Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (7)

Глава седма

Тя беше на ръба на истерията. Крещеше „Какво искаш да кажеш с това, че просто е оставила теб и детето? Какво искаш да кажеш с това? — викаше майка му и повтаряше въпросите, сякаш повторението беше нужно, за да се запечатат думите в мозъка й. — Просто те е оставила? Теб и детето? А-а-ах!“ Вик, познат от неговото детство. „Какво искаш да кажеш с това, че са те хванали как се промъкваш във «Фордхам»? Какво искаш да кажеш с това, че собственикът те е задържал в кабинета си?“ Собственикът на киното познаваше семейството. По онова време бащата на Тед имаше малка закусвалня на Фордхам Роуд и собственикът се беше обадил в закусвалнята вместо в полицията. Тед и Джони Мейрин точно се готвеха да се вмъкнат през страничната врата, когато Джими Перети отвори отвътре и те, спотайващи се в тъмното като командосите от филма „Командосите нападат призори“, се оказаха в ръцете на разпоредителя, готов да ги изпрати като престъпници в „Затвора“. „Какво искате да кажете с това, че синът ми е престъпник? А-а-х!“ — „Не смятах, че си способен на такова нещо, малкия“ — каза брат му, след като собственикът освободи закоравелия злодей срещу топла печена пуйка.

Преди Били да се роди, Тед и Джоуана бяха ходили във Форт Лаудърдейл да видят новото владение на Дора и Харълд Крамър — жилище с градина край плувен басейн. Докато Харълд гледаше телевизия, Дора ги разведе наоколо. „Това е малкият ми син Тед и жена му“ — представяше ги тя. В района на басейна синовете се оценяваха по професиите, а дъщерите и снахите по професиите на съпрузите си. „Тед се занимава с продажби“ — обясняваше тя, но никога не споменаваше, че той продава място за реклами в разни списания, защото все още не й беше ясно какво точно означава това. Ако той се занимаваше като брат си с търговия на едро с алкохолни напитки, щеше да й бъде много по-лесно да обясни: „Това е големият ми син Ралф, той търгува на едро с алкохолни напитки.“ Или ако беше лекар като сина на Саймънови.

 

 

— Какво правиш там?

— Разтрогвам брак.

— За първи път чувам подобно нещо.

— Много е модерно.

— Кой позволява да се вършат такива неща?

— Тед? — Баща му се беше откъснал от забавната програма по телевизията, след като се беше уверил, че разговорът е достатъчно важен, за да отиде на телефона.

— Как си, татко?

— Позволил си на жена ти да те остави?

— Това решение не беше взето по взаимно споразумение.

— Оставила е и детето. А-а-х!

Той викаше. Сигурно не можеше да понесе такъв срам. Никога досега не беше чувал баща си да вика, както викаше майка му.

— Уредил съм всичко.

— Уредил? — изкрещя майка му. — Как може да си уредил всичко?

— Мамо, слушай…

— Жена ти е избягала от теб…

— Аз съм взел домашна помощница, една прекрасна жена. Тя си е отгледала сама сина и се е грижила за други деца.

— Що за човек е? — попита бързо майка му.

— Ами… полякиня.

— Добре. Те са работливи. А-а-х, но какво значение има това? Такава трагедия, такъв срам.

— Много е симпатична. Ще идва всеки ден и ще се грижи за всичко.

— Срамота. Тази жена! Истинска скитница. Скитница!

— Мамо, Джоуана може да бъде обвинена в много неща, за които и аз дори не знам. Но да кажеш, че е скитница… — опита се той да потисне смеха си. — От къде на къде скитница?

— Скитница — заяви тя категорично.

— Мръсница — добави баща му за по-ясно.

Беше се опитал да представи нещата в добра светлина. Но не успя напълно. След като затвори телефона, той продължи да се смее и да недоумява откъде им беше дошло наум да намесват в случая „скитница“ и „мръсница“.

