Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (6)

Глава шеста

Преди да се обади на своите родители, на нейните или на когото и да било друг, той се обади на мистър Гонсалес, който изведнъж се оказа най-важният човек в целия свят, с когото трябваше да се свърже. Мистър Гонсалес се занимаваше с проблемите на клиентите в банка „Американ Експрес“. Двете хиляди долара, които Джоуана беше изтеглила от общата им банкова сметка, бяха дадени от нейните родители, когато тя и Тед се ожениха. Тед предполагаше, че тя счита тези пари за свои. И двамата имаха кредитни карти, но сметката беше на името на Тед. Всички нейни разходи се вписваха на негово име. Тя можеше да се развява, където си иска, да прелита от град на град, да си поръчва джин и тоник по разни плувни басейни, да кани мъже в стаята си, а после той трябваше да плаща. Обади се на мистър Гонсалес, който анулира кредитните карти и издаде на Тед друга карта с нов номер.

Мисис Колби даваше обяви в „Ню Йорк Таймс“ и в разни вестничета: „Домашни помощници за по-особени хора“. Имайки опит в рекламата, Тед изтълкува думата „по-особени“ като „заплащането е по-високо“. Добре поне, че мисис Колби за разлика от някои други не предлагаше хора за миене на прозорци или чистене на подове. Тед търсеше някаква служба, която осигурява домашни помощници в лицето на сериозни хора, които вършат професионално работата си. Той самият не беше наясно точно за какъв вид работа става дума. Оказа се, че трябва да прилага някакво степенуване, което изобщо не успяваше да схване — какво предпочитате; да може по-добре да чисти или да готви; да може по-добре да се грижи за детето или по-добре да чисти? Приятелите му обясняваха, че никога няма да намери жена, която върши всичко еднакво добре, а това разбиваше надеждата му, че ще се появи една Мери Попинс, която ще сложи ред в живота му. Беше отхвърлил идеята да даде Били на целодневна занималия. Положението в нюйоркските занимални беше скандално — за тяхното поддържане се отпускаха много малко средства, те бяха лошо уредени; дори и да го приемеха там, Тед щеше да има финансови затруднения, а освен това искаше животът на Били да протича нормално. Той отиде при мисис Колби в кабинета й на Мадисън Авеню. По стените висяха препоръчителни писма от всякакви хора — от представители на Обединените нации до председатели на общински съвети в Бруклин. Кабинетът представляваше викторианско кафене, а зад едно бюро седеше самата мисис Колби — енергична жена, минала шейсетте, с английски акцент.

— Мистър Крамър, вие, значи, какво искахте — приходящ човек или целоседмична помощ?

— Мисля, че приходящ.

Тед беше преценил, че ако една жена се грижи за къщата и спи у тях, това ще му струва най-малко сто двадесет и пет долара седмично, което беше извън възможностите му. Някоя студентка сигурно щеше да наглежда Били и да върши лека домакинска работа — да се грижи за стаята си и за храната, но нейното присъствие може би нямаше да оказва достатъчно положително въздействие върху Били. Тед търсеше заместник на отсъствущата майка. По-разумен вариант, който можеше да си позволи, беше да вземе жена от девет сутринта до шест вечерта за деветдесет до сто долара седмично при положение, че тя говори добре английски. Телма, съседката, му беше дала този съвет. „Тази жена ще се върти по цял ден около Били — каза тя. — Нали не искаш, като порасне, детето да говори с чужд акцент.“ Отначало на Тед му стана смешно, но после се замисли. Целта беше Били да не се чувствува много по-различно от преди.

— Някой, който говори хубав английски, мисис Колби.

— О, хубав английски. Добре, но тогава това означава сто и пет долара седмично, а не деветдесет-сто.

— И това само за един добър акцент?

— За един добър човек, мистър Крамър. Ние тук не събираме какви да е хора.

— Добре, значи, сто и пет долара. — Тед осъзна, че току-що двамата са се спазарили за нещо, което не е в негова полза.

— Сега трябва да науча какво е семейното ви положение. Казахте, че живеете сам с четиригодишния си син и работите в рекламата?

— Да.

— А мисис Крамър?

— Отлетя от семейното гнездо, мисис Колби. — Той се изразяваше вече по съвсем нов начин.

— Ах, да. Тези случаи напоследък зачестяват.

— Така ли?

— Точно така.

„Може ли ти да не знаеш тези неща, госпожо — помисли си Тед. — Нали следиш от кабинетчето си как живее целият град.“

— Все още, разбира се, преобладават случаите „майки без съпрузи“. Случаи като вашия — „бащи без съпруги“ — са резултат на естествена смърт, припадъци, пътни катастрофи, странни инциденти — подхлъзвания и падания по стълбите и в банята, разни удавяния…

На него му се стори, че долови как очите й проблясват, докато изброяваше.

