Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (18)

Глава осемнадесета

Адвокатът на Джоуана продължи да набляга върху явно недопустимата постъпка на клиентката си — факта, че е напуснала детето си. Той се опитваше да представи този факт в нейна полза, да покаже, че решението й доказва колко дълбоко е било отчаянието й, предизвикано от ответника, който я бе оставил без избор.

— Бихте ли казали пред съда обичахте ли да играете тенис?

— Да.

— А как се отнасяше вашият бивш съпруг към желанието ви да играете тенис?

— Той мразеше това. Казваше пред хората, че е мъж, изоставен от жена си заради тениса.

Към емоционалното терзание се бяха прибавили и тежките задължения към малкото дете.

— Обичахте ли детето?

— Много.

— Как го хранехте, когато беше бебе?

— Кърмех го. Така можех да бъда по-близо до него като майка.

Такова обстоятелство не биваше да се пренебрегва, от него можеше да се извлече евентуална изгода.

— И въпреки това вие решихте да оставите детето си?

— Не успях да овладея тежкото положение, в което се намирах. Ако съпругът ми беше проявил разбиране към моите интереси, аз нямаше да изпадна в такова отчаяние.

— Това е вярно само отчасти — прошепна Тед на адвоката си. — Тя не е била принудена да си отиде.

Шонеси кимна. Той беше присъствувал и на други дела.

— Ш-ш-т — каза адвокатът и сложи ръка на рамото на клиента си, за да го успокои.

— Всичко се сля в едно — бракът, съпругът, напрежението, детето. Сля се в едно, защото положението беше такова. Съпругът ми ме беше оставил без право на избор.

— И какво направихте тогава?

— Предприех единствената стъпка, която следваше да направя при тези обстоятелства. Тъй като за мен всичко беше едно, не можех да разгранича отделните части от цялото и да поправя счупеното. Трябваше да се освободя от цялото, от всичко. Затова заминах да търся по-добър живот за себе си.

— И се отказахте от детето си?

— Не, не от детето си само по себе си, а от брака, от съпруга, от отчаянието и от детето. Оставих целия този товар, който съпругът ми така здраво ми бе окачил.

— Мисис Крамър, защо сте се установили да живеете тук, в Ню Йорк?

— Защото детето е тук. И баща му е тук. Аз, като майка, не искам детето ми да е разделено от баща си.

— Какво лицемерие — измърмори Шонеси на клиента си.

Гресен я попита кога за първи път е изпитала чувството, че е загубила детето си. Тя уточни, че това е станало на сутринта след заминаването й.

— Какво направихте, когато се почувствувахте така?

— Тогава не направих нищо. Още не се бях освободила от мъчителните преживявания на брачния живот.

— Възразявам. Това е отклонение от въпроса.

— Възражението се приема.

— Обадихте ли се на вашия съпруг, за да изкажете чувствата си към детето?

— Да, обадих се. На Коледа, преди една година.

Гресен внесе в протокола на съдебното дело телефонната сметка на Джоуана, където бяха отбелязани телефонни разговори до Тед от Калифорния; Джоуана заяви, че целта на тези разговори била да уреди среща с детето.

— Какво каза бившият ви съпруг за тази среща?

— Той беше враждебно настроен. Отначало каза, че ще помисли. После, когато се съгласи, ме попита дали не възнамерявам да отвлека детето.

— Вие отвлякохте ли го?

— Не, купих му една играчка, който то искаше.

Дойде ред на доклада на психоложката. Д-р Алварес беше дала положителна оценка и за двете страни по делото. Джоуана беше представена като „самоуверена“, а обстановката, която смяташе да създаде за сина си, беше „подходяща за нуждите на детето“, адвокатът използуваше доклада като доказателство, че Джоуана е добра майка. След това бяха възпроизведени обстоятелствата на последната й среща с Били, като Джоуана разказа колко доволно е било детето, че е с нея.

— Детето изрази ли това с думи? — попита Гресен.

— Да. То каза: „Наистина колко хубаво си прекарваме, мамо.“

Ентусиазмът на Били беше използуван като доказателство.

Накрая Гресен я попита:

— Може ли да кажете на съда защо искате да получите родителски права?

