Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (1)

Глава първа

Той не очакваше, че ще има кръв. Не беше подготвен за това — не го пишеше в книгите, а и акушерката не беше споменала нищо за кървене или за кафяви петна по чаршафите. Беше предупреден, че ще я боли, и беше готов да й помогне да изтърпи болките.

— Тук съм, скъпа. Хайде, поеми въздух сега — подкани я той, както го бяха учили, старателен като войник. — Едно, две, три, издишай…

— Майната ти! — каза тя.

Той искаше да участвува наравно с нея в безболезненото раждане и затова беше ходил на специален курс, искаше да бъде съпругът, без когото раждането не може да се осъществи, но когато го пуснаха в стаята, се оказа, че са започнали без него. Джоуана пъшкаше и викаше от време на време, неясно на кого, „мръсник“, а на съседното легло една жена пищеше и зовеше на испански майка си и господа, които очевидно не бяха наблизо.

— Ще направим заедно дихателните упражнения — каза той бодро.

Присъствието му беше излишно. Джоуана притвори очи, унесена от болката, а сестрата го избута, за да избърше кръвта и другите нечистотии.

 

 

Когато Джоуана му показа за първи път корема си, за да „го“ чуе, той каза, че това е чудо. Каза го механично. Първите признаци на живот не го заинтригуваха истински. Идеята да си имат бебе беше нейна и той я прие като следващата логична стъпка в брака. Когато тя забременя само месец след като махна спиралата си, той се изненада. Това сякаш нямаше нищо общо с него — идеята, бебето и чудото си бяха нейни.

Знаеше, че трябва да се чувствува свързан с биологичните промени, настъпили у нея. Не го интересуваше новият живот в промененото й тяло, а коремът й, който се притискаше в него, когато се любеха. Той започна да си фантазира какъв може да бъде сексът с дебела жена; като гледаше по улиците, се чудеше дали привлекателността, която толкова много дебели жени притежават, е някаква отчаяна самозаблуда или прикрито самочувствие, че могат да доставят и получават неописуеми сексуални удоволствия. Тед Крамър, който никога не си позволяваше да зяпа снимките във фоайето на киното за порнографски филми близо до службата му, се забавляваше, като пресмяташе каква печалба може да донесе порнографски филм, озаглавен „Тед и дебелата жена“.

В шестия месец Джоуана получи силно кървене. Гинекологът й, д-р Антъни Фиск, обявен от списание „Вог“ за един от най-преуспяващите, надеждни млади гинеколози в западните щати, й предписа „лежане и никакви закачки“. Между Тед и Джоуана възникна спор за точния медицински смисъл на този съвет. Късно една вечер, измъчван от любовна страст, Тед се обади по телефона на д-р Фиск, който се ядоса, защото въпросът не беше спешен, а освен това съвсем не му стана приятно да разговаря с мъж и да му разяснява смисъла на думите, които е употребил. Каза, че медицинският смисъл на съвета му е „тя да лежи на гърба си колкото се може повече и да няма вече никакво чукане“. Тед предложи да потърсят друг лекар, но Джоуана остана непреклонна и двамата се разделиха, като всеки се настани в своята половина на леглото; Джоуана почти не ставаше през последните три месеца и навлезе успешно в деветия месец на бременността си.

През този период тя не проявяваше желание за половинчати любовни закачки, макар че Тед й прочете какво пише в една от книгите за бременности и раждане, където разновидности на полово общуване открито се разрешаваха. „Половият контакт между бедрата може да се окаже подходящо временно разрешение.“

Една нощ, след като тя беше заспала, Тед се опита да онанира в банята, представяйки си дебелата жена, която бе видял същия ден в метрото. Преди да стигне до края, той насочи фантазията си към Джоуана, за да може да й остане верен. Но тъй като се чувствуваше виновен за това свое прегрешение, след този случай насочи желанията си към по-възвишени сфери, отдавайки се на нарастващите вълнения у дома, свързани с дрешки, дюшечета, креватчета, столчета на колелца, нощни лампи, колички и имена за бебето.