Тя го наричаше Уилям; той я наричаше мисис Вилевска. Тед също я наричаше мисис Вилевска, а тя него — мистър Крамър; тези официални обръщения допадаха на Тед — все едно, че бяха стара фамилия като семейство Кенеди, свикнали да имат домашни помощници. Тя беше кротка, разумна жена, която умееше да се занимава с деца. Били все още не можеше да проумее мисълта, че майка му си е отишла завинаги. Същественото за него бяха подробностите от всекидневието му — кой ще ме заведе в детската градина, кой ще ме вземе, кой ще ми приготви обяда, кога ще гледам телевизия, кой ще ми приготви вечерята, кой ще прави онова, което правеше мама? Тези неща го вълнуваха и тяхната евентуална непредсказуемост го плашеше. Отсъствието на майка му не означаваше за него краят на света. Краят на света би настъпил, ако нямаше кой да му намаже филия с фъстъчено масло. Ето какви бяха тревогите на Били, докато се търсеше домашна помощница, които той изказваше гласно с нервни въпроси: кога ще тръгнем и ще се върнем от детската градина, къде ще ходим, какво ще ядем, кой какво ще прави, кой къде ще стои? След пристигането на Ета Вилевска неизяснен остана само въпросът: „Значи, мама я няма?“ На всичко останало обаче беше намерен отговор. Той беше даден от мисис Вилевска. След няколко дни Били вече разправяше: „Татко, мисис Вилевска каза, че не бива да си взимам друга сладка. Вече изядох една.“ Една сутрин, когато Тед тръгна с тях, за да остави Били в детската градина, и понечи да слезе от тротоара, веднага му беше направена забележка:

— Тук пише да не пресичаш, татко.

— Ние пресичаме само там, където е позволено, мистър Крамър. Така той ще се научи.

— Правилно.

„Защо не хванете мене за ръка, мисис Вилевска, и не ме преведете през улицата?“

Тя внесе успокоение сред тях. Вътрешно и двамата бяха все още силно смутени. Но външно, по въпросите за филиите с фъстъчено масло, за правилното и неправилното пресичане, мисис Вилевска наистина внесе успокоение.

В работата даваше следното обяснение: „Жена ми заряза и мен, и детето. — И добавяше: — Но ние се оправихме благодарение на една изключителна домашна помощница.“ Казваше това толкова бързо, че пресичаше всякакви допълнителни въпроси.

Няколко дни след като тръгна нормално на работа и в къщи започна да се въдворява ред, той реши да се обади на родителите на Джоуана, тъй като изобщо не беше говорил с тях. Може би я знаеха къде е. Те обаче не знаеха. Джоуана беше оставила на Тед да им каже какво се е случило.

— Ти нищо ли не знаеш?

— Какво да знам?

— Джоуана ни остави, Хариет. Няма я. Остави Били и мен, за да търси себе си. — „Ама и ти, Джоуана, си била много хитра — помисли той. — Значи, и това трябва аз да свърша.“ От другата страна на жицата последва дълго мълчание. — Надявах се, че ви е казала.

— Оставила е сина си? Собственото си дете?

— И съпруга си. Мен също ме остави.

— Ти какво си й направил?

— Нищо, Хариет. Не съм я карал да си отива.

— Мисля, че ще получа сърдечна криза.

— Успокой се, Хариет. Къде е Сам?

— Някъде из къщи.

— Иди го извикай.

— Ще получа сърдечна криза.

— Недей да получаваш сърдечна криза. Извикай Сам.

Според него щом една жена предупреждава, че ще получи сърдечна криза, това значи, че няма да получи.

— Ало?

— Сам, добре ли е Хариет?

— Седнала е.

— Тя каза ли ти?

— Ти как се осмеляваш да се обадиш и да кажеш такова нещо?

— Ами може би трябваше да ви пиша.

— Джоуана е оставила детето си?

— Да, тя…

— Собственото си красиво детенце?

— Каза, че го правела заради себе си.

— Аз ще получа сърдечна криза…

— Чакай, Сам…

— Ще получа сърдечна криза. Хариет, ти говори с него. Аз имам сърдечна криза.

— Сам, щом говориш така, значи, нямаш никаква сърдечна криза. — Знаеше вече това от опит.

— Тед, аз съм — Хариет. Сам седна за малко.

— Добре ли е?

— Не можем да разговаряме повече с теб. Ти ужасно ни разстрои с тази новина. Имаш много здрави нерви. — И тя затвори телефона.