— Защото аз съм майка на детето. При нашата първа среща, мистър Гресен, вие ми казахте, че има случаи, когато децата се дават на майката дори след като тя е подписала документ, с който се отказва от тях. Не знам какви са юридическите закони в такива случаи. Не съм адвокат. Аз съм майка. Знам какви са законите на сърцето. Аз обичам детето си. Искам да бъда с него колкото се може повече. То е само на пет години. Има нужда от мен. Не казвам, че няма нужда от баща си. Но се нуждае от мен повече. Аз съм му майка.

Гресен беше подготвил добре клиентката си и беше изчислил точно времето. Показанията на Джоуана бяха продължили до четири и половина следобед. Съдията Аткинс обяви почивка до следващия ден, оставяйки спора в полза на майчинството, отстоявано от една спокойна, привлекателна майка, чиито права никой нямаше да оспорва в продължение на една нощ.

— Не се тревожи, Тед — каза Шонеси. — Ние залагаме на теб. Утре ще се опитаме да я стреснем малко.

 

 

Разпитът, на който адвокатът подложи Джоуана, в същност се състоеше от серия предварително подготвени въпроси, целящи да доведат до желаното от адвоката и неговата клиентка заключение. Джоуана не беше толкова спокойна при кръстосания разпит. Там, където Гресен заобикаляше ловко нещата, Шонеси действуваше направо от позицията на по-възрастния, опитен мъж. Той не се спря на молбата на Джоуана, а я накара да разкаже колко време се е минало, откакто е напуснала дома си, до коледните разговори по телефона, от срещата на Коледа до последното й завръщане в Ню Йорк.

— Когато заминахте за първи път и преживяхте чувството, че сте загубили нещо, за което вече споменахте, изпратихте ли на детето си писма, подаръци?

— Не, аз…

— Изпратихте ли нещо?

— Аз все още се възстановявах след преживяванията, които имах със съпруга си.

— Вие не сте изпратили на детето си нищо, за да изразите обичта си към него?

— Изпращах всичко в мислите си.

— В мислите? И това малко дете можа ли да схване символичната ви постъпка?

— Възразявам. Адвокатът се опитва да подведе ищцата.

— Може ли да повторите въпроса? — каза съдията на стенографа и Тед се размърда на стола си. Нима съдията не слушаше? Нима седеше и се разсейваше, докато тук се решаваше този важен въпрос? Или искаше да се увери във всичко, преди да вземе решение. В края на краищата той беше съдия. Можеше да прави каквото си иска в тази съдебна зала. Стенографът прочете отново въпроса.

— Възражението се отхвърля. Ищцата може да отговори.

— Знам само, че Били е бил винаги щастлив, когато ме види.

— Колко време смятате да живеете в Ню Йорк, мисис Крамър?

— Постоянно.

Шонеси се хвана за думата „постоянно“, използувайки я като оръжие.

— Колко постоянни приятели сте имали?

— Не си спомням.

— Колко любовници — постоянни?

— Не си спомням.

— Повече от трима, по-малко от тридесет и трима — постоянни?

— Възразявам.

— Възражението не се приема. Моля за отговор.

— Някъде между…

Шонеси беше казал на Тед, че ако започнат да обвиняват майката в разврат, ще спечелят много малко, освен ако тя не е стигала до крайности, което те биха доказали много трудно. Той явно имаше други намерения, задавайки тези въпроси.

— Имате ли сега любовник?

— Имам един приятел.

— Той любовник ли ви е? Трябва ли сега да дефинираме тези понятия, или да смятаме, че сте непорочна като дева Мария?

— Възразявам!

— Възражението се приема. Мистър Шонеси, наистина ли очаквате отговор на въпрос от такова естество?

— Настоявам за конкретен отговор на конкретния въпрос. Има ли тя любовник в момента?

— Разрешавам въпроса. Отговорете, моля.

— Да.

— Това за постоянно ли е?

— Аз… не знам.

Той продължи натиска. Колко служби е заемала за постоянно; когато е отишла в Калифорния, за постоянно ли е било; когато се е върнала в Ню Йорк да види детето си, за постоянно ли е било; когато се е върнала пак в Калифорния, за постоянно ли е било; когато се е върнала втори път в Ню Йорк, за постоянно ли е било? Шонеси подлагаше на изпитание нейната устойчивост и Джоуана се обърка, започна да заеква, да отговаря неясно.

