Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (16)

Глава шестнадесета

Адвокатът посъветва Тед да направи списък на хората, които ще могат да потвърдят пред съда, че той е съвестен и грижовен родител. Тед трябваше да уведоми Джоуана за решението си и след това да изчака, за да се разбере дали тя действително ще заведе дело за получаване на родителски права. Тед се изкушаваше да се скрие някъде. Да избегне конфликта и да я остави тя да ги търси, а той и Били да отидат някъде сред природата, където животът е по-естествен. Но не познаваше нито един природен кът, където можеше да се оттегли освен Сейнт Джеймс парк в Бронкс. Беше се сраснал с градските условия на живот. Нямаше да издържат само на горски плодове.

Той й се обади в Централния тенисклуб.

— Джоуана, удобно ли ти е да говориш?

— Да.

— Аз взех решение, Джоуана. Няма да ти позволя да вземеш Били, нито сега, нито в бъдеще, нито до края на живота си, нито когато и да е. Каквото и да кажеш или да направиш, не ще ме разубедиш. Няма да ти го дам.

— Тед…

— Ние невинаги сме се разбирали. Но се надявам, че сега ме разбираш ясно.

— Тед, аз не съм била лоша майка. Просто не можах да се справя с положението. Сега знам, че мога.

— А ние трябва да те изчакваме, докато решиш, че можеш. Какво си въобразяваш? Кацваш и отлиташ…

— Аз съм в Ню Йорк. Тук живея.

— Защото така имаш по-големи шансове да спечелиш делото? Джоуана, ако искаш да бъдеш майка, стани майка. Омъжи се, имай си деца. Или не се омъжвай и не си имай деца. Прави каквото искаш. Само не ме намесвай. И не намесвай детето ми.

— Аз съм го родила. То е мое дете.

— Доколкото си спомням, ти пожела да пренебрегнеш този факт.

— Аз дори му избрах име. Били беше мое име. Ти искаше да се казва Питър или нещо такова.

— Това е било преди сто години.

— Ти пак ще го виждаш.

— Да. И то всяка вечер. Кажи на адвоката си какво съм казал.

— Друго не ми остава. Значи, ще се видим в съда?

— Това си е твоя работа. Аз ще ти кажа следното. Ако заведеш дело, няма да го спечелиш. Аз ще те победя, Джоуана.

Той се надяваше, че тя ще се откаже, като разбере колко е непреклонен. Някога се беше стъписал, когато тя си отиде. Сега се надяваше, че тя пак ще си отиде.

Тед Крамър може би очакваше, че ще има изпълнителен и послушен син като отплата за това, че се посвещава на детето си, но думите, които получи за благодарност, докато спореха преди лягане, бяха: „Татко, много си гаден!“ След което съвсем неочаквано Били излезе от стаята и целуна баща си, но не защото се разкайваше за думите си, а защото не беше изпълнил едно, свое задължение за деня: „Забравих да те целуна за лека нощ. Искам да кажа, че ти ме целуна, но аз не те целунах“, обясни той и се върна с провлечени стъпки в стаята си, а Тед, развеселен, се замисли какво ли ще стане, когато синът му навлезе в юношеската възраст, искаше тогава да го види и се надяваше, че е сплашил Джоуана, че тя е променила решението си, след като е разбрала, че едно дете ще й пречи да ходи на тенис.

 

 

— Оставам без работа, така ли, дявол да го вземе? Проклети идиоти!

— Извинявай, Тед — каза О’Конър. — Аз бях този, който те доведе тук.

Хората от компанията си шушукаха какви са причините за провала. Тед не участвуваше в тези разговори — той знаеше причините. Директорите на компаниите отпускаха малко финансови средства за списанието, но не бяха способни да предотвратят последиците от този риск.

— Аз вече наистина смятам да се пенсионирам, Тед. Но ти обещавам, че преди да помисля за себе си, ще се постарая да ти намеря работа.

— Благодаря, Джим. Но аз имам намерение да си намеря работа в близките четиридесет и осем часа.

— Как, дявол да го вземе, ще направиш това?

— Не знам.

 

 

Няколко отмъстителни служители, разярени, че компанията се разтуря точно преди Коледа и че остават без хонорари и без компенсация за уволнението, откраднаха всичко, каквото можеха да изнесат от кабинетите: машинки телбод, индига, пишещи машини. Тед остави бюрото си непокътнато, без дори да подреди книжата си. След като приключи разговора с О’Конър, каза „довиждане“ на няколко души и излезе от службата.