— … сърдечни кризи…

— Разбирам.

— Имали сме и няколко случая на… „излитане от семейното гнездо“, както вие се изразихте. Един случай специално — неотдавна през мене мина тридесет и осем годишна жена с две деца, момиченца на десет и на седем години; нито писмо оставила, нито нещо друго. Просто извадила ризите на мъжа си и се облекчила изцяло върху тях.

— Мисис Колби…

— Прибраха я в болница, затова не бих определила случая като излитане от семейното гнездо. Тук по-скоро става дума за душевно заболяване.

— Моля ви, може ли да поговорим за хората, които ще ми предложите?

— Имам пред вид три прекрасни жени. За сто и петнадесет долара седмично.

— Нали казахте за сто и пет.

— Чакайте да проверя в картоните. Ах, да, сто и десет.

— Мислили ли сте някога как се осигурява място за реклами, мисис Колби?

— Не ви разбрах.

— Нека първо видя хората и след това ще обсъждаме цената. Довечера след девет у дома ми. И искам този въпрос да се уреди по-скоро.

— Много добре, мистър Крамър. Ще ви се обадя по-късно.

 

 

Телма и Чарли дойдоха на гости; Телма носеше говеждо печено. Тя беше слаба, симпатична жена, малко над тридесетте, разкрасена с помощта на американски козметични средства, боядисана коса, контактни лещи, през които присвиваше очите си, модни дрехи и най-модната за момента диета — но ако материалните й възможности не позволяваха да поддържа това ниво, тя щеше да бъде просто една грозновата жена, каквато беше, когато се чувствуваше уморена и бръчките й личаха. Сега тя беше като разнищена. Заминаването на Джоуана я беше разстроило и хвърлило в размисъл за проблемите в собствения й брак; Телма беше тръгнала отново на консултации по семейна терапия.

— Искам наистина да знам защо го е направила — каза тя.

— Може би просто е откачила — предположи Чарли, който внимаваше много да не започне да хвърля камъни в собствената си градина.

— Аз, както е известно, съм се омъжила за зъболекар, а не за психиатър — каза тя ядосано.

Тед избягваше да срещне погледите и на двамата, чувствувайки се гузен, че Чарли му е разказал някои неща.

— А бе, тя разправяше, че иска да тръгне на работа, а аз казах, че това ще ни струва много скъпо. Сега се оказва, че трябва да плащам на домашна помощница и че нямам парите, които Джоуана щеше да носи в къщи, ако беше останала.

— Това е много смешно — каза Чарли. — И в единия, и в другия случай плащаш. — И се засмя прекалено силно за нещо, което не беше смешно на никой друг в стаята.

— Млъкни, Чарли! — изкрещя Телма и Тед разбра, че те използуват неговото тежко положение, за да си разчистят сметките. — Не виждаш ли, че човекът страда? — каза тя, прикривайки собственото си страдание. Тя знае, разбра Тед. Всички знаеха, че Чарли й изневерява.

— Но защо си е тръгнала така? Не сте ли си говорили? — попита Телма с тон, който подсказваше, че обвинява присъствуващите мъже.

— Мисля, че не много.

— Виж, не искам да те обидя, Тед. Затова не приемай погрешно думите ми. Но мисля, че тя е проявила известна смелост.

— Телма, не ставай глупачка.

— Затваряй си мръсната уста, Чарли! Искам да кажа, че трябва известна смелост, за да извършиш такава антисоциална постъпка. И аз в известен смисъл я уважавам заради това.

— Телма, аз изобщо не мисля, че тя е проявила смелост. За мен не е смелост да избягаш! — Гневът, който се беше мъчил да потиска, сега се изля. — И тези феминистки глупости! Джоуана не беше по-голяма феминистка, отколкото е… Чарли.

— Тед, моля те, не ме намесвай.

— Какво значение има, дявол да го вземе, защо си е отишла? Отишла си е! Теб това те интересува повече, Телма, отколкото мен.

— Наистина ли така мислиш, Тед?

— Свърши вече тая мръсна игра. Ти си като спортните коментатори, които си стоят в кабинката и само правят изводи. Какво от това, като не сме си говорили? Играта свърши. Тя си е отишла!

— И ако се върне, ти никога няма да знаеш защо го е направила.

— Няма да се върне! — Той се пресегнала вземе бележката на Джоуана, която беше оставил на масата. Клюки ли искаха? Нека да видят колко грозно е всичко. Той тикна бележката в ръцете на Телма. Тя я прочете бързо, притеснена от разиграващата се сцена. Тед я грабна от нея и я бутна на Чарли.

Хубаво, а? Това героиня ли е? Тя е просто една мръсна страхливка. И я няма, това е всичко, няма я.