 

 

През седмицата Тед обикновено се връщаше в къщи към шест часа; вечеряха с Били, той го изкъпваше, поиграваха си малко, Тед му прочиташе една приказка и в около седем и половина детето си лягаше. Съботите и неделите, в които Ета почиваше, бяха дълги, несмущавани от нищо дни и Тед, стараейки се да запълни времето и да осигури на Били радост и приятни занимания, организираше през тези дни цели екскурзии, които можеха да се сравнят само с туристически обиколки на Ню Йорк. Тази сутрин беше запланувал да заведе Били в музея по естествена история. Звънецът иззвъня и на вратата застанаха родителите на Джоуана. Те влязоха бързо и се разпръснаха из апартамента като полицейски отряд за ударни действия. Разтваряйки навсякъде вратите, те откриха едно малко дете, което гледаше телевизия, и го стреснаха с порой от прегръдки, целувки и цветни книжки. Обходиха цялата къща и Хариет, след като установи факта от първа ръка, съобщи: „Няма я тук.“

Сам обиколи още веднъж апартамента, сякаш търсеше да намери някоя важна улика, после надникна в стаята на Били, който не беше мръднал от мястото си — по телевизията даваха филм за Човека-паяк, който беше за предпочитане пред една баба и един дядо, та били те и от Бостън. Сам зацъка с език, гледайки детето, и се отпусна тежко на канапето.

Бяха хубава двойка. Тя беше дребничка, младееше за своите петдесет години, с тъмни очи и естествено сивееща коса. Той имаше красиво лице, с дълбоко врязани бръчки, здравеняк със съвършено бяла коса. Тед беше забравил колко са красиви. Личеше си, че Джоуана е тяхна дъщеря, че Били е от тяхната кръв. Напразно си е мислил, че няма да се интересуват от детето.

— Как можеш да обясниш всичко това? — попита бащата на Джоуана със сподавен глас. Сякаш беше репетирал тази реплика през целия път от Бостън.

Тед разказа подробно обстоятелствата, при които Джоуана беше напуснала дома, опитвайки се да предаде всичко обективно, да цитира точно думите й (тя дали би постъпила така спрямо него?), а те слушаха, присвивайки очи, сякаш се мъчеха да следят думите на някой, който говори на чужд език.

— Не ни е създавала никога неприятности — каза майка й.

— Но сега създава — отговори Тед, трупайки точки в своя полза.

Те не можеха да разберат. Бяха му дали едно красиво момиче, а той какво беше направил с него. Започнаха да си припомнят ранните успехи на Джоуана, дните, преди Тед да се появи, забравили напълно за Тед, който седеше там — „спомняш ли си колко красива беше вечерта, когато…“ След това изпаднаха в продължително мълчание. Били извика от стаята на Тед, където беше телевизорът, за да попита може ли да гледа „Улица Сезам“. Детето, детето. Те скочиха и се втурнаха в стаята, за да се убедят, че то е все още там, взеха отново да го целуват и прегръщат, а Били гледаше объркано и се чудеше защо тези хора идват да го целуват и прегръщат, докато той гледа телевизия. Обиколиха апартамента, за да проверят дали всички прозорци имат предпазни решетки. Как ще се справи Тед? Той не е способен да се грижи сам за едно дете. Коя е тази домашна помощница? Чувал ли е той за онази бавачка, която отвлякла детето и го убила? Защо Били гледа толкова много телевизия? Какво яде? Кой ще се грижи за облеклото му? Той се опитваше да отговори на въпросите им. Те не изслушваха отговорите му. Продължаваха да оглеждат къщата. „Захарни пръчки? Имате захарни пръчки? — попита аптекарят. — Не знаеш ли, че захарта е вредна за неговия организъм, че захарните пръчки развалят зъбите?“ Те ще си отидат в Бостън, окуражаваше се Тед. Поискаха мисис Вилевска да им се представи лично в свободния си ден, за да могат да я видят. Той отказа. Поискаха да заведат Били в зоологическата градина. Той се съгласи при условие, че не се вайкат за Джоуана пред Били и не го разстройват. Те пак се сетиха за Джоуана.

— Ние й бяхме осигурили добър живот. Не знам ти какво си й предложил — каза Хариет остро.

— Защо сама не си отговориш? — каза Тед. — Може да е била една разглезена лигла и нищо повече, а когато животът й стана по-труден, тя доказа, че е просто една разглезена лигла.

— Не смей да говориш така за дъщеря ми! — изкрещя Сам.

— Шшт! Детето! — предупреди Хариет.