— Не знаех… тогава… — Гласът й се сниши и съдията трябваше да я помоли да говори по-високо.

— В такъв случай, когато казвате „постоянно“, ние наистина не знаем действително ли смятате да останете в Ню Йорк и да вземете детето при себе си, тъй като през целия си живот не сте правили нищо продължително или стабилно, което да може да се приеме като „постоянно“.

— Възразявам! Моля адвокатът да бъде предупреден да не обърква ищцата!

— Тук има един въпрос, на който трябва да се даде отговор — каза съдията. — Мисис Крамър, възнамерявате ли да останете постоянно в Ню Йорк?

— Да — отговори тя тихо.

— Засега други въпроси нямам.

След кръстосания разпит Гресен имаше право да разпита отново довереничката си и разигра внимателно основния си коз — майчинството; „майка“ беше ключовата дума; изразите „Като майка, аз чувствувах…“ и „Да си майка, означава…“ се използуваха непрекъснато и от двамата сякаш за да предизвикат спонтанна реакция у съдията. Те проследиха стъпките, които Джоуана беше предприела, за да получи родителски права над детето, завръщането й в Ню Йорк, търсенето на работа, намирането на апартамент, където „Като майка…“ тя знаела, че Били ще се чувствува добре, опитите да получи законно своите права — наемането на адвокат, подаването на молба, явяването й пред съда на днешния ден — и всички тези подробности, за да се покажат майчинските й чувства, да се докаже дълбоката привързаност на една разумна, съвестна майка към малкото й дете.

Шонеси направи последен кръстосан разпит.

— Мисис Крамър, как може да се считате за добър родител, след като буквално всичко, което сте предприели в живота си като възрастен човек, е претърпяло неуспех?

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Ще поставя въпроса по друг начин. Коя е най-продължителната ви лична връзка в живота освен с родителите и с приятелките ви?

— Трябва да кажа, че с детето ми.

— Което сте видели два пъти за една година? Мисис Крамър, най-продължителната ви лична връзка не е ли била с бившия ви съпруг?

— Да.

— Колко време продължи тя?

— Бяхме женени две години, преди да се роди детето. И четири много трудни години след раждането му.

— Значи, вие се провалихте при най-продължителната, най-важната връзка в живота ви?

— Възразявам.

— Отхвърлям възражението.

— Аз не съм се провалила.

— А какво му казвате вие на това? Успех? Бракът е завършил с развод!

— Аз смятам, че това е по-скоро негов провал, отколкото мой.

— Поздравявам ви, мисис Крамър. Вие току-що създадохте нов брачен закон. Нали сте разведени и двамата, мисис Крамър?

— Има ли адвокатът други въпроси? — попита съдията.

— Искам да попитам какво е постигнала тази жена, представена като олицетворение на сигурност и съзнателност. Мисис Крамър, претърпяхте ли провал в най-продължителната, най-важната лична връзка във вашия живот?

Тя седеше мълчаливо.

— Моля, отговорете на въпроса, мисис Крамър — каза съдията.

— Тя претърпя неуспех.

— Не тя, а вие. Провалихте ли се вие в най-важната си лична връзка в живота?

— Да — каза тя едва чуто.

— Повече въпроси нямам.

Джоуана напусна свидетелската банка с изтощен вид.

— Правото на майчинство, трудно се оспорва — каза Шонеси на своя клиент. — Но все пак ги поизмъчихме малко.

 

 

Следобед разискванията по делото продължиха с показанията на бащата на Джоуана, Сам Стърн, който свидетелствуваше в полза на ищцата. Неговата задача беше да потвърди като пряк наблюдател отношенията между майка и син. Гресен ограничи въпросите си само в тази област и дори наблегна върху неотдавнашната съботна среща на Джоуана с Били, когато към тях са се присъединили Сам и Хариет. Като чу как Сам разказва колко приятно са прекарали следобеда и с каква непринуденост Джоуана се е отнасяла към детето си, Тед разбра, че са го измамили. Този ден те му бяха устроили засада. Бабата и дядото бяха дошли с конкретната задача да осигурят тези свидетелски показания. Шонеси се опита да направи кръстосан разпит, но не можа да постигне нищо с толкова ограничени показания. Човекът казваше какво е видял със собствените си очи — майката и детето се разбираха много добре.

