някое списание реклами, това значи, че някой е продал празно място от списанието на хора, които искат да рекламират нещо. Аз съм представител на списанията, обаждам се на рекламните агенции и се опитвам да им продам място, за да рекламират стоките на клиентите си.

— Звучи интересно.

— А ти какво работиш?

— Аз съм секретарка в адвокатска кантора.

— Не е лошо.

Барбара беше поканила Лари на вечеря, а Синтия от своя страна покани и Тед. Той се върна в къщата и помоли Марта да сложи Били да си легне. Марта нямаше нищо против. Тед се уговори и с Били и отиде на вечерята. Барбара и Синтия имаха още една съквартирантка, която беше поканила на вечерята някакъв тридесетгодишен мъж. Майката на Барбара също търсеше забавления за уикенда и се опитваше да изглежда по-млада от дъщеря си. Беше поканила двама масивни мъже със спортни ризи. Беше ги намерила на кея, край собствената им моторница. Моряците си носеха бира в пластмасова каса.

— Тази вечеря няма да е като по рекламите в „Таймс“ — прошепна Тед на Лари.

— Чакай малко, докато видиш какво ще ядем. Яйца на скара с дървени въглища.

За изненада на всички Барбара се появи с пържоли, посрещнати с шумно одобрение. Моряците се заеха с готвенето. Тед и Лари направиха салата. Бира и други алкохолни напитки имаше в изобилие. Единият от моряците се оказа футболен запалянко и по време на вечерята се водеха разговори на спортна тема. Майката на Барбара беше направила орехов сладкиш, който предизвика нови възгласи на одобрение. Всички говореха за ядене, за това каква чудесна компания са и как трябва да си наемат заедно една голяма къща. Синтия беше най-мълчаливата от всички, сякаш се страхуваше, че ако приказва много, ще обиди мъжа, когото беше довела, и той ще изчезне. Тя разпита Тед по-подробно за работата му, той я разпита за нейната. Някой пусна грамофона с пълна сила и Тед се озова сред една от онези забави, чиято шумна музика долиташе в стаята му, когато се опитваше да заспи. Той танцува със Синтия и докато тя притискаше слабото си тяло в неговото, Тед усети, че за първи път от месеци насам се възбужда съвсем естествено.

Когато стана още по-шумно, той хвана Синтия за ръка и двамата тръгнаха по алеята към океана. Спряха за малко и тогава той я целуна. Тя отвори устата си, те се притиснаха един към друг, езикът му докосна нейния и ръцете му започнаха да я опипват цялата, под дрехите, навсякъде. Той я поведе встрани от пътеката, повали я върху дюните, където нямаше да ги видят, и започна да я целува и прегръща, а тя каза „О, Тед“; за момент той не можа да отговори, тъй като не помнеше името й, дявол да го вземе, и си мислеше, че като нищо могат да го арестуват, но в следващия миг се сети, че тя се казва Синтия, и успя да извика „О, Синтия“. Една полицейска кола, която обикаляше плажа, ги заслепи с фаровете си и в тъмнината, докато се препъваха да се изправят на крака и да оправят дрехите си, те имаха чувството, че са ги осветили с прожектори. Тръгнаха обратно по тъмната алея, като спираха често да се целуват. Веселието в къщата продължаваше с пълна сила, лампите още светеха и без да знаят къде да отидат или какво друго да правят, те продължиха да се целуват по алеята и на Тед му домъчня за нея, защото тя така отчаяно искаше някой да я обича малко, да я измъкне от къщата, от компанията, макар че този някой не можеше да запомни името й. Облегнаха се на една ограда в тъмното и неговите пръсти пак започнаха да я опипват — ах, колко е лепкаво тук, имаше чувството, че целият град лепне.

Лампите в неговата къща вече не светеха и той я хвана подръка.

— Ами твоето момченце?

— Няма да се събуди.

Вкара я скришом в къщата, в стаята си, в леглото до Били, където детето похъркваше в съня си, опита се да завие и двамата в чаршафа, така че ако Били се събуди, да види един чаршаф, а не човек — дано само не помисли, че е призрак, — и като се наместваше внимателно, за да не скърца много и без това скърцащото легло, той я целуна още няколко пъти от кавалерство и свърши, кажи-речи, със самото започване.