Джоуана обръщаше много по-голямо внимание на такива подробности като предимствата на високите столчета с дрънкалки в сравнение с онези без дрънкалки, с които детето може да си играе; той отдаваше това на естественото майчинско чувство, тъй като тя, макар че никога досега не беше ставала майка, толкова бързо беше изучила точните наименования. На него му беше трудно да схване разликата между „layette“^[1] и „bassinet“^[2], понеже „layette“ му звучеше като нещо, на което бебето трябва да лежи^[3], и не го свързваше с бебешки дрешки, а „bassinet“ му напомняше за детска баня, а не за кошче, където бебето лежи; по-лесно се ориентираше в десенираните плоскости за креватчета — те бяха меки, предпазваха бебето от удар и имаха картинки, например зайчета.

Магазинът, от който Джоуана си купуваше дрехи по време на бременността си, се казваше „Мадона“ — според него име, тъкмо подходящо за нея, тъй като тя напълно задоволяваше представите за красивата бъдеща майка. Кожата й беше великолепна, очите й блестяха — приличаше на целомъдрена мадона благодарение мъдростта на д-р Фиск. Джоуана Крамър имаше почти професионално елегантен вид, беше твърде слаба за ръста си, за да прилича на манекен или евентуално на актриса; беше поразително хубава, стройна жена с дълги черни коси, тънък, издължен нос, големи кафяви очи и доста едър бюст за фигурата си. „Най-красивото момиче“ я наричаше Тед. За собствената си външност той нямаше толкова високо мнение. Бе сравнително приятен мъж, висок един седемдесет и пет, с кафяви очи и светлокестенява коса, който съзнаваше, че носът му е твърде дълъг и че косата му е започнала да оредява. Показателно за самочувствието му беше това, че се смяташе най-привлекателен, когато вървеше с Джоуана под ръка. Надяваше се, че детето няма по някаква злополучна ирония на съдбата да прилича външно на него.

Тед беше грижовен по време на бременността, бе готов да носи на Джоуана свински ребърца късно през нощта, да тича за сладолед, но тя не проявяваше нито един от тези общоприети капризи, затова той често й носеше цветя, което преди би считал за прекалено романтично.

Джоуана имаше спокоен сън за жена, бременна в седмия месец. Неговите нощи бяха мъчителни, ту се будеше, ту се унасяше, а в съзнанието му блещукаше някаква смътна тревога, която не можеше да определи.

 

 

В една сивокафява сграда в Гринич Вилидж се събраха десет двойки. Твърдението на акушерката, че жените ще могат да контролират телата си, беше посрещнато съвсем сериозно и никой не каза, че му е невъзможно да си представи как тези десет издути жени, някои от които едва се движеха, ще могат да контролират телата си. На мъжете беше обещано активно участие в раждането на техните деца. Акушерката, ентусиазирана млада жена, облечена в трико, бе единствената жена с плосък корем сред присъствуващите; по средата на обяснението за плацентата Тед започна да си представя нея и плоския й корем в еротични сцени, което прие като знак, че сексуалните му отклонения по дебели жени са приключени.

Героинята на тези фантазии продължи обясненията, а те смутиха дълбоко Тед. Акушерката прожектира на един екран цветни снимки, които за първи път му дадоха най-нагледна представа за развитието на зародиша; след това се появиха снимки на новородени бебета, щастливи майки и горди бащи. В живота на Тед навлизаше едно истинско бебе, не бебе от книга или бебе, скрито в корема, а човек, който диша.

