Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (12)

Глава дванадесета

Джим О’Конър се обади на Тед и го повика в кабинета си; Тед го завари в девет и половина сутринта с бутилка уиски на бюрото и две чаши.

— Компанията черпи.

— Какво става?

— Свършено е тук с теб, Тед.

— Какво?

— Свършено е с теб, с мен, е всички ни. Старият продаде компанията. Ще ти платят компенсация за петнайсет дни, а през цялата тази седмица можеш да си търсиш работа. Пий.

Тед си наля една глътка. Потръпна леко, но не усети някакъв особен ефект. Сякаш бе излял алкохола не в гърлото си, а върху попивателна хартия.

— Продал е компанията? Кой е купувачът?

— Една група от Хюстън. Смята се, че най-подходящите места за почивка и развлечения ще бъдат там. Старият им е продал заглавията на списанията и цялата дейност се мести там. А нас не ни искат. Не познаваме територията.

— Но затова пък познаваме работата.

— Те си искат свои хора. Ние оставаме на улицата.

 

 

Бюрата за безработни дадоха много слаби надежди на Тед, но той знаеше, че областта, в която работи, е по-специална и че там възможностите са малки. Разбра, че в момента има три подходящи вакантни места, много по-ниско платени в сравнение с това, което получаваше. Той дори не можеше да си представи, че ще заеме някое от тези места. Нямаше да има сметка. Въпреки това ходеше да подава молби за работа и да отговаря на въпроси просто за да свикне с процеса на търсене на работа. За човек, който иска да си намери нова служба, преди да е казал на семейството и на приятелите си, че е загубил старата си работа, този процес действува деморализиращо. Минаваха цели часове и дни, които той прекарваше почти на едно място, докато го прехвърляха от човек на човек в някоя компания. Тед се записа да получава помощ за безработни. Където и да отидеше, носеше една книга, за да не зяпа по стените на чакалните. Бяха изминали три седмици, откакто беше останал без работа; един петъчен следобед, когато разговорите приключиха, когато се оказа, че няма повече уговорени срещи, че не трябва да се обажда на никого по телефона, че не може да прави нищо друго, освен да чака неделните обяви за вакантни служби, той предпочете, вместо да чете или да влезе в някое кино, да отиде на детската площадка за игра при Ета и Били, защото трябваше да прави нещо — и тогава разбра, че е изпаднал в тежко положение.

Опитваше се да контролира чувствата си, стремеше се съзнателно да оползотворява дните, сякаш ходеше на работа. Ставаше сутрин рано, обличаше се, както се обличаше за работа, отиваше в града, използуваше като служебно място библиотеката на 42-ра улица, обаждаше се от уличните телефони, запълваше си времето, четеше, докато дойде време за някоя уговорена среща. Преглеждаше обявите, следеше списъците, обикаляше бюрата за безработни. Но вече се беше изтощил. Имаше дни, когато по цяла сутрин не правеше нищо смислено, а чакаше да дойде обяд, за да се обади в някое бюро. Продължаваше играта с обличането, излизаше в града заедно с хората, които работеха, и отиваше в библиотеката, но стигнеше ли там, единственото, което можеше да прави, беше да чете вестник. А в библиотеката на 42-ра улица не разрешаваха да се внася дори вестник — пребъркваха чантите. Трябваше да се крие. Затова се премести в една съседна библиотека; там разрешаваха да се внасят вестници и предлагаха списанието „Съвети за купувачите“. Можеше да прекара времето, получавайки информация за стоки, от които нямаше да има нужда.

Един служител в бюрото за безработни пожела да разбере какво точно е направил Тед предния ден, за да си намери работа, колко телефонни разговори е водил, колко срещи е имал, къде е отбелязано всичко, как може то да се потвърди. Тед беше прекарал деня в библиотеката и беше водил два телефонни разговора.

— Защо не се преквалифицирате, мистър Крамър? Защо не се опитате да продавате двойни прозорци или нещо друго? — попита мъжът.

— Защото възможностите за това са ограничени. Зимите стават все по-топли. Сезоните се уеднаквяват.

— Иронизирате ли, мистър Крамър?

— Аз търся работа. Нужни са ми пари. Имате ли представа колко струва кутия подсладени пуканки?

— Не става въпрос за…

— Петдесет и три цента, а са предимно въздух.

Служителят прие молбата на Тед, но някак си злобарски, като го подложи на всички бюрократични мъки. Сега Тед беше под наблюдение. Всяка седмица трябваше да се нарежда на една дълга опашка, за да отговаря на въпроси и да доказва правото си да получава парите, които му даваха.