Оттегляйки се от свидетелската банка, Сам се опита да мине край масата, където седеше Тед, без да го погледне. Тед се протегна и хвана Сам за ръката.

— Сам?

Сам Стърн наведе глава. Без да вдига очи, той каза:

— Тед, ти би направил същото за своето дете, нали? — И бързо се отдалечи.

Гресен не призова други свидетели. Той действуваше съвсем целенасочено. Майчинството беше главният аргумент. Майката беше главното доказателство.

 

 

Започнаха изказванията на ответната страна. Първият свидетел беше Чарли, когото Шонеси наричаше постоянно „Доктор“, за да придаде по-голяма тежест на показанията. Докторът заяви, че гарантира за Тед и за отличните му качества като родител.

— Вихте ли поверили детето си на неговите грижи?

— Вече съм го поверявал. Много пъти.

Той описа няколко разходки из града с децата, където беше наблюдавал непосредствено взаимната привързаност между бащата и детето. С развълнуван глас Чарли заяви:

— Аз мисля, че при такива обстоятелства не бих могъл да бъда толкова добър баща.

Гресен отказа да го подложи на кръстосан разпит. Усмихвайки се, той просто отхвърли показанията като неуместни. После приложи същата тактика при показанията на следващия свидетел — снахата на Тед, Санди, която разказа впечатленията си от грижите на Тед за Били и добави:

— Детето го обожава.

Сега дойде ред на Телма, която беше превъзбудена. Шонеси я попита:

— Кое според вас може да докаже, че мистър Крамър изпълнява добре ролята си на баща?

— Отношенията между него и детето — отговори тя и почти се разплака.

— Възразявам, Ваша Светлост. Отговорът е, меко казано, доста неясен.

— Възражението се приема.

— Можете ли да си спомните някоя конкретна случка, която показва грижите на мистър Крамър към детето?

— Той чете на Били, къпе го, играе с него, той е много добър човек… и ако ги бяхте видели някога заедно… — това дело изобщо нямаше да се води… — И тя се разплака.

Шонеси Каза, че няма повече въпроси. За миг Гресен като че понечи да продължи разпита, но тъй като разчиташе да спечели делото, позовавайки се на майчинските чувства, той знаеше, че сълзите на една майка трябва да се уважават и затова отказа да продължи разпита.

Джим О’Конър заяви, че Тед Крамър е високо ценен в професионалните среди и е човек, когото той „дълбоко уважава“. Когато довърши портрета на Тед като компетентен, уважаван специалист в своята област, Гресен реши да не го отминава като предишния свидетел.

— Мистър О’Конър, този човек, за когото казвате, че се проявява отлично в работата си и има забележителни професионални качества, не е ли бил уволнен от вас, и то два пъти?

Тед се обърна да погледне Шонеси. Откъде бяха получили тази информация?

— Не е съвсем вярно — отговори О’Конър.

— Кое не е съвсем вярно?

— Компаниите фалираха. Всички бяхме освободени.

— Даже и нашият гениален служител?

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Нямам други въпроси.

Дойде ред на Елън — говорейки като начална учителка, тя заяви, че интелигентността и характера на Били, които е наблюдавала, са резултат от отличното възпитание на Тед. Гресен я остави да се изкаже спокойно. След това Шонеси представи доклада на психоложката, в който се даваше положителна оценка и на ответника — „добър родител“, чийто апартамент е „удобен за детето“.

Беше призована Ета Вилевска. Шонеси й зададе серия въпроси за впечатленията й от живота в дома на Тед. Нервна, несигурна в езика, тя говореше простичко за атмосферата в къщата.

— Той е много сладко дете. Трябва да видите как обича баща си. Аз бих могла да го водя на училище, но те двамата обичат да ходят заедно.

Гресен, разтревожен от тези свидетелски показания, реши да разпита жената.

— Мисис Вилевска, вие сте наета на служба от мистър Крамър нали?