На другия ден по обяд той седеше на стъпалата на библиотеката на 42-ра улица и ядеше сладолед във фунийка; беше разучил колко струват бебешките комплекти в „Лорд и Тейлър“, а преди това беше проверил отново цените на креватчетата в „Сакс“; точно тогава го обзе онази тревога и далечното блещукане придоби някакви очертания. Това беше страх. Той се страхуваше. Страхуваше се, че Джоуана ще умре. Страхуваше се, че бебето ще умре. Страхуваше се, че и Джоуана, и бебето ще умрат. Страхуваше се, че те ще са добре, но че той ще умре. Страхуваше се от това, че си е позволил да създаде дете. Страхуваше се как ще държи бебето, страхуваше се, че ще го изпусне. Страхуваше се, че бебето може да се роди сляпо, недоразвито, сакато с една ръка или с един крак, с по-малко пръсти, с кожа на петна. Страхуваше се, че няма да издържи изпитанието, страхуваше се, че няма да бъде добър баща. На Джоуана не каза нищо за страховете си.

 

 

Реши, че ще е най-добре, ако преодолее страха си. Ще бъде всесилен, ще има власт над всичко, няма да се поддава на предразсъдъци или да разчита на случайности. Ще бъде най-добре подготвеният, най-добре информираният баща в цял свят по въпросите на безболезненото раждане. На седмичните консултации беше съсредоточен и напрегнат. Можеше да проникне в корема на Джоуана като супермен с рентгенови очи и да види в какво положение е бебето, Когато Джоуана в деветия месец започна да става все по-неспокойна, той проявяваше изключително внимание. По негово настояване правеха всеки ден дихателните упражнения. Беше образцов бъдещ баща.

В края на курса в едно квартално училище представиха филм за истинско раждане по безболезнения метод. Сред публиката имаше най-различни нетърпеливи бащи и кореми с всевъзможни форми. Той почувствува, че тези хора са му близки, и им се усмихваше, макар че му бяха непознати. Филмът свърши. Курсът приключи. Тед Крамър беше готов да посрещне бебето.

 

 

— Ще се разочароваш ли от мен, ако не издържа до края?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами говорих с една жена, на която е трябвало да сложат упойка, и тя се чувствува виновна, че не е останала в съзнание при самото раждане.

— Нали казаха, че нищо лошо не може да се случи. Не се тревожи за това, скъпа. Ще издържиш колкото можеш.

— Добре.

„Само не умирай, Джоуана. Ако те загубя, няма да го понеса“ — но не можеше да й го каже гласно. Не искаше да я уплаши или да разкрие собствените си страхове.

 

 

Когато телефонът иззвъня, той седеше на бюрото си в службата, точно там, където се очакваше, че трябва да бъде, на десет минути път с такси от къщи, напълно спокоен. Но спокойствието започна да го напуска от самото начало. Той не беше предвидил честотата и силата на болките и когато стигна в къщи, намери Джоуана да се превива на пода.

— Господи…

— Боли, Тед…

— Божичко…

Всичко, което беше научил в курса, се изпари от главата му, като видя колко силни са болките. Той я пое в ръцете си, докато контракцията премине. После взе чантата, която беше готова от дни наред — беше поръчал таксито да го чака, — и се отправиха към болницата.

— Няма да издържа.

— Ще издържиш, скъпа. Дишай.

— Не мога.

— Можеш. Моля те, дишай!

И тя се опита да поеме въздух през равни интервали, което трябваше да отклони съзнанието й от болката.

— Премина.

— Скъпа, следващия път трябва да поемеш въздух, когато контракцията е най-силна. Запомни. Когато е най-силна.

— Може би трябва да ми сложат упойка.

На 79-а улица и Парк Авеню таксито спря, защото имаше задръстване.

— Не можем да чакаме! — извика той на шофьора.

— Какво мога да направя, мистър?

Тед изскочи от колата.

— Спешен случай! Жената ражда! Спешен случай!

Той се хвърли сред превозните средства и като обезумял уличен регулировчик започна да задържа някои коли, а на други да дава път.

— Мръдни напред този камион, дявол да го вземе. Нека да направим път.