Били беше бомбардиран отново с целувки и прегръдки, след което Тед ги изпрати в зоологическата градина и отиде в кварталното кино, където изгледа един уестърн; филмът имаше това качество, че не го ангажираше абсолютно с нищо. Върнаха се късно, Били беше лепкав от една захарна пръчка, ризата му беше изцапана от пица. Сега децата бяха две на брой, нямаше никакъв аптекар. Те щяха да останат в Ню Йорк, за да прекарат с внука си още един ден, но предпочитаха да спят в някой мотел вместо на канапето, което Тед им предложи, стараейки се да бъде любезен.

На другата сутрин Хариет и Сам бяха пред вратата в осем часа, готови да обиколят четири пъти града. Били поиска да отидат пак в зоологическата градина и те тръгнаха да събудят животните. Върнаха се рано следобед.

— Ние трябва да припкаме — каза Хариет на внука си.

„Припкай, припкай към Бостън, припкай към Лин, ако не внимаваш, ще те задържим.“ Една детска игра, на която Джоуана беше научила Били. Думите й изведнъж се врязаха в съзнанието на Тед. Тя си беше вдигнала багажа, но ехото оставаше.

— Е, ако Джоуана ви се обади, кажете й… — той не знаеше какво да предаде да й кажат — че ние се справяме добре.

— Така ли? — каза тя. — Наистина ли мислиш, че се справяте?

Двойката, пристигнала, за да разследва случая, си тръгна, без да стисне ръката на Тед. Родителите на Джоуана бяха направили своето заключение. Те се бяха убедили, че Тед е виновен за нещастието на дъщеря им.

През следващите седмици, когато стана ясно, че Джоуана Крамър е напуснала съпруга и детето си, хората започнаха да търсят в този факт онова, което им беше необходимо, за да се почувствуват добре. Лари видя в случая възможност да намери на Тед любовница. Тед му каза, че в момента няма желание за никакви запознанства, защото мисълта му е на друго място. „Кой говори за мисълта ти?“ — каза Лари. Ако можеше да накара стария си приятел Тед да хукне по жени, както той самият тичаше, тогава усилията му щяха да са оправдани. Не беше чак толкова страшно, както казваха някои негови приятелки. В края на краищата нали и Тед Крамър тичаше и търсеше.

Родителите на Тед разсъждаваха съвсем различно. Важното за него беше да се ожени. Никак не ги интересуваше дали ще си има любовница.

— Но ние не сме разведени още.

— Какво чакаш тогава? — каза майка му.

Трябваше да се заведе дело. Тед поиска съвет от приятеля си, адвоката Дан, който го свърза с един добър адвокат, специалист по бракоразводни дела. Бърз развод и бърза женитба за друга жена, за която и да е, щяха да спасят репутацията му в Маями и не само неговата, но и на Дора и на Харълд.

— Хората разбират, като им се каже развод — обясни майка му. — Аз разправям, че вече си разведен.

— Не ми се вярва, че ще признаят този развод в щата Ню Йорк.

— Това никак не е смешно. Само се чудя какво да говоря. Трябва да казвам, че детето живее временно при теб, защото онази скитница си има любовник.

Той се обади и на брат си, с когото не бяха никак близки. Ралф предложи пари, Тед отклони предложението му. След като беше направил единственото, за което можеше да се сети в момента, Ралф прехвърли разговора на жена си Санди, която каза, че Джоуана и без това никога не й е била симпатична. Тя би взела Били у тях за известно време, ако техните деца не бяха толкова големи. След като си размениха тези любезности, те си казаха довиждане и не се чуха в продължение на месеци.

Телма виждаше в Джоуана ангел на отмъщението за всички нещастни бракове. Тя се отби при Тед на кафе и му каза, че след заминаването на Джоуана „някои неща“ са се изяснили.

— Чарли ми каза, че ми изневерява. Помоли ме да му простя и аз му простих. Сега се развеждаме.

На другата вечер дойде Чарли.

— Телма казва, че съм свободен да се женя за медицинската си сестра. Кой иска да се жени за медицинската си сестра? — Той миришеше на алкохол и преди да си тръгне, добави: — Ако не беше ти, и досега щях да имам щастливо семейство.

Родителите на Джоуана преодоляваха създалото се положение, като изпращаха непрекъснато играчки, опитвайки се да компенсират загубата на Джоуана с подаръци за внука си и телефонни разговори с едно дете, на което телефонните разговори от далечни разстояния не му правеха никакво впечатление.