— Весела Коледа! — му пожела пред сградата един слабичък Дядо Мраз с камбанка и комин в ръка.

— Мошеник! — отговори Тед. — Най-сетне мога да ти го кажа.

Момчето, което приемаше документите за работа, сигурно си мислеше, че мъжът, седнал на сгъваем стол до ксерокса, захванал се да надраска набързо автобиографичната си справка, е ненормален.

— Искам това да стане до един час!

— Сър, първо трябва да се препише на машина и тогава…

— До един час! Плащам тройно.

Докато чакаше документите му да се преснимат, Тед започна да си урежда по телефона срещи в бюрата за безработни.

— Кажете му, че трябва да ме види днес в три часа, иначе ще се обадя на друго място.

— Положението ви, изглежда, е много напечено.

— Точно така, точно така.

 

 

Това беше най-лошото време от годината да те уволнят — работата беше замряла по празниците, хората не си сменяха службите. Той грабна документите си и целия следобед търча по разни бюра за безработни, после взе такси до административната сграда на „Ню Йорк Таймс“, за да провери всички обяви за работа от миналата седмица. На другата сутрин излезе от къщи в осем и половина, като потропваше нервно с крак, когато влакът намаляваше скоростта между две спирки на метрото, след това тичаше по стълбите на метрото, за да бъде пръв на опашката от безработни, и после пак тичаше, за да бъде пръв на следващата опашка. Тичаше, въртеше телефони, подаваше документи. Щеше да си намери работа. Щеше да си намери бързо работа. Докато тичаше, нямаше време да спре, за да осъзнае колко е изплашен.

През първите двадесет и четири часа от четиридесет и осемте, в които съвсем налудничаво беше решил да си намери работа, той откри, че в търговията с реклами има две свободни места: „Комплексни доставки“ — мазният издател не беше назначил все още никого или вече беше уволнил някого — и списание „Маккол“, където имаше свободна длъжност от два месеца. От бюрото за безработни му съобщиха, че работата била съмнителна. Може би нямали сериозни намерения да назначават човек на това място. Той се намираше в телефонна кабина и потропваше с крак — беше се сдобил с този нервен тик на четиридесетгодишна възраст.

 

 

— Джон, тя още не ми се е обадила.

— Може би си я сплашил — отговори Шонеси.

— Мисля, че трябва да ти кажа нещо — положението ми се промени. Останах без работа. Компанията фалира.

Последва дълга пауза, твърде дълга за Тед.

— Няма нищо. Ще се справим. Ако се стигне до дело, не се тревожи за парите. Ще гарантирам за теб. После винаги можеш да се издължиш, Тед.

— Колко ще ми струва всичко?

— Скъпо е, Тед. Зависи колко ще продължи делото, ако изобщо има такова. Грубо пресметнато, пет хиляди.

„Джоуана, няма ли да престанеш да ме тормозиш!“

— Ако загубиш, ще трябва да платиш и нейните разноски, но да не мислим за това.

— Божичко, Джон!

— Какво да правя? Това е положението.

— Ами какво ще правим, като съм без работа? Съвсем не е в моя полза. Искам детето да бъде при мен, а дори заплата не получавам.

Последва втора дълга пауза.

— Ще бъдем в по-изгодна позиция, ако работиш. Имаш ли някакви перспективи за работа?

— В момента имам. Благодаря, Джон — каза той, потропвайки с крак.

Тед хукна от телефонната кабина към следващото бюро за безработни и изведнъж спря. Вече беше ходил там. Намираше се на ъгъла на Мадисън Авеню и Четиридесет и пета улица, дишаше тежко и потрепваше с крак.

 

 

Беше убедил служителя в бюрото за безработни да му уреди среща в списание „Маккол“ в четири часа следобед същия ден. Завеждащият отдел „Реклама“ беше към петдесетгодишен мъж, който очевидно броеше часовете до края на работното време и мислеше за празниците. Най-голямото му желание, изглежда, бе да приключи набързо с тази среща. Тед рекламираше. Той рекламираше работата си в други списания, като си служеше с факти и цифри от търговията, използуваше демографски понятия, сравняваше рекламите в печата с рекламите в другите средства за информация (това му беше направило впечатление, когато сключваше една сделка) и точно когато успя да заинтригува завеждащия, му зададе един въпрос, с който го хвана натясно — попита го необходимо ли е да се срещне с някой друг и не могат ли да уредят въпроса веднага.