— Извинете?

— Той ви плаща, нали?

Тя изобщо не схвана саркастичния въпрос, с който той искаше да докаже, че са й платили, за да се изкаже.

— Да, но днес сестра ми се грижи за Били, докато аз съм тук.

— Този човек ви дава пари, нали така?

— Да, но за днес не знам — отговори тя смутено. — Може би ще трябва да плати на сестра ми.

Като забеляза, че и съдията, и стенографът се усмихват на тази неподкупна наивност, Гресен реши да оттегли въпросите си, вместо да поражда допълнителна симпатия към свидетелката.

— Повече въпроси нямам — каза той и се усмихна лекичко на Шонеси, изразявайки колегиалното си уважение: тук ме пипна натясно, Джон.

Следващото и последно изказване беше на Тед Крамър. Делото щеше да продължи на другата сутрин.

 

 

Разискванията започнаха в девет и половина. Продължиха ден и половина. Изложеното пред съда не беше нищо друго, освен описание на един човешки живот. Върнаха се към момента, в който Джоуана си отиде, спряха се на решението на Тед да задържи детето при себе си, да намери домашна помощница, да поддържа атмосфера на сигурност в дома, проследиха ежедневните грижи по детето, вирусните заболявания през зимата, социалния живот на малкото момченце, дъждовните съботи и кошмарните сънища в четири часа сутринта. Шонеси задаваше въпросите си с чувство и разбиране, сякаш професията му да разрешава дребнави спорове между ненавиждащи се хора неочаквано се беше извисила благодарение на клиента му, чието право защищаваше. Той сякаш подканяше съдията: дайте на този човек детето му. Вижте какво е направил. Припомниха дългите съботни и неделни дни, закупените дрехи, прочетените книги, изиграните игри, постоянната привързаност, силата на обичта и към края на показанията в залата се почувствува някаква промяна. Джоуана Крамър, която през цялото време беше седяла безизразно, подражавайки на адвоката си в неговата поза на безразличие, се заслуша, заинтригувана от показанията, от всички подробности, без да сваля очи от ответника. Тед Крамър отговори на последния въпрос защо иска да запази родителските права над детето си.

— Аз не храня никакви илюзии за това, че детето ми ще бъде благодарно. Просто искам да съм с него както досега, защото го обичам.

Преди кръстосания разпит беше обявена почивка, съдията се оттегли в кабинета си, а Тед Крамър премина от свидетелската банка в прегръдките на адвоката и на близките си.

 

 

При кръстосания разпит адвокатът на Джоуана засипа Тед с въпроси за часовете, дните и нощите, прекарани без Били, поиска да научи колко често Тед е викал някой да гледа детето, кога го е оставял, за да спи с жени, опитвайки се да опровергае моралния облик на ответника и неговата привързаност към сина си.

— Сигурно ще се съгласите, че към грижите за детето не следва да включваме времето, когато сте били в дома си, но детето е спяло?

— Човек и тогава трябва да е нащрек.

— Освен ако в леглото ви няма някоя жена.

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Мистър Крамър, били ли сте някога с жена в леглото, докато детето ви е спало в съседната стая?

— Сигурно.

— И аз така мисля.

Тед смяташе, че това е грубост, косвено обвинение и полуистина, но неговият адвокат беше атакувал Джоуана по същия начин — нали Шонеси го предупреди, че ще участвуват в една мръсна игра. Сега Гресен се нахвърли върху служебното досие на Тед по дати и месторабота. Тед разбра, че те са били наели частен детектив, за да съберат информация, която да използуват срещу него.

— Колко месеца продължи това, мистър Крамър? Колко служби сте сменили през последните две години?

Тед беше вярвал, че намирането на работа е геройство, а адвокатът се опитваше да го превърне в недостатък на характера му, наблягайки преди всичко на това, че ответникът е бил без работа.

— Аз съм сега в „Маккол“. Не вярвам това списание да фалира.

— Откога сте там?

— От два месеца.

— Ще изчакаме.

— Възразявам, Ваша Светлост!

— Аз просто проследявам служебното досие на този човек, Ваша Светлост! Той претендира за устойчивост, а не може да се задържи на една и съща работа. Ако ответникът желае да оспорва цитираните дати…

— Точни ли са датите, мистър Крамър?