Той взе бележката, смачка я на топка и я запрати в антрето.

— Тед — каза Телма, — може би няма да е лошо, макар че Джоуана не е искала, да поговориш с някой специалист. Можеш да отидеш при моя терапевт.

— За какво ми е терапевт, когато си имам добри приятели?

— Виж, Тед, няма защо да се озлобяваш — каза Чарли. — Ти си разстроен, аз съзнавам, че…

— Прав си. А сега искам да остана сам. Благодаря ви за печеното и за полезния разговор.

— Няма нищо лошо в това човек да осъзнае собствената си стойност, Тед — каза Телма.

Казаха си лека нощ сковано, Телма и Тед си размениха целувки, без да се докосват. Той не желаеше да осъзнава собствената си стойност, нито да обяснява повече поведението на Джоуана. Не му се слушаха вече и философствуванията на приятелите му. Нека да си анализират собствените бракове, без да се занимават с неговия. Той искаше само да си намери домашна помощница, искаше дните му да бъдат подредени, да има някакъв ритъм, да има човек в къщи при Били — и в момента, в който постигнеше това, Джоуана щеше да бъде погребана.

 

 

Мисис Колби му беше уредила среща с някоя си мис Ивънс. Тя беше дребничка стара жена, която имаше забележителната възможност да говори, без да спира, за диетичните продукти, които трябвало да яде — например сирене „Брейкстоун“, а не „Френдшип“, кисело мляко „Данън“, а не „Сийлтест“, безсолен хляб от диетичния магазин, а не разни хлябове, в които слагат захар. Когато пожела да разгледа къщата и първо попита къде е банята — нямала нужда да я ползува, обясни тя, просто проверявала, — а изобщо не поиска да види спящия Били, Тед реши, че в диетично отношение те съвсем не си подхождат.

Свърза се с някоя си мисис Робъртс, която беше дала обява в „Таймс“, че търси работа. Тя се препоръчваше като „Добра готвачка. Справя се добре с деца“. Жената пристигна и се оказа огромна пуерториканка, която очевидно си имаше агент — обявата във вестника беше много подходяща, а също и английското й име Робъртс; в същност тя едва говореше на разбираем английски.

— Аз работи с много испански дипомати.

— Разбирам — каза той, за да се покаже любезен.

— Много испански шийновници.

Работата ставаше сериозна.

— Аз имам едно малко момченце.

— Твоя жена?

— Офейка.

— Без акъл — каза тя и го ощипа възторжено и силно по бузата. Той не можа да разбере дали това беше служебно пощипване или интимно, но го заболя.

— Гледали ли сте деца?

— Аз има шест бебета. Пуерто Рико. Бронкс. Най-малко бебе двайсет и две години.

Тед прецени, че ако вземе мисис Робъртс, Били ще научи испански още на пет години.

— Ти сладък.

— Моля?

— Ти сладък човек.

Тя или правеше неприлични намеци, или агентът й я беше посъветвал да го прелъсти. Във всеки случай при следващите въпроси се установи, че мисис Робъртс не може да започне работа веднага. Тя отивала на „вакайнция“ в Пуерто Рико, където съпругът й работел в момента при един „дипомат“. Когато си тръгна, Тед стигна до извода, че „дипомат“ значи дипломат, „шийновник“ — чиновник, че мисис Робъртс е сладък човек, но че той не е намерил своята Мери Попинс.

Свърза се с други служби, проследи обявите във вестника и откри няколко „приходящи“ домашни помощници — една привлекателна ямайка с мелодичен глас, с който Тед би искал тя да го приспива или да прави нещо друго, но се оказа, че жената е свободна само през лятото; една строга дама — пенсионирана английска бавачка, която се появи на разговора с колосана бяла униформа и колосано лице и каза, че няколко поколения деца й викат „бавачке“, тя обаче не работеше вече по цяла седмица и попита може ли да идва по два дни и половина; и една ирландка със силен провинциален акцент, която сама приключи разговора, обвинявайки строго Тед, че е позволил на жена си да си отиде, след като тя явно не е била с ума си. Мисис Колби се обади и каза, че нейната цел в живота ще бъде да намери подходящ човек за Тед до няколко часа, тъй като проявява личен интерес към неговия случай след злополучната смърт на съпругата му, което говореше, че свързва данните за Джоуана с пътни катастрофи и разни удавяния.

Мисис Колби му изпрати четири жени — първата веднага побърза да го осведоми, че заплатата й е 125 долара, и го попита дали има готвачка. Другата беше една главозамайващо разсеяна жена, която изглеждаше доста приятна, но беше забравила, че си е уредила друга работа от месец август. След това дойде една пълна жена, която се подсмиваше и вероятно отговаряше на изискванията, само че се обади и каза, че си е намерила по-високо платена работа при по-добри условия. И една шведка на име мисис Ларсон, която прецени, че къщата е много мръсна според нейните разбирания, а това притесни Тед, тъй като беше мел и мил най-старателно, за да не каже някоя шведка, че къщата е много мръсна според нейните разбирания.