Той изчисли, че са му нужни почти четиристотин двадесет и пет долара седмично, за да живее — за наема, за битови нужди, за химическо чистене, за Ета, за телефонни разговори. А като безработен получаваше деветдесет и пет долара седмично. Разходите му бяха големи даже и когато работеше, тъй като дойдеше ли време за заплата, оставаше без пари. Никога не успяваше да пести. В банката имаше общо хиляда и осемстотин долара. След по-малко от два месеца щеше да изхарчи цялата сума.

Той каза на Ета, че е без работа и че си търси нова служба, което й беше съвсем ясно. Тя му предложи да не й плаща засега, но той предпочиташе да й се издължава редовно. Не беше казал на Били. Но неговите кафяви очи не пропускаха нищо.

— Татко, изхвърлиха ли те от работа?

— Това откъде го измисли?

— Понякога си стоиш в къщи. И в „Семейство Флинтстоун“ Фред си стоеше в къщи. Бяха го изхвърлили от работа.

— Знаеш ли какво значи да те изхвърлят от работа?

— Да нямаш работа.

— Е, мене не са ме изхвърлили. Компанията, в която работех, се премести и сега си търся нова работа.

— Оо!

— И скоро ще имам.

— Тогава утре ще можеш ли да си поиграеш с мен?

— По-добре ще бъде, ако отида да си търся работа, Били.

Вече шест седмици беше без работа. Положението ставаше критично, той изпращаше молби за назначение до разни търговски издателства, чиито имена намираше по справочниците.

 

 

Уилям Крамър стана на пет години. С неговия рожден ден се навърши една година в техния живот, откакто Джоуана ги остави. Тед организира рождения ден. Изпълни молбата да има торта, украсена с любимото Войниче, и да бъдат поканени шестте му най-добри приятели. Тед направи сметка, че една миниатюрна количка за подарък и един скромен детски рожден ден струват тридесет и осем долара.

Замисли се дали да не започне временно работа като продавач или телефонист в някой универсален магазин, но тогава нямаше да получава помощ като безработен. Не си струваше да се захваща с нещо, което не е по специалността му. Парите се топяха. Всичко беше толкова скъпо.

 

 

— Останал си без работа. А-ах!

Той имаше намерение, след като си намери нова работа, да съобщи кротко на родителите си, че е сменил службата си. Когато майка му го попита направо: „Как е положението“, той знаеше, че за да протече разговорът спокойно, трябва веднага да отговори: „Добре е“, но просто не можа да го каже.

— Страхувам се, че компанията вече не съществува, мамо. Всички сме без работа. Аз търся. Ще намеря нещо.

— Изхвърлили са го. Изхвърлили!

Баща му взе телефона.

— Тед, изхвърлиха ли те? Защо те изхвърлиха?

— Слушай, татко. Фред Флинтстоун го изхвърлиха. Мен ме освободиха.

— Кого изхвърлиха.

— Продадоха компанията.

— И не те взеха? Сигурно си направил нещо лошо, за да не те вземат.

— Не поискаха да вземат никой от нас. Преместиха се в друг град.

— И сега?

— Ще си намеря друга работа.

— Изхвърлили са го. А-ах! — Майка му се беше появила отново на сцената. — Тед, ти имаш да изхранваш едно дете и да плащаш на онази жена, а днес всичко е толкова скъпо. Сам си, нямаш съпруга да ти помага, да не дава господ да ти се случи нещо, а какво ще стане с детето? И си без работа! Какво правиш със себе си?

Като че ли той не си задаваше същите въпроси. Приключи разговора с уверенията, че хората, които зависят от него, ще оцелеят; през това време баща му крещеше по телефона, че Тед трябва да отиде във Флорида и да стане шофьор на такси — толкова много възрастни хора не шофирали и не можели да ходят пеша, от тази работа се изкарвали добри пари, — което Тед схвана като доказателство, че баща му има съвсем погрешна представа за сина си.

 

 

Една служителка от бюрото за безработни, която беше приела ентусиазирано документите му и беше казала, че ще му намери работа в срок от една седмица, не се беше обадила от три седмици. Лятото наближаваше. Вакантни длъжности нямаше, хората чакаха да излязат в отпуска. Парите му в банката бяха намалели на деветстотин долара.