— Да, но това не е цялата…

— Повече въпроси нямам.

При повторния си разпит Шонеси се опита да затвърди позицията на клиента си — нима сменянето на работното място не е характерно за тази професия, нима през тези години той не е израснал в професионално отношение, нима използуването на жени за гледане на деца не е общоприето явление в социалния живот на възрастните хора и нима тази вечер след делото той няма да се върне у дома и няма да задоволи нуждите на детето си, както е правил през цялото време, откакто бившата му съпруга го е напуснала?

Адвокатът на ищцата имаше възможност да направи последен кръстосан разпит.

— Мистър Крамър, вярно ли е, че детето ви за малко не е ослепяло с едното око, докато е било под вашите грижи?

В първия момент Тед не можа да схване какво го питат. Те говореха за падането на Били.

— Мистър Крамър, питам ви, нарани ли се детето, докато беше под вашите грижи и има ли сега белег за цял живот?

Тед Крамър изведнъж почувствува, че му прилошава на свидетелската банка. Той погледна към Джоуана. Тя беше закрила очите си с ръце.

— Възразявам, Ваша Светлост. Адвокатът повдига въпрос, който няма пряко отношение към делото.

— Докато е било оставено на грижите на ответника, детето се е порязало лошо и сега има на лицето си белег.

— Вие поставяте тук въпроса за нехайно отношение към детето?

— Да, Ваша Светлост.

— Ясно. Но това не е достатъчно. Разполагате ли с някакви потвърждения за нехайно отношение?

— Не, Ваша Светлост, но…

— Това е изолиран случай, освен ако можете да докажете противното.

— Отрича ли ответникът, че детето се е наранило?

— Адвокатът ще трябва да оттегли въпросите си във връзка с този случай.

— Други въпроси нямам.

Тед слезе от свидетелската банка, но все още се чувствуваше зле. Запъти се бавно към Джоуана и застана пред нея.

— Много подло, Джоуана. Много подло…

— Съжалявам — каза тя. — Аз просто го споменах мимоходом. Не допусках, че той ще го използува.

— Ах, така ли?

— Повярвай ми, Тед. Никога не бих повдигнала този въпрос. Никога.

Но събитията се бяха развили извън нейния контрол. И двете страни по делото имаха адвокати, адвокатите си имаха своя тактика и всеки действуваше по своите собствени закони. Ето че сега и двете страни уязвяваха и бяха уязвени.

 

 

Делото приключи с излагането на заключителните аргументи от адвокатите, които обобщиха най-важните моменти в позицията на своите клиенти. Ищцата и ответникът нямаше да говорят повече в съдебната зала нито пред съдията, нито помежду си. Адвокатът на ищцата апелира в полза на майчинството, „тази уникална, животворна сила, в сравнение с която на земята няма нищо по-естествено“. В подкрепа на своите аргументи той заяви, че „не е естествено детето да остане при баща си, когато майката е явно годна, готова и способна да предостави майчинската си любов и грижи“. Адвокатът на ответника апелира в полза на бащинството. „Бащината любов е много силно чувство — каза той. — Тя може да се прояви не по-слабо от майчината любов и ние се убедихме в това от показанията, направени в тази зала.“ Той апелира конкретно към бащинството на Тед Крамър. „Би било жестоко и несправедливо да отнемем родителските права в този случай — заяви той в края на речта си. — Детето трябва да остане в уютния дом при любещия баща, който е човек, доказал способността си да се грижи за детето със самото си поведение в живота.“

И така делото приключи. Съдията щеше да вземе решение. Да анализира показанията, да се ръководи от фактите и законите и да реши. Делото нямаше да завърши с драматична кулминация. Нямаше да има сцени като във филмите, където хора с напрегнати лица, стиснали здраво масата за опора, чакат да чуят решението. То нямаше да бъде оповестено в съдебната зала. Щеше да се появи официално в един юридически вестник, адвокатите щяха да получат вестника и да се обадят на клиентите си. Съобщението кой от родителите ще се грижи за детето щеше да е написано равнодушно и безстрастно, но със силата на неотменимо задължение.