— С нашия директор по рекламата. Но той заминава.

— Може ли да го извикате тук, моля? Или ние да отидем при него?

— Това е малко прибързано от ваша страна, мистър Крамър.

— Но аз искам да заема тази длъжност.

Мъжът изгледа Тед за момент, след това излезе от стаята с досието му. Десет минути по-късно той се върна с друг мъж, който беше над петдесет години. Ръкуваха се и директорът се отпусна на един стол.

— Значи, вие сте този амбициозен човек?

— Може ли пак да си изпеете песента? — каза завеждащият рекламата.

Тед започна да изрежда собствените си достойнства, като този път стигна по-бързо до същността на въпроса.

— Разбирам, че плащате от двадесет и пет до двадесет и шест хиляди годишно. За човек с моя опит смятам, че ще дадете двадесет и шест.

— Двадесет и пет — каза предпазливо директорът по рекламата.

— Добре, тогава дайте да се разберем. Ще приема за двадесет и четири хиляди и петстотин. Това е с петстотин долара по-малко, отколкото сте готови да платите. Само че трябва да се съгласите веднага. Не утре или другата седмица, или след празниците. За мен е важно сега да кажете „да“ и приемам с петстотин долара по-малко. Смятам да ги наваксам с комисионите.

— Вие сте опасен рекламен агент, Мистър Крамър — каза директорът.

— Само днес. Предлагам един-единствен път, за двадесет и четири хиляди и петстотин.

— Ще ни извините ли за момент? — каза директорът и посочи на Тед да ги почака отвън.

„Дявол да го вземе? Аз съм се побъркал. Какво се опитвам да направя? Сигурно съм обезумял. Аз съм обезумял.“

Извикаха Тед да влезе пак в кабинета и завеждащият рекламата хвърли последен поглед върху досието му.

— Ще проверим две ваши препоръки — каза той.

— Проверете ги. Моля.

— Но съм сигурен, че ще бъдат отлични.

— Мистър Крамър, назначаваме ви със заплата от двадесет и пет хиляди и петстотин — каза директорът по рекламата.

„Успях! Мили боже!“

— Е, господа, много съм доволен, че ще работя с вас.

Той хукна по улицата обратно към сградата на „Мъжка мода“. Слабичкият Дядо Мраз стоеше на своя пост и размахваше камбанката пред комина си. Тед му даде една петдоларова банкнота и във възбудата си стисна толкова силно ръката му, че Дядо Мраз изохка.

 

 

По празниците търговските операции в „Маккол“ бяха в затишие и той можа да свикне лесно с новата си служба. Спря да потропва с крак. Беше попаднал в стабилно предприятие и още през първия работен ден след Нова година се запозна подробно с всички варианти за продажба на реклами. Беше уредил новото си назначение толкова бързо, че парите, изплатени като компенсация за уволнението, стояха непокътнати, предназначени да покрият разходите по евентуалното дело. Джоуана все още не го беше потърсила.

Телефонът иззвъня една вечер след десет часа.

— Мистър Крамър, обажда се Рон Уилис. Аз съм приятел на Джоуана.

— Е?

— Мисля, че мога да помогна за разрешаването на това безизходно положение.

— Не съм знаел, че положението е безизходно.

— Смятах, че ако двамата се срещнем, бих могъл да изясня някои въпроси.

— Вие адвокатът на Джоуана ли сте?

— По една случайност съм юрист. Не съм адвокат на Джоуана.

— Тогава кой сте?

— Просто неин приятел. Смятам, че ако се срещнем, бих могъл да спестя на вас и на Джоуана някои неудобства.

— Обаждате се, за да ми спестите някои неудобства? Това сигурно е поредният й номер.

— Не е така, повярвайте ми.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Джоуана дори не ме е карала да ви се обадя.

— И дори не знае нищо за това, така ли?

— Знае. Но идеята беше моя.

Беше му еднакво любопитно да види приятеля на Джоуана и да разбере какви са плановете на противника.

— Добре, мистър Уилис. Ще се срещнем пред „Мартел“ на Осемдесет и трета улица и Трето Авеню в петък в осем часа. Ще пием по една бира и ще си побъбрим.

— Много добре, мистър Крамър.

— Да, прекрасно, нали?