— Били, дявол да го вземе, казах ти да се махаш оттук! Играх вече с теб! След вечеря играх цял час, дявол да го вземе! Повече не мога да играя с теб. Иди си разглеждай някоя книга.

— Недей да ми крещиш.

— Недей да хленчиш.

— Аз не хленча.

— Изчезвай оттук! Върви си в стаята!

Той го сграбчи и го изтика от спалнята, като го стискаше толкова силно, че палецът и показалецът му се отпечатаха върху ръката на детето.

— Заболя ме! — разплака се то.

— Не исках да те заболи. Но не искам и да хленчиш. Играй си сам, дявол да го вземе. Остави ме на мира.

Самочувствието му се подхранваше от работата. Той не смяташе, че има някакви особени способности. Трябваше да минат години, докато намери една тясна област в търговията, където можеше да се изявява. Продаваше идеи за реклами, осигуряваше места за отпечатването на тези реклами. Службата му, костюмите и връзките му, името му, напечатано на служебни бланки, секретарките, модерните кабинети, парите, които му даваха възможност да живее по този начин, да се опитва да забрави Джоуана, да наема домашна помощница, да купува вино — във всичко това го крепеше само работата. Останал без работа, той се чувствуваше безсилен.

Въпросът не търпеше отлагане заради детето, то беше толкова зависимо от него, от таткото. И друг път беше оставал без работа, но никога не бе изпитвал това чувство на тревога. Ако се събудеше нощем, после не можеше да заспи часове наред.

Започна да се обажда отново в бюрата за безработни, чиито служители бяха изпратили на погрешно място документите му или загубили данните му, или забравили за него сред потока от нови безработни — „Кога казахте, че сте идвали тук, мистър Крамър?“.

 

 

Били, който искаше да помогне, предложи утеха — направи сравнение със съдбата на един от героите в света на рисуваните филми.

— Спомняш ли си, че и Фред Флинтстоун го изхвърлиха от работа?

— Да, ти ми каза.

— Е, аз сега гледах една нова серия и Фред си намери работа. Това нали е хубаво, татко? Значи, че и ти също ще си намериш нова работа.

Обади му се Джим О’Конър. Той беше ходил на обиколка из Европа с жена си и беше решил да се върне в света на трудещите се, за да поработи още малко, преди да се пенсионира. Беше постъпил в едно ново списание, наречено „Мъжка мода“. О’Конър искаше да знае дали Тед е „на топло“ или „на студено“. Изразът „на студено“ му се стори крайно неподходящ, тъй като този ден времето беше непоносимо горещо — тридесет градуса, и Тед се влачеше по влажната жега, за да отиде на среща в търговското издателство „Комплексни доставки“. О’Конър каза, че най-дългият му период „на студено“ по време на една криза през петдесетте години е продължил цяла година — голямо успокоение за Тед.

О’Конър не можеше да обещае нищо — той току-що беше постъпил на нова работа, — но искаше да вземе Тед при себе си, ако успее да убеди шефовете си да открият още едно място, ако осигури достатъчно пари, ако Тед може да изчака най-малко четири седмици, докато той се опита да уреди нещата.

— Не е много сигурно. Ще поговорим пак.

— Обещай ми само, че няма да приемаш никакви загубени предложения, преди да разбера дали мога да направя нещо.

— Ще се опитам да не приемам никакви загубени предложения.

Вече разполагаше само с шестстотин долара. „Комплексни доставки“ проявяваха „голям интерес“ към него и бяха готови да му дадат деветнадесет хиляди годишно, може би двадесет хиляди, което беше по-малко, отколкото беше получавал досега. Освен това го подлагаха на тежко изпитание. Той трябваше да подготви вариант за продажба, все едно, че работеше при тях — въображаемият клиент, един мазен шестдесетгодишен мъж, който завеждаше рекламния отдел и беше собственик на изданието, държеше сметка за всички разходи.

— Много добре. Ще ви съобщим резултата след около седмица.

Той се чувствуваше така, сякаш току-що се беше явил на прослушване с песента „Прави се на щастлив“.

— Не сме уточнили заплатата.

— Осемнадесет хиляди и петстотин плюс комисионните.

— Казахте ми деветнадесет хиляди, евентуално двадесет.

— Така ли? Сигурно съм сгрешил. Не. Осемнадесет хиляди и петстотин. А можем да си намерим човек и за по-малко.

— Доста е мизерно.

— Е, това не е списание „Лайф“.