Той се замисли дали да не даде сам обява във вестника, но не искаше да става жертва на разни безумци. Затова залепи едно съобщение на стената на супермаркета срещу тяхната къща — тази стена се използуваше като квартално табло за всякакви съобщения и обяви. „Търси се домашна помощница от девет до шест. Добро семейство.“ Достатъчно често беше чувал думите: „Аз работя само при добри семейства.“ Обади му се някоя си мисис Ета Вилевска, която каза, че живеела наблизо, че от известно време не се е занимавала с такава работа, но искала да се видят. Тя беше ниска, пълна полякиня с ангелско розово лице, облечена неподходящо за разговора, вероятно с най-хубавите си дрехи — черен официален тоалет. Акцентът й се усещаше съвсем слабо: спомена, че с мъжа си са американски поданици от тридесет години. Имали женен син. Била дълги години домашна помощница, после работила главно в обществени перални. Мъжът й работел в една фабрика в Лонг Айланд Сити. Смятала, че ще бъде хубаво да поработи пак при някое добро семейство. След това зададе на Тед един въпрос. Никоя друга жена не си беше направила труда да го попита такова нещо.

— Какво дете е той?

Тед не знаеше как да отговори. Той имаше обща представа, но никога не му се беше налагало да описва личността на Били.

— Много е симпатичен. Понякога е срамежлив. Обича да играе. Говори добре. — Не знаеше какво друго да каже.

— Може ли да го видя? — попита тя.

Те надникнаха през вратата и видяха Били, заспал с „хората“ си.

— Много е красив — прошепна тя.

Светлината от хола осветяваше лицето му и той изведнъж се събуди.

— Няма нищо, миличък. Аз съм. А това е мисис Вилевска.

— Мисис Вилевска — повтори Били с уморен глас.

— Хайде, заспивай.

Когато се върнаха в хола, тя каза:

— Много е интелигентен. Повтори името ми без грешка. Повечето възрастни не могат.

Тед се замисли какво ли е да носиш име, което много хора не могат да произнесат правилно.

— Не знам дали е интелигентен. Трудно е да се каже за четиригодишно дете такова нещо. Мисля, че е интелигентен.

— Вие сте щастлив човек, мистър Крамър.

Той не мислеше, че е бил щастлив човек през последните няколко дни.

Поговориха най-общо за нейните задължения. Тед каза, че ще й плаща 110 долара — можеше да й предложи поне толкова, колкото щеше да дава на някой, изпратен от мисис Колби. Попита я би ли дошла за няколко часа, за да свикне. Може ли да започне в понеделник? Тя каза, че с удоволствие ще работи при него и ще се грижи за Уилям. На тръгване попита Тед какво обича да яде, като се върне в къщи след работа. Той не беше схванал, че и това влиза в уговорката им.

Значи, той имаше домашна помощница с лице на херувим, която щеше да приготвя вечеря и да се грижи за Били. Когато наемаш домашна помощница, осланяй се на чувствата си, го беше посъветвала Телма, и сега той чувствуваше, че е попаднал на подходящия човек. Обади се на мисис Колби и й каза, че е уредил въпроса. Погълната в своите картони, тя изрази надежда, че съпругата му се чувствува по-добре.

Сега вече можеше да проведе и другите телефонни разговори. Беше оправил положението. Можеше да каже на родителите си: „Жена ми ме напусна, чакайте, не се побърквайте, ние имаме прекрасна домашна помощница, всичко е наред, аз направих така, че всичко е наред.“ На бившите си роднини можеше да каже: „Знаете ли къде е Джоуана? Тя си отиде, разбирате ли. Ние имаме домашна помощница, прекрасна жена“. Можеше и още нещо да каже: „Нямам нужда от вашата помощ, от ничия помощ. Той ще живее при мен. Ние ще се справим. Аз така искам.“

Тед отиде в стаята на Били и се надвеси над него. Какво дете беше в същност той? Можеше ли да се знае на четири години? Какво момче щеше да стане? Какъв живот щеше да води?

„Ние ще бъдем добре, Били. Имаме мисис Вилевска. Имаме се един друг.“

Момченцето се размърда, потопено в своите детски сънища. То раздвижи устни и промърмори някакви думи, които не се разбираха. Беше прекрасно, но Тед не можеше да гледа, да подслушва така личния му живот. Чувствуваше се като неканен гост. „Не се тревожи, малко момченце. Ще се оправим.“ Целуна го и излезе заднишком от стаята. Детето продължаваше да сънува. То разправяше нещо за „Любопитко“.