Джон Шонеси не се противопостави на подобна среща с трето лице, тъй като по този начин можеше да се получи информация, но предупреди Тед срещата да не се състои в бар, където се пие. За предпочитане е чаша кафе в някое пълно с хора кафене или любезен кратък разговор пред службата на Тед. Целта е да не попадне в клопка — да не започне спор или юмручен бой, да не го заговори някой хомосексуалист, да не го арестуват. Той се извини, че допуска нещата да се развият толкова грубо, но искаше да подчертае, че такива случаи има и един съдия едва ли ще се отнесе благосклонно към подобни обвинения.

 

 

На другата сутрин Тед не можа да повярва, че е чул добре какво го пита Били. По телепатия ли се предаваха мислите у децата? Той винаги внимаваше да обсъжда положението само когато Били спи. Най-неочаквано, на път за училище, докато чакаха светофарът да светне зелено, детето попита:

— Кога ще видя пак мама?

— Не мога да ти кажа със сигурност.

— Искам да видя мама.

— Знам, че е тежко така, Били, съзнавам това.

Продължиха да вървят мълчаливо. Когато стигнаха училището, детето, измислило някакво обяснение за себе си, погледна баща си.

— Мисис Вилевска е нещо като майка. Тя не е точно майка, но е нещо като майка. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, ти си гениално дете, Уилям Крамър.

Смятайки, че е успокоил достатъчно баща си, той пое по стълбите на училището.

Вечерта Били пожела да чуе приказката „Избягалото зайче“ за едно малко зайче, което иска да избяга и чиято майка-зайка, въпреки всички трудности, винаги го намира. След като Джоуана си отиде, Тед скри книжката. Щеше да му бъде непоносимо тежко да я чете на Били. Каза му, че книжката вече й няма й вместо нея четяха историите за стария Бабар. Преди да заспи, Били започна да си говори сам — някакъв въображаем разговор между една майка и едно момченце. Тед, който обичаше детето, не беше в състояние да го възпира повече да види майка си, щом то искаше да я види. На другия ден се обади на Джоуана в службата — разговаряха хладно и кратко като непознати. Тя можеше да види Били, когато пожелае, и да го заведе на вечеря някой от следващите дни. Тед щеше да уреди това с домашната помощница. Уговориха се Били да се срещне с майка си за вечеря на другия ден в пет часа следобед. Тед й каза също така, че нейният приятел трябва да го чака пред службата му, а не пред бара. „Това не беше моя идея“, обясни Джоуана. „И на мен така ми казаха“, отговори той. И повече нямаше какво да си кажат.

Тед стоеше пред службата си и чакаше представителя на Джоуана. Той пристигна с такси — беше висок, рус, строен млад мъж. Тед смяташе, че е на не повече от тридесет години, имаше тен, носеше костюм и вратовръзка и беше преметнал през ръката си тънък шлифер, което изглеждаше неуместно и глупаво, тъй като в дъждовния Ню Йорк в този момент беше минус пет градуса.

— Мистър Крамър, аз съм Рон Уилис. Къде можем да поговорим?

— Тук.

— Щом така искате, добре. Ще започна с това, че Джоуана и аз сме добри приятели.

— Моите поздравления.

— Аз мисля, че я познавам добре. В някои отношения по-добре от вас, ако позволите да се изразя така. Убеден съм, че Джоуана е друг човек, откакто не живеете заедно.

— Браво на нея.

Тед го мразеше. Мразеше го заради външния му вид, заради способността му да не отмества поглед от събеседника си, сякаш иска да докаже превъзходството си над него чрез непоклатимото си самочувствие, мразеше го и заради това, че спи с бившата му съпруга.

— Сближихме се с нея, след като тя преживя калифорнийския си период, така да се каже. Тя работеше в компанията „Херц“, заемаше чиновнически длъжности на непълен работен ден, занимаваше се с най-различни неща. Ходеше в някакви групи по психотерапия, познаваше разни мъже. Нищо постоянно.

Значи, Джоуана също не можеше да поддържа трайни връзки. За Тед това беше една малка утеха.

— Но аз знаех, че тя не е просто някоя смахната. В Калифорния ги имаме много такива.

— Сигурно се събират там да ядат сушено грозде.

Тед нямаше намерение да улеснява разговора. Той по никакъв начин не смяташе този мъж за свой приятел.