Ироничната забележка, тъй като списание „Лайф“ беше закрито, а „Комплексни доставки“ продължаваше да съществува. И така, той имаше възможност да започне работа, по-лоша от най-лошото, което допускаше. Освен предложението на Джим О’Конър това беше всичко, на което можеше да разчита. Ако приемеше, вероятно трябваше да се премести да живее в по-стара сграда за по-нисък наем. Ако се преместеше, разноските по пренасянето щяха да покрият разликата за една година. Щеше да получава почти толкова пари, колкото ако се хванеше да кара такси. Да се кара такси в Ню Йорк обаче, е рискована дейност. Шофьорите на таксита често стават жертва на грабежи. Забавно, ако това се приеме като аргумент в полза на собствената му професия. Защото много малко рекламни агенти са застрашени от грабеж по време на работа. И тогава той започна да мисли какво ще стане, ако наистина нещо му се случи. Къде ще отиде Били? Сети се, че не си е направил завещание. Ами ако умре внезапно? Кой ще вземе детето — неговите родители? Немислимо. Родителите на Джоуана? Невъзможно. Тед Крамър се отдаде на мисли за собствената си смърт. Тогава реши да предостави детето си на единствения човек, на когото чувствуваше, че може да се довери в това отношение.

— Телма, ако умра…

— Не говори така.

— Изслушай ме. Ако се случи нещо непредвидено и аз умра, ще вземеш ли Били?

— Това е най-трогателното…

— Ще го вземеш ли?

— Сериозно ли говориш?

— Да, сериозно. Знам, че не е лесно да се отговори на такъв въпрос.

— Тед…

— Ще си помислиш ли?

— Много съм развълнувана.

— Значи, ако смяташ, че можеш да направиш това, искам да го напиша в завещанието си.

— Тед, не говори така.

— Искам да го напиша в завещанието си.

— Можеш да го напишеш, Тед. Можеш.

— Благодаря ти, Телма. Благодаря ти много, много. С вас ще му е хубаво. Ти си добра майка.

Обзет от черни мисли, той се обади на адвоката и поиска от него да напише завещание, според което Били трябва да се даде на Телма; след това отиде при лекаря; когото не беше посещавал от две години, за спешен преглед, за да се увери, че няма да умре до вторник. Лекарят го уведоми, че изглежда здрав и че изследванията ще бъдат готови до няколко дни. Следващата неделна сутрин, окуражен от доброто си здраве, той отиде с Били на детската площадка, където двамата се впуснаха в една разгорещена игра на маймуни — това забавление се ценеше все още високо от Били; Тед си представяше как синът му идва при него и го моли да не умира, преди да отидат на площадката и да изиграят набързо една игра на маймуни.

 

 

Той не можеше да си позволи Ета да остане при тях повече от една-две седмици. Макар че тя му беше предложила да й плати заплатата по-късно, Тед не беше в състояние да приема подаяния от тази жена за това, че е безработен. А ако положението не се оправеше, той щеше да задлъжнее към нея. Една година! О’Конър е бил без работа цяла година. Може би ще трябва да гледа Били през деня и да взима жена за гледане на дете само когато излиза да си търси работа. Може би вече е стигнал дотам, че ще трябва да дава Били в благотворителна детска градина, за която не се плаща, и да си купува храна с купони за намаление, като крайно нуждаещ се.

Брат му Ралф се обади от Чикаго. Попита го как вървят нещата, трябват ли му пари. За него щеше да бъде лично поражение, ако приемеше каквото и да е от брат си. Каза му, че няма нужда от никакви пари. Ралф щеше да идва по работа другата седмица и предложи да излязат заедно, да отидат на мач. В разговора се включи Санди, която напомни на Тед, че не са се виждали повече от една година. Тя и Ралф щяха да ходят през лятото във Флорида с децата си — може би и Тед ще заведе там Били, ще се събере цялото семейство. Той каза, че ще помисли по този въпрос. Но не знаеше, как би могъл да си позволи едно пътуване до Флорида.