— Били, баба се обажда!

— И дядо! И аз съм тук, Били!

— О, здравейте.

— Как си, Били? Какво правиш? — попита тя.

— Нищо.

— Нищо? Ами такова голямо момче като тебе трябва да прави нещо.

— Играя си.

— Чудесно. Чуваш ли, Сам? Той си играе. На какво си играеш?

— На риба.

— На риба. Това е хубаво — на риба. Каква е тази игра на риба?

— Лежа на леглото и гледам как в пижамата ми нещо подскача като риба.

— Ооо!

 

 

Какво дете беше Били? Беше ентусиазирано дете. От време на време можеше да каже съвсем искрено: „Какъв хубав ден, татко.“ Прекрасно дете е, реши Тед. Не беше обаче много агресивен в грубите детски игри и Тед се чудеше дали по характер не прилича на него. Дали Били щеше да бъде стеснителен като баща си?

Беше изненадан от въображението на детето — то разправяше за летящи зайци, за Оскар Лъжеца, който отишъл с метро до Париж, превръщаше пръчки в междупланетни кораби, камъчета в мотори и вършеше всичко толкова убедително, че Тед попита детския лекар трябва ли да се тревожи за това. Лекарят му каза, че тази способност трябва да се цени. Успокоен, той започна да я цени, както ценеше разговорите, които водеха за живота.

— Ти какво правеше, татко, като беше малък?

— Играех на разни игри, както ти играеш.

— Гледаше ли „Сезам“?

— Тогава нямаше „Сезам“. Нямаше телевизия.

Детето се помъчи да проумее тези думи.

— Нямахте телевизия?

— Тя не беше измислена тогава. Никой не се беше сетил как се прави телевизор.

Нещо толкова истинско, каквото е телевизията, не било съществувало! Детето се опита да проумее.

— Имаше ли ябълков сок?

— Да, ябълков сок имаше.

„Как ли се чувствува човек, Били, когато е на четири години и се опитва да схване света“ — чудеше се Тед.

Двамата излязоха от закусвалнята „Бъргър Кинг“, където Били беше доведен на специална петъчна вечеря.

— Имаше ли „Бъргър Кинг“, когато ти беше малък?

— Не, Били, нямаше „Бъргър Кинг“.

— Какво друго нямаше?

— Ами нямаше и закусвални „Макдоналд“. Нямаше космонавти. Нямаше сладолед за в къщи, защото хладилниците не бяха достатъчно големи.

„Нямаше и майки, които бягаха от мъжете и от малките си деца“ — помисли си той.

 

 

Кантората на Шонеси и Филипс беше препоръчана от Дан, адвокат и почитател на футболния отбор „Джайънтс“; той не пропусна да отбележи и факта, че Джон Шонеси е също почитател на „Джайънтс“. През първите петнадесет минути Шонеси, висок, представителен мъж над петдесет години, говореше за проявите на „Джайънтс“ в миналото вероятно за да установи контакт с бъдещия си клиент. След това преминаха на Тед.

— Аз бих казал, че моят случай е елементарен.

— Няма такъв случай. Мога да ви разкажа двадесет случая, все елементарни, както вие казвате, и ще се изпотите, докато ги оправите.

— Спестете ми тези случаи. Дан разказа ли ви за мен?

— Вашата жена ви е зарязала. Изпратила е някакви документи и е готова да подпише всичко.

— Кажете ми каква е цялата процедура. Колко време продължава? Колко струва?

— Добре, първото нещо, което трябва да знаете, е, че ние обслужваме и двете страни на конфликта. Наши клиенти са и съпрузи, и съпруги. Виждали сме всякакви. Второто нещо е, че разводът може да се окаже заплетена работа. Веднага ще ви кажа, че щом живеете тук, вие трябва да подадете молба за развод. Забравете какво прави жена ви. Има две възможности — обвинение, че е изоставила семейството. Ще отнеме около една година. Прекалено дълго. Другата възможност — обвинение в жестоко и нечовешко отношение; ще отнеме няколко месеца.

— Жестоко и нечовешко…

— Вие ще отидете на лекар. Той ще каже, че сте много изнервен. Вие сте много изнервен, нали?

— Да, но…

— Изнервен сте. А на последния въпрос отговорът е две хиляди долара.

— Охо.

