Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (3)

Глава трета

Тя живееше с тайната. Не й ставаше по-леко. Голямото събитие през лятото беше, че Били свърши сам работата в гърнето. „Браво, Били“ — ръкопляскаше тя, ръкопляскаше и Тед, ръкопляскаше и Били. Нали трябваше детето да се поощрява. „На гърнето“ — каза той сам няколко дни по-късно, отиде, свърши си работата и когато Тед се обади по телефона да каже, че е приключил с една поръчка — месечна програма за цяла страница реклами, — Джоуана също можа да му съобщи хубави новини. „Той каза «Искам на гърнето» и свърши всичко съвсем сам.“ Но нито успехът беше неин, нито работата в гърнето.

Били стана на две годинки. Майката на Джоуана би казала, че той не създава никакви неприятности. Понякога проявяваше инат или беше муден, но започваше да се оформя като личност — излизаше от примитивната фаза, когато тъпчеше в ушите си извара, и навлизаше в полуцивилизованата фаза, когато човек можеше да го заведе в неделя на китайски ресторант.

Тя му позволи да гледа телевизия — „Улица Сезам“, и той седеше пред екрана, примигвайки, без да разбира всичко. Това й осигуряваше по един свободен час.

Тед беше в стихията си. Нерешителен като по-млад, плах и задълбочен, на тридесет и девет години той се беше превърнал в компетентен рекламен агент. Предишната година беше спечелил 24000 долара, не особено голяма сума за Ню Йорк, но никога друг път не беше изкарвал толкова пари; той напредваше. Полагаше много усилия, за да бъде информиран в работата си, и прекият му шеф, началникът на рекламния отдел, го наричаше „моят пръв заместник“. Тед не се отбиваше в никое от заведенията, където се събираха колегите му, да пийне нещо. Не подхвърляше пиперливи закачки на момичетата от службата. Беше семеен човек. В къщи го чакаха красива, жена и красиво дете.

На Джоуана й беше по-лесно в събота и неделя, когато вършеха заедно разни неща или когато Тед се занимаваше малко с Били и тя можеше да излезе на пазар сама или просто да се махне от къщи. Някои хора може би питаха Тед как се гледа дете в големия град и той сигурно им отговаряше, че градът е много интересно място, но те не знаеха, че в този момент, когато той твърдеше това, Джоуана стоеше в къщи и се опитваше да върши нещо, докато Били строеше гараж от кубчета и викаше: „Играй с мене, мамо!“, а тя с усилие държеше очите си отворени в четири часа следобед и се въздържаше да не си налее чаша вино, преди да стане пет.

Светският им живот се състоеше от доста редовни вечери с приятели — ту те канеха, ту тях ги канеха. Идеите за еманципацията на жените бяха една от темите на разговорите им, обсъждаха се ролите на мъжа и жената и известно време мъжете разтребваха масата и миеха чиниите, Тед се срещаше понякога със старите си приятели на обяд; Джоуана не се срещаше със старите си приятелки. Към новите й познати се присъедини Ейми, бивша учителка, с която се бяха запознали на детската площадка за игра. С нея си говореха за деца.

— Тед, искам да работя.

— Какво искаш да кажеш?

— Направо затъпявам. Не мога да прекарвам дните си с едно двегодишно дете.

— Може би от време на време трябва да викаш жена за гледане на дете.

— Не става дума за няколко свободни следобеда.

— Джоуана, скъпа, малките деца имат нужда от майките си.

— Линда работи. Става сутрин и излиза като човек. А аз стоя тук с Били и Джереми и тяхната Клео, която едва ме дочаква да си изляза, за да гледа по телевизията „Докато светът се върти“.

— А ти гледаш ли го?

— Не се шегувай с това.

— Добре, мислила ли си какво би могла да работиш?

— Предполагам, че каквото съм работила преди.

— И заплатата ти ще трябва да покрие разходите за домашна помощница или за жена за гледане на дете, или за каквото и да е. Искам да кажа, че не сме толкова богати, та да губим пари от твоето ходене на работа.

— Ние вече губим от това, че не ходя на работа.

— Какво приказваш? Ти си страхотна майка. Били е прекрасен.

— Били вече не ми е интересен. Омръзнали са ми неговите тъпи бебешки игри и тъпите му кубчета. Ти си говориш с възрастни хора, а аз седя на пода и строя гаражи.

— Знаеш ли, че много бързо забравяш. Накрая ти беше омръзнала и работата, спомняш ли си?

— Тогава ще работя нещо друго.

— Какво? Къде ще ти плащат достатъчно, за да покрием разноските?

— Някъде. Имам опит в рекламата, нали?

— Ти беше секретарка, Джоуана. Това е всичко.

— Не съм била. Бях помощник на…

— Само на хартия. А в същност беше секретарка.

— Това е отвратително, знаеш ли?

— Съжалявам. Казвам истината. И изобщо не виждам смисъл в това да се нарушава спокойният живот на едно двегодишно дете, за да можеш ти да бъдеш секретарка в някаква кантора. Минало ти е времето за това.

— Така ли?

— Виж какво, когато той порасне и тръгне на училище от девет до три следобед, тогава можеш да потърсиш някаква работа на половин работен ден.

— Благодаря за позволението.

— Джоуана, откъде ти дойде всичко това в главата?

— От двете досадни години.

— Интересно как се справят другите майки.

— Не всички се справят. Някои работят.

— Да, но.