Кухненският бюфет беше почти празен. От разходите за храна му се завиваше свят. С инстинкта си за самосъхранение, развит от училищния двор в Бронкс (победителите остават, победените си отиват, човек трябва да опита всичко възможно, за да оцелее), Тед Крамър приложи „номера на чревоугодника“, както той го наричаше. Взе цяла шепа кредитни карти за разни универсални магазини, останали от Джоуана, но все още валидни, тъй като той не дължеше никакви пари на магазините, и се впусна в безумни покупки. Ходеше във всички магазини, където се продаваха хранителни стоки или имаше щандове за деликатеси. Тед Крамър, който не можеше да си купи кайма от месарницата или да прави големи покупки в супермаркета, знаеше, че може да пазарува неща за ядене от универсален магазин, който му изпращаше сметката няколко седмици по-късно; можеше да я плати постепенно, на части. Той започна да купува първокачествено месо, което не трябваше да плаща веднага, замразени зеленчуци, прекрасен грах на двойно по-висока цена, отколкото го купуваше обикновено, пъстърва от Колорадо, сьомга от Вашингтон, деликатесни стоки, тестени изделия от Италия, сладки от Шотландия. „Мадам, този хляб наистина ли е изпратен със самолет от Париж? Удивително. Ще го взема.“ Някои от стоките му препращаха в къщи, други вземаше сам, но за нищо не плащаше в брой. Цели замразени вечери, телешко с винен сос, испански специалитети, приготвени от някоя си мисис Уърдингтън. Бъдете благословена, мисис Уърдингтън, за вашите произведения. Купуваше даже най-необходимите продукти — пресни яйца от Ню Джърси, фъстъчено масло. „Замразена пица? Хубава ли е или като всички замразени пици? Добре. Дайте ми четири.“ Той натъпка хладилника, препълни долапите, натрупа кашони в килера. Ако не успееше да си намери работа, щяха поне да си имат пиле по италиански, не трябваше да плаща нищо засега, достатъчно беше от време на време да дава по малко пари, колкото да не е без нищо. Магазините просто искаха да знаят, че клиентът все още съществува. А той все още съществуваше.

 

 

Тед се срещна с брат си Ралф в бар „Бларни Стоун“ на Трето Авеню. Щяха да прекарат една старомодна вечер: бира и сандвичи с пушено говеждо месо, след което щяха да отидат на стадион „Ший“, за да гледат отбора на „Мете“ срещу „Доджърс“. Ралф беше висок, добре сложен, хубав, с малко гангстерска външност. Носеше костюм от копринен шантунг, тънка раирана вратовръзка и мокасини. Приличаше на телевизионен актьор, който се опитва да мине за бандит.

— Изглеждаш много слаб, Теди.

— Постарах се да намаля килограмите.

— Я донесете на този приятел един сироп за подсилване.

— Няма нужда. Ще пия бира.

— Ама колко отдавна не сме се виждали!

— Знам.

Ралф се загледа в краката на едно момиче, което мина пред прозореца, след това сведе поглед към чинията си. Задушевността никога не е била отличителна черта на тяхното семейство и тази вечер тя също не се проявяваше. Тед имаше неприятното усещане, че след като отхапят по веднъж от сандвича, няма да има какво друго да си кажат.

— Ей, Теди, спомняш ли си едно време, когато „Джайънтс“ и „Доджърс“ играха една серия от три мача? В петък вечерта на „Поло Граундс“ или на „Ебетс Фийлд“? — подхвърли Ралф, който очевидно изпитваше същото напрегнато чувство.

— Славно време беше.

Добре, че бейзболът се оказа благородна тема за разговор; после си припомниха Ърни Ломбарди и подвизите му, мачовете, на които бяха ходили като млади. Така стигнаха до стадиона, а след това самият мач ги увлече, говориха за играчите и за двубоя, който се разиграваше. При едно подаване на топката Ралф каза:

— Я погледни това място. И всички тези загубени тъпанари. Какво разбират те от бейзбол?

— И тази тържествена музика.

— Ела в Чикаго, Теди. Мога да те уредя в един магазин за алкохолни напитки.

— Благодаря, Ралф, но това не ми е работата.

— Нямам пред вид точно в Чикаго, а в някое предградие.

— Трогнат съм, Ралф, но не мога, благодаря.

Продължиха да следят мача, а след това претъпканото метро им спести задължението да разговарят, докато стигнат до Таймс Скуеър. По пътя към „Хилтън“, където Ралф беше отседнал, подновиха темата за бейзбола от едно време.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо?

— Много е късно. Били става рано.

— Добре ли е той?

— Изглежда добре.

— Имаш ли някакви перспективи за работа?

— Имам две.

— Теди, ще ти трябват пари за хляб.

Неговият хляб беше докаран със самолет от Париж.

— Аз наистина съм добре.

— Как е възможно?

— Добре съм.

— Само кажи.

— Не, всичко е наред, Ралф.