Закоравелите нюйоркски шофьори се подчиниха, слисани от гледката, която представляваше този луд. Постигнал кратък триумф, той се превърна в герой, който спасява бременната си жена от нюйоркското улично движение. Подкараха с пълна скорост към болницата; шофьорът натискаше клаксона, предупреден от Тед: „Карай на червено. Аз ще платя глобата.“

Триумфът му свърши, той беше продължил само миг. Когато стигнаха в болницата, качиха Джоуана горе, а той остана да чака сам в приемното отделение — герой с отшумяла слава. Сега властта беше в ръцете на онези, те разполагаха с Джоуана и й правеха тоалет.

— Това не е честно — възмути се той пред сестрата в приемното. — Трябва да съм горе при съпругата си.

— Те ще ви извикат.

— Кога?

— След около двадесет минути, мистър Крамър.

— Тези минути са фатални.

— Да, знаем това.

В приемното отделение седеше пълен, около тридесетгодишен мъж, отпуснат спокойно на стола, сякаш гледаше телевизия.

— За първи път ли? — попита той Тед.

— Говори ли се така? — озъби се Тед. — „За първи път“!

— Виж какво, приятелю, нищо лошо не исках да кажа.

— Извинявайте. За мен… е за първи път. — Тед се усмихна на себе си.

— На мен ми е за трети път.

— Това чакане… точно когато се чувствуваш най-близко до нея, те ти я взимат.

— Скоро ще свърши.

— Но аз трябва да присъствувам. Ние сме ходили на курс за безболезнено раждане.

— Правилно.

— А вие?

— Моите уважения, но това е глупост. Слагаш упойка, никаква болка и бебето е готово.

— Но това е старомодно.

— А, така ли?

— Не искате ли да сте с нея?

— Аз ще бъда с нея. След няколко дни, през нощта, точно с нея ще бъда.

Нямаше какво повече да си кажат; Тед, усъмнил се в правотата си, се суетеше наоколо, а мъжът, сигурен в себе си, спокойно се отпусна пак на стола. Сестрата каза на Тед, че може да се качи горе, и той тръгна към родилното отделение, където се предполагаше, че Джоуана чака помощ от него. По стълбите си припомни какво е нужно да направи: да следи колко често получава контракции, да й помага при дихателните упражнения, да й отвлича вниманието с незначителни разговори, да изтрива потта от челото й, да мокри устните й. Той ще запази самообладание. Няма да има време даже да се изплаши.

Влезе в стаята и видя, че Джоуана има контракции и се присвива на леглото; опита се да започне с дихателните упражнения и тогава тя му каза: „Майната ти!“ Жената на съседното легло крещеше на испански. Сестрата го отстрани. Нещата не вървяха според предвижданията му.

Най-накрая пристигна д-р Фиск, висок мъж с буйна руса коса. Първите му думи към Тед бяха: „Почакайте в коридора.“ Няколко минути по-късно, след като д-р Фиск кимна и излезе, сестрата даде знак на Тед да се върне в родилната зала.

— Още малко остава — каза сестрата. — При следващата контракция ще я накараме да се напъне.

— Как си, скъпа? — попита той Джоуана.

— По-ужасно нещо не съм преживявала.

Контракциите настъпиха, той я подкани да се напъне и след няколко пристъпа от болезнени контракции и напъни той видя как бавно се появява едно черно петно — върховният момент в раждането, първите признаци за появяването на собственото му дете. Всичко беше извън неговата власт и го изпълваше със страхопочитание.

— Мистър Крамър? — Д-р Фиск се беше върнал. — Сега ще отидем и ще извадим бебето.

Тед целуна Джоуана, тя се насили да се усмихне и той влезе с д-р Фиск в една стая до родилната зала.

— Правете, каквото правя аз, мистър Крамър.

Тед влезе в ролята си на лекар. Изми ръцете си с четка, облече една синя престилка. Застанал пред огледалото с лекарската униформа, изправен пред явната неизвестност, съзнавайки колко малко власт има над всичко, той се поддаде неочаквано на онзи страх, който се беше мъчил да потиска.