— Какво „но“?

— Нека да помисля малко.

— Предупредила съм те.

— Странно, защото аз се чудех не е ли вече време да поговорим за второ дете.

— А, ти си се чудел, така ли?

— Хората разправят, че ако се отлага много, става все по-трудно и по-трудно.

— Така ли разправят?

— Искам да кажа…

— Аз не искам друго дете, Тед.

— Но ти се справяш толкова добре! Всички се справяме добре.

— Не мога да си помисля, че цялата история ще почне отново. Господи! Храненето и всичките дивотии отначало!

— Може да бъде и много приятно. Ще сложим едно кошче на колелото ти и ще можеш да обикаляш из града.

— Защо не си вземеш едно под наем, Тед?

Ясно беше, че има пред вид не кошче за колело, а дете.

Джоуана потърси новата си приятелка Ейми. Разказа й всичко на един дъх — как не може да намери изход от положението, как се чувствува отегчена и объркана. Ейми не беше подходящият в случая човек. Тя обичаше децата, обичаше да бъде майка, радваше се при мисълта, че ще се върне при децата в класната стая, когато собствените й деца пораснат, и по този начин подкрепяше тезата на Тед. Досадата е нещо, което човек „сам си докарва“, заяви решително Ейми, а Джоуана се почувствува като ученичка с поведение „две“. Но в следващия миг Ейми, голямата моралистка, изплю камъчето. И тя също си имала една тайна, която не можела с никого да сподели. Ейми имаше любовник. Той беше женен. Психиатър. Джоуана нямаше опит в извънбрачни интрижки. Ето че сега познаваше една омъжена жена, която признаваше, че има любовна връзка, и то с психиатър.

— На тях позволено ли им е да правят това? — попита Джоуана, опитвайки се да прикрие неловкостта си.

Сбогуваха се с прегръдки и целувки, станали първи приятелки, след като бяха споделили тайните си, само че Джоуана не беше сигурна, че е получила каквото й се полага. Любовна връзка? Смяташе, че това няма да оправи нещата. Щеше да доведе до нов вид усложнения. Макар че идеята да вземе жена за гледане на дете, за да може да си има любовник, й се струваше донякъде забавна.

Тед би казал, че се отнася с разбиране към идеите за еманципацията на жените. Той полагаше усилия да „свърши своя дял“, както сам се изразяваше, като се обаждаше на Джоуана, преди да се прибере у дома, за да я пита има ли нужда от нещо в къщи. Макар че по принцип тя трябваше да води домакинството. Той й помагаше за Били, къпеше го, занимаваше се с него по няколко часа в събота и неделя. Тя обаче имаше задължението да се грижи за облеклото му, за храната му, за здравето му, да го води на детски лекар, да следи в какви периоди на развитието си навлиза Били — кога трябва да се приучва да седи на гърне, кога кошчето му трябва да бъде сменено с креватче. Той беше бащата, но тя беше майката. Той искаше да помага. Чувствуваше, че трябва да помага. И това правеше — просто помагаше. Но основно за Били се грижеше тя.

Имаше един период, когато всички връстници на Били от детската площадка за игра теглеха едни и същи жирафи, после караха едни и същи колела, а сега, навършили три години, всички ходеха в детска градина. Тед попита как той самият е успял да порасне и да стане възрастен човек, без да е ходил в детска градина, чиято годишна такса е 1400 долара, и не е ли това прекалено голяма сума, за да може едно тригодишно дете да рисува картинки. Джоуана обаче знаеше, че ако Били тръгне на детска градина, тя ще бъде свободна по няколко часа на ден. Каза на Тед, че всички деца ходят на детска градина и че ако Били не ходи, ще изостане безнадеждно и никога няма да се научи да говори и да се изразява правилно. Тед написа чек за детска градина „Малките котенца“.

Но дори това не облекчи особено Джоуана. Понякога сутрин Тед обличаше Били и го завеждаше в детската градина. Но Били се прибираше в къщи по обяд и на нея й се струваше, че трябва да се пребори с един дълъг ден. Всички тригодишни деца са такива, съгласяваха се майките, но това не беше утеха за нея, особено когато трябваше да се съобразява с факта, че той иска сандвичът му с фъстъчено масло да е нарязан на квадратни залъчета, а не на триъгълни, че иска да пие мляко от чашата с палячото, а не от стъклената чаша със слона, че не може да играе с цветната хартия, защото била измачкана, че кюфтето му е прегоряло, че Ранди от неговата детска градина имал жълто колело със звънец, а не с тромба, че десет минути след като чистачката си отиде с броените й двадесет долара, подът лепне от разляния ябълков сок. Е, да, Тед мърмореше, че всичко е много скъпо, че финансовото положение на компанията, в която работи, не е много добро, че може би ще се наложи да намалят заплатата му, но поне имаше работа, където се обсъждаше по колко се оценява една страница с реклами или каква е читателската публика, а не се разговаряше за Джифи… забравих, че е Джифи, Били, помислих, че каза Скипи, не, дявол да го вземе, не може да ядеш сладолед за закуска… и въпреки всичко той беше сладък и хубав, но и това не помагаше.

— Идвам, идвам! Бях в банята! Не можеш ли сам да си вземеш камиона, боже мой?

— Мамо, недей да ми крещиш.

— Спри да плачеш, дявол да го вземе!

Той се разплакваше още повече, тя го вземаше и го успокояваше, а нея нямаше кой да я успокои.