— Съжалявам — каза той. — Отдавна не ми се беше случвало.

— Няма нищо — отговори тя.

Останаха така двамата — свити в едно тясно легло, скрити под един чаршаф, до едно спящо дете. Тед почака и след това започна да се опитва отново, леглото скърцаше, Били се обръщаше в съня си, а тя се беше наситила за тази нощ на романтичната морска любов.

— Не ставай — каза тя и оправи дрехите си, които изобщо не беше събличала. И той попридърпа дрехите си, които също не беше събличал, и понеже правилото гласи, че дамата трябва да се изпрати в къщи, той я изпрати мълчаливо до дома й. Там веселието продължаваше. Той я целуна, тя го целуна небрежно и влезе вътре. Пет минути по-късно той беше в леглото си при Били.

На другия ден те се разминаха по алеята, поздравиха се и наведоха очи; връзката им беше съвсем маловажна, бе продължила само една нощ, но Синтия, чието име той забравяше дори когато беше с нея, значеше за него повече, отколкото би искал. Той беше спал за първи път с жена след заминаването на Джоуана. Следващия път щеше да бъде по-внимателен, по-нежен, да се прояви по-добре — но щеше да бъде с друга жена, не с Джоуана, никога вече с Джоуана. Досега все не искаше да признае това, но сега беше преминал тази бариера. Жена му го беше оставила и щом го е оставила, той все някога трябва да установи връзки с други жени. Беше се върнал в света на несемейните.

Ако се бе излъгал да повярва, че е достатъчно само да се появи някъде, където са поканени много гости, за да си намери любовница, той се убеди, че това съвсем не е така още на следващия коктейл на открито, където никой не го забеляза, също и на по-следващия, както и на празника по случай Деня на труда^[1], където всички се мъчеха да завържат запознанства; той стоеше на алеята в полумрака с чаша в ръка, наблюдаваше хората, тръгнали да се забавляват, и спря най-елегантната жена, която бе виждал от седмици наред — красиво момиче с бяла рокля. Каза й колко е красива, а тя се усмихна и съвсем не изглеждаше равнодушна, но бе тръгнала на гости, а той не можеше да отиде с нея. Гледаше я как се отдалечава и знаеше, че няма да се срещнат никога вече, защото в къщата го чака едно четиригодишно момченце, което току-що е повърнало на пода във всекидневната, а сега си почива в стаята и баща му не може да го остави, за да преследва разни призрачни дами в бяло. Гледайки хората, тръгнали да се забавляват за последен път през това лято, той им завиждаше — толкова е просто да си сам, да се грижиш само за себе си, а той не може да излезе дори да се поразходи.

— Как се чувствуваш, котенце?

— Лошо ми е, татко.

— Знам. Мисля, че си преял пуканки у Джоуи.

— Преял съм пуканки у Джоуи.

— Опитай се да заспиш сега, миличък. Утре е последният ни ден тук. Ще прекараме много хубаво. Ще построим най-големият пясъчен дворец на лятото.

— Не искам да си ходя у дома.

— Да, но идва есента. В Ню Йорк есента е прекрасна. Затова заспивай сега.

— Стой тук, татко, докато заспя.

— Добре, котенце.

— Аз съм преял пуканки у Джоуи.

 

 

Последния ден в къщата „При Глория“ Елън, редакторката, която не се беше запознала с никого през цялото лято, не можеше наистина да стане от стола си. Джордж, психиатърът, готов винаги да анализира нещата на място, каза, че Елън била податлива на внушения и че случаят с бившата собственичка, която също така не могла да стане от стола си след празниците по Четвърти юли, й е подействувал отрицателно. Този случай се превърна в елемент от фолклора на Файър Айланд, предаваше се от уста на уста и влезе в неписаната история на острова, нещо като спортна сензация на сезона — най-много нервни разстройства в една къща през летния сезон.

Тед се включваше отново в старата, мръсна игра, която можеше да приключи още на Файър Айланд, но вече знаеше, че тя ще продължи дълго време.