— Добре ли се чувствувате?

— Мисля, че да.

— Нали няма да припаднете вътре?

— Не.

— Знаете ли, че когато за първи път започнаха да пускат бащи в родилната зала, някой разви теорията, че след като гледали как съпругите им раждат, мъжете ставали временно импотентни.

— Нима?

— Предполага се, че мъжете или преживяват много силно раждането, или се чувствуват виновни за страданията на съпругата си. Нали знаете, за да задоволят страстта си, те…

Д-р Фиск миеше по странен начин ръцете си.

— В същност ние не разполагаме с истински доказателства, че тази теория е вярна, но тя повдига любопитни въпроси, не мислите ли?

— Не съм сигурен.

— Хайде, мистър Крамър. Не припадайте и не ставайте импотентен — каза със смях д-р Фиск, но Тед, с лице, сковано от напрежение, не оцени неговата лекарска шега.

Влязоха в родилната зала, където Джоуана посрещаше без всякакво достойнство това върховно преживяване. Сякаш я бяха подготвили за някакъв чудноват жертвен ритуал — през кръста й висеше чаршаф, краката й бяха вдигнати и вързани с каиши, а залата беше пълна с хора — лекари, сестри, три сестри-стажантки, събрали се да гледат Джоуана с вдигнати крака.

— Хайде, Джоуана, напъвай само когато ти кажа, и после спирай — каза лекарят.

Това го бяха упражнявали в къщи; бяха го учили в курса. Тед веднага се успокои, като чу нещо познато.

— Мистър Крамър, застанете до Джоуана. Може да наблюдавате там. — Той посочи едно огледало над масата.

— Хайде сега. Напъвай! Напъвай! — извика лекарят и след това всичко стана много бързо — Джоуана изпищя, болезнените пристъпи следваха на вълни, тя се опита да си почине, поемайки дълбоко дъх, последваха нови напъни, Тед я държеше, прегърнал я през раменете, докато тя се напъваше все повече. „Давай докрай, скъпа!“ — повтаряше Тед научените в курса напътствия, тя се напъваше в ръцете му, напъваше и пак напъваше, бебето изплака, Джоуана плачеше, Тед целуваше Джоуана по лицето, по очите, целуваше сълзите й, хората в стаята, които не се оказаха безстрастни наблюдатели, сияеха, даже известният лекар се усмихваше и докато всички тържествуваха, премериха и прегледаха бебето. Тед Крамър застана над Уилям Крамър, преброи крайниците му, преброи пръстите на ръцете и на краката му и видя с облекчение, че всичко е наред.

В болничната стая приказваха тихо за разни подробности, за хората, на които Тед трябва да се обади, за нещата, които трябва да свърши; след това тя поиска да спи.

— Ти беше фантастична, Джоуана!

— Е, успях. Следващият път ще го донесе щъркелът.

— Обичам те.

— Аз също те обичам.

Той се качи в детското отделение, за да погледне още веднъж бебето, което лежеше в една картонена кутия. То спеше, мъничко като фъстъче.

— Лека нощ, малко момченце — каза той високо, опитвайки се да убеди себе си, че всичко е истина, — аз съм твоят татко.

Тед слезе долу, проведе телефонните разговори и следващите няколко дни (освен когато ходеше в болницата и действително виждаше бебето) и на работа, и в къщи пред очите му беше постоянно онова мъничко като фъстъче личице, което дълбоко го вълнуваше.

Той не можа да участвува в раждането така, както го бяха учили в курса, но да оправиш едно улично задръстване, не е проста работа, а освен това той не можеше да забрави и мига, когато държеше Джоуана, държеше я с ръцете си в момента на раждането.

По-късно, когато всичко се промени, той се опита да установи дали наистина между тях е имало такава близост и й припомни онзи момент.

— Не си спомням ясно дали беше там — каза тя.