Парите са време, той имаше нужда от време. Имаше крайна нужда от пари и въпреки това не можеше да си наложи да поиска. Смяташе, че ще му струва прекалено много, ако си признае.

— Прекарахме една приятна вечер, Ралф. Трябва да я повторим, когато дойдеш пак.

Стиснаха си ръцете, но Ралф неочаквано задържа ръката му и не я пусна.

— Всички в нашето семейство сме така отдалечени един от друг, Тед…

— Ти сега си тук, Ралф. Прекарахме приятно вечерта.

Вените по челото на Ралф започнаха да се издуват.

— Теди! Ти сигурно имаш нужда от нещо!

— Нали ти казвам, Ралф…

Ралф бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам чековата си книжка, а с другата ръка продължи да стиска Тед за лакътя.

— Не казвай нищо, Теди. Не мърдай.

— Ралф, няма да приема.

— Теди, позволи ми да направя това.

— Не, Ралф.

— Аз трябва да направя това. Нека да го направя за теб. — Той написа припряно един чек, преди Тед да се отскубне от него, бързо го сгъна и го набута в джоба на Тед.

— Можеш да ми се издължиш, когато забогатееш.

Ралф понечи да прегърне брат си, но само го притисна, каза „това са просто пари“ и си тръгна.

Тед не погледна чека. Не можеше да се насили да го погледне. Отиде в къщи, седна на масата в трапезарията и най-сетне разтвори чека. Погледна го и се хвана за главата. Беше за три хиляди долара. Брат му му осигуряваше възможността да печели време. На другата сутрин можеше да се обади на „Комплексни доставки“ и да им каже да вървят по дяволите с тяхната загубена работа.

Обадиха му се от списание „Таймс“ и той прекара няколко дни в срещи със служители на компанията, които изглеждаха много заинтересовани. Имаше обаче един проблем. Техен представител по западното крайбрежие, който първоначално заявил, че не иска да дойде в Ню Йорк, сега размислял върху тази възможност. Той се ползуваше с предимство пред Тед.

Положението беше влудяващо. Тед имаше дете, за което трябваше да се грижи. Чувствуваше, че не изпълнява основната си функция — задължението да осигурява прехраната на семейството си.

Започна да ходи пеша, като изминаваше по тридесет преки до библиотеката и после се връщаше пак пеша, за да поддържа форма и да не харчи пари за транспорт. Чарли му даде насила един телефонен номер. „Тя е красива. Има фантастични зъби. Правя й коронка.“ Той му каза, че няма пари, нито желание, нито сила да започне с някого отначало и да задава отново всички изтъркани въпроси като „Какво харесваш?“ и „Какво не харесваш?“.

Джим О’Конър се обади и започна да му обяснява надълго как е говорил с директора на компанията и как те не искали да взимат нов рекламен агент, който да работи с комисионни, тъй като трябвало да намаляват разходите, и Тед отдалечи слушалката от ухото си. „Предпочитам някой веднага да ми откаже — помисли той. — Някой, който да каже набързо «не». Не издържам това чакане.“

— И така или иначе, Тед, аз трябваше да се съглася. Значи, пак ще се осигурява място за реклами плюс всички онези неща, от които ти така добре умееш — проучвания, разговори с разпространители…

— Ясно.

— Просто няма да има комисионни. Не знам как се нарича такава длъжност. Продажби и административна работа. Предполагам, че ще се водиш помощник на завеждащ рекламния отдел. Като начало двадесет и четири хиляди долара.

— И кога ще се уреди това?

— То е уредено.

— И на кого трябва да се представя?

— На никого.

— Стига, Джим!

— От мен зависи.

— Джим…

— Ти си моят пръв помощник, Тед. Искаш ли това място?

— Да, искам го!

— Тогава го имаш. Назначен си. Тед, ще се видим в понеделник в девет и половина.

Той затвори телефона и подскочи във въздуха. „Ура-а-а!“ — крещеше и скачаше като водач на група футболни запалянковци. Били изтича от стаята си, където правеше фабрика от строителя си.

— Какво има, татко?

— Имам работа, човече! Баща ти вече не е на улицата!

— Това е хубаво — каза той невъзмутимо. — Нали ти казах, че ще си намериш работа.

— Разбира се, че ми каза. — Той го вдигна и го завъртя из стаята. — Татко ти се грижи за всичко. Да, грижи се. Ще бъдем м-н-о-г-о д-о-б-р-е!

„Но това не бива да се повтори никога вече, моето момче. Не искам никога да преживея това отново.“