— Аз, както се казва, съм стар професионалист. Преподавам в колежа „Сейнт Джон“. Пиша статии. Не съм евтин адвокат. Някои вземат повече, други по-малко. Съветвам ви да проверите и на други места, заслужава си.

— Откровено казано, нямам сили за това. Но по дяволите. Съгласен съм.

— Чудесно. Важното е да имате добър адвокат, Тед. Разтрогването на един брак трябва да се извърши юридически безупречно и веднъж завинаги. От това зависи животът ви.

За адвоката беше сигурен. Но за двете хиляди долара…

Тед разбра, че Джоуана го е оставила той да плаща за общото им бракоразводно дело.

 

 

В детската градина беше организирана евтина лятна занималня и Тед записа Били в групата при основната му учителка. Жената се отнасяше с голямо разбиране към Били от самото начало, когато той още се приспособяваше, и каза на Тед, че според нея детето се справя много добре. „Децата са много по-гъвкави, отколкото си мислим“ — заяви тя. Тед беше разредил съботните и неделните излети, тъй като вече нямаше нужда да запълва всеки час от деня на Били. В една градинка през няколко улици от тяхната къща имаше съоръжения за катерене, които Били обичаше, езерото с фонтан, виждаха се лодките по Ийст Ривър, а пред входа чакаше един фургон, готов да задоволи всички нужди от газирани напитки и сладоледи. Тед седеше и четеше списания, а детето идваше и го молеше да го полюлее на люлките или да му купи сладолед. Тед не искаше Били да свиква да играе само с него, но в даден момент все пак започваха да играят заедно — Тед ставаше най-високият човек в къщичката на дървото или на люлката или се включваше в някоя от въображаемите сценки на Били.

— Хайде да играем на маймуни.

— Как се играе на маймуни?

— Ти си маймуната-татко, а аз съм малкото маймунче и ще се катерим навсякъде.

— Не навсякъде.

— По пързалката.

— Добре. Аз ще се катеря по пързалката.

— И ще трябва да пищиш като маймуна.

— Татко ти не може да пищи като маймуна.

— И ще трябва да пълзиш по земята.

— А не може ли да съм изправена маймуна?

— Това не е маймуна.

Бяха стигнали до деликатен момент в преговорите.

— Добре — каза Тед, — ти ще пищиш и ще лазиш, а аз ще дращя.

— Така може. Маймуната-татко дращи.

Те изкачиха пързалката, озоваха се в Африка и бяха маймуни, а Тед по-точно — полумаймуна.

 

 

Един горещ неделен ден през юли отидоха на площадката със суха храна за обяд и Били прекара почти целия следобед на фонтана, а Тед се присъедини за малко към него с навити крачоли на панталоните, без обувки и чорапи, както правеха някои от другите родители. Тед седеше настрани и четеше, а Били тичаше по площадката, пръскаше вода, подскачаше и пищеше от радост, че целия ден е по бански костюм. „Хайде, полей ме“ — казваше Тед и Били напълваше пластмасовата си кофичка с вода, връщаше се и я изливаше върху наведената глава на Тед, при което се заливаше от смях. Останаха до късно на площадката, а когато денят захладя и сенките се удължиха, паркът стана особено красив. Тед изпитваше истинско удоволствие. Били още се смееше и подскачаше, щастлив през целия ден. Те бяха заедно, децата бяха по-гъвкави, отколкото си мислим, а може би и възрастните също, разсъждаваше той. После се огледа и разбра, че изведнъж е изгубил от погледа си Били. Нямаше го на фонтана, нито на пясъка, нито на катерушките, нито на люлката. Той обиколи бързо площадката. Били го нямаше. „Били! — изкрещя той. — Били!“ Изтича към входа, където се намираше фонтанът, но и там го нямаше. „Били! Били!“ И тогава го видя с крайчеца на окото си. Детето беше излязло от площадката и тичаше по една алея в парка. Тед се втурна след него, викайки го, но то не се обърна. Били продължаваше да тича с всички сили. Тед затича по-бързо и накрая, когато се озова на няколко крачки зад него, го чу, че вика:

— Мамо! Мамо!

По алеята пред него вървеше една жена с тъмна коса. Били се изравни с нея и я хвана за полата. Тя се извърна и го погледна — беше просто жена, която вървеше по алеята.

— Помислих, че си моята майка — каза той.