Уилис, който беше облякъл шлифера си, започна да трепери от студ и Тед, като разбра, че той няма намерение да парадира с физическа издръжливост, прецени, че е безсмислено да продължават разговора на улицата. Той предложи да се отбият в едно близко кафене, където Уилис, победен от атмосферните условия, изгълта една чаша горещ шоколад.

— Може ли да говорим направо, мистър Крамър?

— О, моля. И щом искате да говорим направо, казвайте ми Тед.

— Аз мисля, че Джоуана е имала наистина отвратителен брак с вас. Той се е запечатал неприятно в съзнанието й — бракът и детето. Мисля, че тогава е реагирала болезнено и сега съзнава това. Направила е много голяма грешка.

— Тя искаше да бъде свободна. Сама взе това решение.

— Знаете ли, вечерта, когато ми каза за първи път за детето, плака три часа. Сякаш язовир се беше отприщил, като разкри истината за детето, което беше крила от мен и от себе си.

— Това дете трудно може да се скрие.

— Вижте какво, Джоуана е имала възможност да поживее самостоятелно. И сега е разбрала нещо. Че е направила голяма грешка. Че е реагирала болезнено. Вие бихте ли искали да живеете с грешка, която може да се поправи?

— Не вярвам, че може да се поправи. Рон, вие явно не познавате нюйоркския климат, но може би не познавате и Джоуана. Тя е живяла лесно…

— Наричате това, което е преживяла, „лесно“?

— Вижте, единственото, което тя трябва да направи, е да каже „съжалявам“ и веднага се намира някой като вас, готов да й се притече на помощ. Кажете ми, ще се жените ли за нея?

— Това засяга ли ви? Да не сте й баща?

Значи, ясно. И той не изпитваше симпатии към Тед.

— Ние се виждаме от шест месеца.

— Колко мило. — На Тед му се прииска да го изкара пак на улицата с шлифера му.

— Аз реших да дойда в Източните щати, за да открия тук клон на нашата фирма и да помогна на Джоуана да разреши този проблем.

— Предполагате, че може да ме убедите, така ли?

— Мислех, че мога да помогна. Изглежда, че вие двамата вече не умеете да контактувате. Тед, ще имате право да виждате детето. А помислете и за още нещо — Джоуана ще бъде прекрасна майка заради онова, което е направила. Сега тя наистина е избрала пътя си в живота.

— Не съм убеден.

— Може би не сте добре осведомен. Ако тя заведе дело, вие ще загубите.

— Аз не мисля така. Адвокатът ми не мисли така.

— Това си е негова работа. Как смятате да докажете в съда, че жена като Джоуана не е годна да се грижи за детето си?

— Може би ще докажа, че аз съм годен.

— Тед, това отнема време, средства, изнервя всички и е много неприятно. Аз не искам Джоуана да се измъчва, ако не се налага. За вас никак не ме е грижа, но съвсем по човешки ви казвам, че просто не разбирам защо и вие не си го спестите.

Тед му повярва. Той се убеди, че Уилис се беше намесил именно поради тази причина и разбира се, поради желанието си Джоуана да спечели спора извън залите на съда.

— Рон, всичко, което казвате по всички въпроси, може и да е вярно. Но не ме убедихте за най-важното. Защо трябва да се отказвам от някого, на когото държа толкова много? Ако му бяхте баща, щяхте да разберете какво ви казвам. Аз съм му баща. Ако той беше моето избягало зайче, щях да го намеря.

 

 

Джоуана остави бележка за Тед при секретарката му. „Може ли да видя Били в събота в единадесет часа и да го върна в пет?“ Тед предаде на телефонистката в службата на Джоуана: „Добре, единадесет часа.“ В събота тя звънна отдолу и той изпрати Били при нея. В пет тя пак звънна и изпрати Били горе. Те не се виждаха. Детето преминаваше от единия в другия.

Били изглеждаше доволен от прекарания ден. Родителите на Джоуана бяха дошли в града и отидоха с Джоуана и Били в зоологическата градина. Тед смяташе, че може да се примири с това положение, колкото и неустановено да беше то. Били щеше да си остане при него както досега и въпреки това Джоуана можеше да вижда сина си. В понеделник сутринта, след като остави Били в училище, един човек го спря на улицата.

— Мистър Крамър, поръчано ми е да ви предам това.

Той му връчи една призовка. Джоуана Крамър завеждаше дело срещу Тед Крамър, за да получи родителски права над детето си.